21.02.2008 г., 14:21 ч.

Една чат история или какво не трябва да прави човек пред компютъра 

  Проза » Хумористична
2207 0 6
18 мин за четене
 

НАЧАЛОТО:
Началото ли? В началото бил Адам и това обяснява всичко... Та кой би объркал по-ефективно живота на бедната Ева?!
Това е моят живот... Изпълнен с миризливи фасове, ниско калорична храна и тичкане по баирите на Панчарево, като пъдпъдък... И защо това? За да го забравя естествено! Странно за колко кратко време безоблачният и подреден живот може да мутира и да приеме формата на праисторически примат. А в началото бе прекрасно... Като рапсодия в розово, като Шекспирова пиеса, която по-късно се изроди в латино сапунка.
И такааааааааа... В дните на горещото лято, тънейки в блажен мързел в офиса и обзета от екзистенциалния въпрос "Ще ме бъде или няма да ме бъде", на екрана на компютъра ми се появява странно съобщение. Толкова странно, че смущава следобедната ми дрямка и ми припомня, че явно не аз съм НЛО, а около моята орбита се навъртат подобни обекти. Естествено, извънземното ме улучва право в главата, провокирайки необходимостта ми да се фукам с пътешествията си, без да разяснявам, че основен техен спонсор е родителското тяло. Единствената мисъл в главата ми е:
- Е, те тоя го смачках!
Посредством вродените ми чар и словоохотливост се заемам да приземя това нахакано зелено човече. След час, два осъзнавам, че тоя се опъва и явно се забавлява... Възмутително! Сменям тактиката и започвам да омайвам. Романтиката се лее с такава лекота изпод чаткащите ми по клавиатурата пръсти, че със задоволство виждам, как моят виртуален противник го закъсва, сдава багажа, запича се на баира...
-Ха - ха - казвам си аз - Дойде и моят час
Той вече се моли за десетте заветни цифри на моето моби (както галено го наричам) С крива усмивка се извинявам и под претекст, че имам много работа, което между другото е грозна лъжа, победоносно натискам клавиша escape.
Тръскайки се по разбитите софийски пътища в страхотната си дамска кола, която с раздразнение отбелязвам като страхотна само аз, си мисля...?!
- Оха, Деси, Деската...
Пея с пълно гърло, предизвиквайки стреснатите погледи на пешеходци и шофьори, но все пак мислех... За какво ли?
Често се хващам, че мисълта ми прескача от тема на тема, като разгонена пчеличка и само мога да съм благодарна, че не я опрашват разни нагли приходящи мисли. Сега установявам, че мисленето не трябва да е приоритетно в развитието и възпитанието на една жена... Та за какво и е? Хората са го казали: 'Една патка мислила, мислила, пък..." Краят е известен. И аз така, но се надявам да спра преди краят да стане ясен.
На другия ден с чаша горещо кафе и бодра крачка влетявам със заразителното си добро настроение в офиса. И както се очаква, след половин час то е смачкано, облъскано и изтрито от днешното ми битие, след като:
- разбирам за семейните драми на едната си колежка
- сексуалните подвизи на другата ми колежка
Гледам тъпо в телефона и се надявам да стане чудо:
а) клиент да даде поръчка...
б) шефът да затвори офиса...
в) гръм да удари и опожари това място
След като се убеждавам, че дори боговете са безсилни пред тази тъпота, събирам остатъците от чувството си за хумор и се отправям към компютъра. И, о! Каква изненада! gkg е там, нахъсен за нов порой от словесни хватки. Потривам доволно ръце, запалвам пета цигара, отпивам от кафето и с първото изречение... Тъчдаун! Изпържих му мозъка! Пауза, дълга, мноооооооого дълга. Вече започвам да си мисля, че освен стрес и нощно напикаване, ще съм причината след десет години този човек да се събуди с тумор на мозъка. Разкаяна, тъкмо се присягам да развея позорното, бяло знаме, когато той "светва" на екрана. Хммммм, имал бил работа. Бил в среща. Какво нахалство! Какво безочие! Ще ме изоставя, защото имал работа! Аз не искам ли работа? Не искам ли и аз срещи с клиенти? Не искам ли и аз да си изкарвам парите с честен труд? Шшшшшшшшшт! Млък! Каква глупост казах! Та аз не плащам данъци... Нито на колата, нито на апартамента, нито върху дохода... После съвестта ми се успокоява, че съм самотна майка с триста лева заплата и държавата едва ли искала моите пари. Става ми някак тъжно, но после се сещам за думите, с които се нахъсвам всяка сутрин преди да отида на работа:
- Ти си борец! Ти ще оцелееш! Ти ще смачкаш всички!
И така до вратата на офиса...
След четири часов труд, нещастникът е омотан. Представям си го на колене,  с червена роза между зъбите да моли за моето благоволение. И без да усетя собствената си глупост, изстрелвам тъй ревностно пазените цифри на моето моби.
До тук с мислите и патките...

