Една безумна обич...
Беше привечер... Загледана в залеза, без да искам се замечтах за него... за момчето, което сънувах миналата, по миналата и така нощи наред... Ах, как исках тези мигове на върховно блаженство, мигове на нирвана, никога да не свършват или да ме понесат със себе си в безкрая... Как исках да съм по-близо до него, да бъда в обятията му, да се топя в сините му, по-сини от небето очи, в които се оглеждаше най-силната любов, изпитвана някога - моята... Сега тя му принадлежеше, макар че аз никога нямаше да бъда негова, нямаше да усетя сладките му, толкова жадувани устни, нямаше да докосна силните му и толкова желани ръце... затова бях тъжна... и все пак се надявах...
Сутрин, сънена, търсех погледа му, оглеждайки се в остарялото огледало, протягах ръката си, за да докосна неговата, която нежно ме обгръщаше в съня, търсех топлата му целувка, оставила най-желаните и страстни следи по врата ми... Но сън... нима всичко бе само сън?... Уж толкова реален... сън, за който копнеех, който бе обладал мислите ми, нахлул в тялото ми... сън, обсебил ме... сън, вдъхнал толкова надежди, копнежи, мечти... "Уви, беше само сън" - бързо се връщах към реалността, изричайки тези думи, раздиращи безпощадно сърцето... А как исках той да бъде моята реалност, исках, събуждайки се, да виждам момчето, за което живеех, а аз... дали аз означавах нещо за него... Де да можех да надникна в сърцето му, да се настаня хубаво там и никога да не си отида, а дали мястото ми бе заела друга преди мен, друга малка, нежна и похотлива, приказна фея...
Тъмнина... колко много тъмнина бе надвиснала и затворила очите ми за околния свят, след като само едно-единствено нещо имаше смисъл за мен... Наивна, безнадеждна, упорита - така ме наричаха хората, такава бях в очите им. Не знаеха историята ми, но виждаха непрестанно влажния, непресъхващ от сълзи поглед, изстрадал и изпълнен с тлеещото пламъче на надеждата... Сигурно се чудеха, питаха ме "Защо си тъжно, малко момиче", после отминаваха отново с мислите за техните грижи и неволи, а аз... аз скланях глава, прикривайки поредната сълза, пареща лицето... Връщах се отново вкъщи, затварях се в пустата и тъмна стая и отварях сърцето си за него... Лягах отегчена от мрачния, безрадостен ден, на разхвърляното легло, където тайничко под възглавницата ми се усмихваше красивото лице на моя блян... макар на лист хартия, макар и толкова нереален - той беше мой! Нежно допирах устни до неговата снимка и с доверието на малко дете му се отдавах с цялата си душа...
За Бога, луда ли бях... Някой ми каза, че съм луда, за да горя така за едно момче... Да, луда бях, луда съм и сега, луда по онзи сън, по онова чудо, защото той не бе само момче... Той ми даваше онова, което никой друг не можеше да ми даде и никой друг не можеше да ми отнеме... Трудно, дори невъзможно е да си обясня и да нарека някак това хаотично и объркващо, неземно чувство... знам... не е любов... нещо много по-силно е! В главата ми нахлуват и напират хиляди думи, но никоя от тях не може даде реална представа за онова, което с огромната си мощ завладя сърцето ми...
Все още всяка нощ заспивам с усмивка на лице, събуждам се пак грейнала, защото момчето с изгарящите сини очи е в ума ми и ми казва нежно "Обичам те!"
Ах, колко много искам да ти кажа, мило момче... искам да ти кажа всичко...
Махни се от съня ми - ела в реалността.
Обичай ме наистина, не само във съня!
Косите ми докосвай и нека съм с отворени очи,
за да те гледам, да сбъднеш всичките копнежи, всичките мечти!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
