Потъвам бавно в себе си.
Сенки се прокрадват на пръсти в душата ми. Бавно, предпазливо покрай ъгъла, зад който мислите ми се избиват помежду си в престрелка. И не знам къде ще ме отведат думите. Стъпвам по нотите, изкачвам се или може би слизам – прониквам или може би излизам. И оставам. Все сам и по средата, между истината и лъжата, белязан от греха и светостта, търсещ и ненамиращ покой.
Покой?
По кой ли
зъбер се катери пак моята муза, да достигне светлина?
Но не стига и оставам с тишината, порязана от ударите на моето сърце.
И от нейната рана капят алени буквите на една дума.
Една дума.