СРЕЩАТА :
Той ще се обади! Прехапвам устни и ми идва да си счупя пръстите от яд, че се поддадох и бях тотален ипон. В този мелодраматичен миг на вътрешни терзания, познатия телефонен звън докарва почти до нервен срив. Спъвам се в кабел, озовал се незнайно как на пътя ми, бръквам си в окото, проклинайки се, че можех да намаля малко маникюра си, накрая с насълзени очи и прегракнал от н-та цигара глас, изграчвам:
- Моля?!?
- Не беше толкова страшно, нали ? - измърква мъжки глас отсреща.
Какво нахалство! Дивата природа в мен започва да дере по стените на тялото ми, заплашвайки да го превърне в решетка, да го разгърми на хиляди парчета от бяс, а единствената мисъл, която кръжи в орбита около мен е:
- Този е пътник!
На петата минута обаче осъзнавам, че ще го чакам. Аз?! О, свещена простота! Аз да чакам мъж! Та аз имам гадже, за бога! Верно, че не изкарва пари, но е красив и е като лъв в леглото. Потъпквайки последните зелени стръкове съвест, се изправям гордо и си казвам:
- Ставаш, моето момиче! Изяж го!
Да, обаче като стигам на мястото, осъзнавам, че изядената ще съм аз. Изчервена от възмущение, си лепвам най-страхотната усмивка и хващам скоростния лост, сякаш е последния спасителен пояс, останал от Титаник, преди да го погълнат водите на Северния ледовит океан.
- Господи! - казвам си аз - В какво се забърках!
В този миг се сещам за рекламата, чийто носител е това гениално изречение и започвам да се смея. Смея се като зелка, а сърцето ми бие до пръсване, очите ми са влажни, аз съм червена като домат и си мисля:
- Господи, нека ме помисли за луда, за невротичка, за алкохоличка, просто да се махне преди резилът ми да стане пълен!
Но, не ! Той стоически изтърпява пристъпа ми на невменяемост и за да е пълно фиаското ми, ме подканва с тон, нетърпящ възражение, да тръгваме. Идва ми да се самоубия! Не само защото той е облечен в скъп костюм, а аз съм почти гола. Не само защото аз се държа като идиот, а той не. Най-вече защото виждам до мен да стои добре изглеждащ мъж, явно с пари и положение. В главата ми гърмят камбани, сирени и всякакви охранителни системи. Деси, Деската се прецака този път. Яко! Мисълта ми се блъска безумно:
- Какво да го правя този? Мъжете покрай мен са лигльовци, които като кучето умират да точат лиги в краката ми...
И започвам да си ги представям в хронологичен ред, как въртят опашки щастливо всеки път, когато развея каишката за разходка.
Разговорът хич го няма от моя страна. Държа се като първокласник пред черната дъска, който чинно си изпява житието и битието пред другаря учител. Стоп! Лентата се връща за мой ужас, когато той вдига телефона, за да разреши  неразрешим за мене казус .
- О, Боже! - мисля си аз - Аз съм в рая! Аз съм Ева, а той е Господ!
Гледам с влажен, кравешки поглед моя нов идол, който на всичкото отгоре е и мъж. А в жалкия ми женски поглед вече пеят сватбени камбани. Но той не знае... Иначе би нахлузил вълшебните налъми на малкия Мук, би запалил летящото килимче и би отлетял през девет планини в десета. Слава богу! Няма да му казвам, за сега...
Шок втори: той плаща сметката.

