Беше привечер... Загледана в залеза, без да искам се замечтах за него... за момчето, което сънувах миналата, по миналата и така нощи наред... Ах, как исках тези мигове на върховно блаженство, мигове на нирвана, никога да не свършват или да ме понесат със себе си в безкрая... Как исках да съм по-близо до него, да бъда в обятията му, да се топя в сините му, по-сини от небето очи, в които се оглеждаше най-силната любов, изпитвана някога - моята... Сега тя му принадлежеше, макар че аз никога нямаше да бъда негова, нямаше да усетя сладките му, толкова жадувани устни, нямаше да докосна силните му и толкова желани ръце... затова бях тъжна... и все пак се надявах...
Сутрин, сънена, търсех погледа му, оглеждайки се в остарялото огледало, протягах ръката си, за да докосна неговата, която нежно ме обгръщаше в съня, търсех топлата му целувка, оставила най-желаните и страстни следи по врата ми... Но сън... нима всичко бе само сън?... Уж толкова реален... сън, за който копнеех, който бе обладал мисл ...