И ПРОДЪЛЖЕНИЕТО :
Следващата седмица съм горе на черешата. Моят рицар в маркови доспехи прелита от единия до другия край на страната, защото ми се пие кафе с него. Изоставя жизненоважни за работата му партньори, за да си побъбри с мен по телефона. Рева му на рамото и нокът да ми се счупи и знам, че той е човекът, който ще оправи нещата.
И така до петък... Денят на истината. Когато той, накован като талпа, носещ се по течението на неизвестна река в Канада, ми се обяснява... Предлага ми света в дланта си, обещава ми живот сред цветя и закрила... И, естествено, като всяка жена, аз прекрачвам дверите на рая, без да се замисля. Готова да издера очите на незрящите, вкопчена в химерното си щастие, като Шер в престилката на пластичен хирург... Задушавам камиона ендорфини, който току-що се е изсипал върху мен в трета чаша мартини и се прибирам САМА.


СТРАШНИЯТ СЪД:
Настроението е близко до Нирвана. Тананикам "Колко си красива" (ужас!) Поливам цветята, чистя?! В четири след обед започвам да осъзнавам, че нещо не е както трябва... И звъня и никой не ми отговаря... И пак звъня, и пак нищо... До вечерта вече съм превъртяла и си мисля:
- Не може да ме е изоставил! Деси не я изоставят! Деси изоставя! Трябва да има разумно обяснение!
1.) той е в болница със счупен врат след тежка катастрофа
2.) той е отвлечен от талибани и сега малтретират горките му родители за откуп
3. ) той е застрелян по погрешка, докато невинно си е карал колата по Цариградско шосе
В неделя осъзнавам, че онова горе на черешата е тъпа овца и забравям, удавена в сълзи и бутилка шампанско.


ИЗНЕНАДАТА:
В следващите няколко дни се опитвам да заменя gkg с нещо подходящо от чат-листата. Последната ми среща е с адвокат и съм сигурна, че ще викна:
- Бинго! Той е като теб, само  че по-готин!
Слизам в ресторанта, блестяща както винаги и усещам, че всеки момент ще започна да пищя! Срещу мен стои гнидоподобно недоразумение на природата в шорти, маратонки и потник, прогресивно оплешивяващо, гледащо ме с изумление. Събирам останалата в мен човещинка и си мисля:
- Да, миличък, аз съм Милоската Афродита, но за най-голямо съжаление ти си твърде далеч от брат ми Аполон...
На петата минута вече ми е ясно, че трябва да изчезна, защото в противен случай ще се хвърля да прегриза сънната му артерия, за да пресека потока от комплексирана гмеж, която се лее от устата му. После осъзнавам колко е потен и мра от желание да се изплюя в чинията, да поръся сол зад лявото си рамо, да сложа огърлица от чесън на врата си, да събера двете дружки от офиса черна и руса и заедно с мен, червенокосата, да направим вещерски кръг и призовавайки силите на майката Земя, да издухаме всички мухльовци от лицето и. Пребита, като бедна афганистанска женица с камъни от собствената и рода за изневяра, се качвам в офиса и вземам едно от най-важните решения за последните дни: До тук с експерименталната част! НАСА е на летен лагер!
Вечер тиха, лятна... Софийско заведение... Не забелязвам хората около себе си, които след няколко мига ще станат свидетели на поредната човешка драма. Не забелязвам дори братовчедка си, която ми разказва за провалите в личния си живот (зарязана заради силиконовата долина) Смея се насила, едва проумявайки, че на пъпа на София споря с побесняла блондинка за достойнствата на гръдната си обиколка. Въпреки клетвата, аз съм организирала среща с двама. Един за мен и един за нея. Адвокати, естествено. Със сядането им на масата, аз започвам да се смея истерично, лепвайки прякора на моя кавалер - моливко. Срещу мен стои добре поддържана канадска ливада, ръст десет сантиметра под моя, добре изгладени костюм и вратовръзка срещу моите къса пола и маратонки... Братовчедка ми ме гледа въпросително, той с обожание измерва дължината на бедрата ми, а четвъртия не е дори отразен в графата нещастни случаи. А аз? Аз се смея истерично, не вярвайки на поредната тъпа шега, която съдбата ми е скроила. Соча нещастника мислено с пръст и непрекъснато повтарям:
- Моливко, моливко, ха- ха, моливко!
Подскачам като ужилена. Чантата ми вибрира. Изваждам телефона, с който спя по-често, отколкото с мъж и чета: "Не можеш да ме разбереш... Не искам да ти разбивам живота!- gkg" И пак се хвърлям на черешата. Полудяла от щастие. Желанието ми е да запаля огън в средата на масата и да танцувам около него, като черна вуду-жрица. Но вместо това, налагам маската на войната и отмъщението и отговарям достойно, че съм умна и красива жена, която не може да приеме държанието на зле балансиран хормонално пубертет в доспехите на мъж-мечта. И той захапа, въпреки че беше прекалено пиян, за да вдене същината на фабулата. Без значение... Важното е, че се разкайва, а аз съм богинята на победата Нике.
Втората среща води и до втора грешка: аз пак не спах с него...
Ефект: gkg и Деси отнесени в небитието за неопределен период от време. Какво ми става? Държа се като свенлива гимназистка. Ужас! В главата ми обаче витаят черните мисли на отмъщението. Как аз го прелъстявам... Как в сублимния момент започвам да се смея дръзко на нещастния вид на неговата мъжественост, с която той така наивно си е помечтал да задоволи една 100 процентова жена като мен.И унижението е толкова голямо, че тя, мъжествеността му се заравя толкова дълбоко, че нито молби, нито сълзи, нито принуда му помагат да се почувства отново някога мъж. Заспивам с усмивка, окрилена от бляновете си...


ИМПЕРИЯТА ОТВРЪЩА НА УДАРА:
След поредното сутрешно кафе с gkg, чрез което той отчаяно се опитва да вдене моята човешка философия, апропо, която не мога и аз да дешифрирам, той изчезва пак...
Аз обаче приемам фактите мъжки този път. Излизам със същата братовчедка, за да удавя кротко мъката си в кафе и минерална вода, заета с нейните любовни проблеми. Влизайки в заведението обаче, очите отказват да направят контакт с мозъка и да предадат достоверно картината и размерите на Апокалипсиса... Моят бог с блондинка!?!
- А...?
Не мога да повярвам! Аз със моят остър като бръснач ум, с моята буйна като темперамента ми червена коса, дълги като щатска магистрала крака, нокаутирана от блонди? Усещам, че всеки момент позорно ще ревна... Оглеждам се, около мен само блондинки! За бога, дори братовчедка ми е блондинка! Сядам и събрала цялата смелост на лъвското си сърце, си поръчвам мартини - голямо... И после пак, и пак... Въртя се като ветропоказател, демонстрирайки даровете, с които природата ме е надарила. Но около мен само мъже, които говорят и блондинки, които мълчат и пушат...
- Аааааааааааа, не - отказвам да се съглася със ситуацията аз - няма да я бъде тая!
Обръщам се към най-изтупаните мъже в бара. Умъртвявам достойнството си и съсипана от скръб, казвам:
- Бихте ли дошли на масата ни, защото гаджето ми (той не подозира, че се ползва с това определение) се разлива с някаква блондинка на отсрещната маса!
Казвам го с целия драматизъм, на който съм способна, а долната ми челюст потръпва така, сякаш всеки момент ще удавя площада в океан от сълзи - телесна температура. И, естествено, та кой истински мъж би устоял на отчаян женски вопъл за помощ, тандемът юнаци се изсипва като градушка на нашата маса. gkg е в пълен шах. Ха-ха, така му се пада! Проточил е врат, като студент без пищови и се опитва да асимилира размера от щетите на бедствието, което току-що се е развилняло пред очите му. Моят кавалер пък се държи така, сякаш манна небесна се е сипнала над главата му. Сякаш аз съм живителната глътка въздух в кислородната му маска по пътя за покоряването на Еверест. Какъв талант! Какъв актьор! Аз ликувам:
- Мри, хлебарко! Ей ти го и твоят raid! Гърчи се, но все още не умирай! Направи ми удоволствието да останеш още малко жив!
След което потъвам в прегръдките на метафоричния си Дон Жуан. gkg е поразен. Плаща сметката и отлита в неизвестна посока с онази, на която не и трябва метла. Изтрезняла от титаничния си гняв, отърсила се от ролята на Немезида, изпадам в дълбок размисъл, как ли ще му завърши вечерта? Знам отговора, но го гоня мислено с точилка, като хлебарка... За да го размажа, да го изпържа, да го дематериализирам. Тръгвам си нещастна. И оооооо, колко типично, всеки си плаща сметката. Нямам сили дори да се разочаровам. Като буреносен облак нахлувам в собственото си жилище. Сама. Отново.

ДУЗПИ:
Влизам като ураган в офиса. На лицето ми, освен безсънната нощ, като дамга са отпечатани още: каната кафе, двете кутии цигари и бутилката шампанско. Сядам пред монитора и не вярвам... Той е там и моли за милост. Но спри, сърце, това е само маска. Приспива противника. Какъв стратег! Същински Алкивиад! Бързо преминава в нападение. След като аз дипломатично с Платонова техничност успявам да отсвиря Блонди, приравнявайки я със статуса на пепелника на масата. Той най-сетне проумява, че S - класа не може да ревнува от трабант. Разговорът се насочва към данъчния, който аз представям като омаен събеседник и добра компания (не споделям за миризмата, която той разпръскваше като скункс около нас) Следва успешна кампания на тема моята магнетична личност и екстрите, които вървят към нея. Топката е вече при неговите спаружили се от напрежение топки. Аз съм царицата в решаващия шах... И мат!
С чиста съвест заминавам в командировка, където, между другото, ме очаква законното гадже. Той, откачил от страст, аз - девица от два месеца...
Тъмна нощ... Към един е... След поредния концерт се прибирам към хотела с единствената мисъл, останала в главата ми: да заспя с gkg! Звънът на телефона ме изважда безмилостно от унеса ми. Вдигам - gkg! Невъзмутимо ми обяснява, че е в града и ако обичам да се завлека до заведението, в което се намира той. Зомбирана, бързо измислям зле скалъпена история за среща с клиент. Той едва ли ми повярва, но какво от това? Мятам се на червения звяр и отпрашвам към моя любим. Виждам го. Боже, колко е красив! Сграбчвам го, като мечка гризли, от която той със сила се откопчва, за да я отведе в цивилизацията. Там, където има течаща вода... Именно там се развива изключително интересната, динамична и с променлив резултат боксова среща между мен, Деси и gkg...
Рунд 1: Той за данъчния
Рунд 2: Аз за блонди
Рунд 3: Той, минал толкова километри заради мен, аз съм жена без душа
Рунд 4: Аз, на него не му пука за мен
Рунд 5: Той, Хайде да си лягаме
Рунд 6: Аз, за каква ме мислиш?
Рунд 7: Аз, пак оплесках нещата


КРАЯТ:
Въпреки потресаващата прозрачност на фактите, аз продължавам да съм оптимист. Не може слънцето да не изгрее и над мен. Всичко ще е ОК. Гледам морето и виждам неговите очи, изцъклени обвинително със строга бръчка между тях. Тичам по баирите на Панчарево и очаквам да се блъсна в него. Спирам на кръстовищата и се зверя във всеки форд, проклинайки се, че можех поне номера да запомня. Ходя по врачки и за да е пълно падението ми, чета хороскопа всеки ден - моя и неговия. И всички обещават, че ще се оправя... Да, ама не! Нищо не е наред... По принцип на тези, които не им върви в любовта, им върви в кариерата и обратно. Явно аз съм олицетворение на лошия късмет. При мен йок. Язък! Сега ако не се похарча, кога? Мислено се поздравявам в огледалото, за да подхраня последните трохи останало ми самочувствие. Вярно е, че изглеждам супер, ама трябва да си ампутирам 80 процента от мозъка, за да вляза в стандартите на добрата жена. Мдааааааааа, почвам да мисля в полза на онова чудо на техниката - вибратора. Кое му е лошото? Пък и кой мъж би ти правил брррррррррр, докато те чука?! После се сещам обаче за нещастния си родителник, сиреч баща ми, който би направил тройно салто мортале в сърдечната област, ако се омъжа за вибратор... пак.
В новите ми копринени чаршафи, изпаднало във воайорски делириум, се гърчи кучето. И все по-често усещам изпънат до моя неговия космат гръб или мократа му лигава муцуна, срещу моята, подута от съня... Вече усещам, че давам на късо и сутрин вместо да се нахъсвам с думите:
- Господи, дай ми сили да се боря! Аз съм борец! Създадена съм да успея!
Се получава:
- Господи, моля те изпрати ми мъж, ако може gkg!
Мисля си за достойно отмъщение в стил Ан Никол Смит или Джаки Онасис.  Но прекрасните идеи се пукат покрай ушите ми, като балончета от веро "Ехо" и аз пак отивам да тичам, за да озаптя многострадалната си нервна система. А докато тичам, по челото ме плясва най-гениалното хрумване на века, след овцата Доли. Ще съдя интернет-доставчика си, че поради прекалено доброто качество на връзката ми е докарал трайно психическо разстройство на личността и любовни терзания, пред който дори достойната лейди Шели би замълчала в знак на почит и невъзможност човешкия и гений да опише океана от страдания, който ме залива. С обезщетението се надявам да стигна до Холивуд, от където доволно припкащ на каишка около мен да си доведа поне Брад Пит. Черешката на демоничното ми отмъщение ще бъде да го накарам да седне послушно на масата между нас и доволна да излая в лицето му:
- Виждаш ли тази усмивка? Тези плочки по корема, подредени като баня от Идеал Стандарт? Всичко това е мое! Само мое!

P.S. Не се препоръчва на хора със слаба нервна система, лошо храносмилане и склонност към насилие... Сиреч gkg.

© Деси Мандраджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво! Много си добра!
  • Смях се много, Деси!! А твоят стил-/многословно хумористично матиращ/ ми е люю-ю-ю-бим!
  • приемам критиката Веселяк , но като горазтоварих от "джуфките" сякаш си изгуби момичешкия чар и нахалство но абсолютно сериозно приемам думите ти . дано првтърпявам развитие
    Радвам се ,че съм успяла да ви накарам да се посмеете
    Поздрави !
  • Пишеш оригинално и завладяващо!
    Разтоварих се с разказа ти!
    А ако можеше и... с продължението му?
  • Увлекателно разказваш!!! Поздравления!!!
  • Деси, с огромно удоволствие ще ти благодаря, но само да спре това тресене на стомаха ми от смях. Че и сълзи ми излезнаха от смях. Че и ръцете ми се разтрепераха!
    Или... е поредното недоразумение"Един се смее, друг плаче"

    Благодаря!
    Прекрасен ироничен(чак саркастичен) хумор!
    С теб съм!
    Венсеремос!
Предложения
: ??:??