Една история, която не ...

Sulle strade del mio vivere non e stato sempre facile , ma dal dolore si impara un po’ di piu ….Тя стоеше в тази стая и слушаше тази отровна песен (по улицие на моя живот не е било винаги лесно, но от болката се научава повече), която я извисяваше в самотата й и бавно , но сигурно я връщаше назад , към времето, когато единственият начин да се предпази от хората беше да страда , да драматизира и после да придава на илюзиите си героичен характер.Тя  имаше хронична нужда да бъде различна, защото още от самото начало знаеше , че не може да бъде като другите ... Болката стана нейният печат и като в древна гръцка трагедия , тя я прие и обрече за своя съдба, защото наистина само болката стигаше за секунди до самата сърцевина на сърцето й , само тя можеше да бъде достатъчно силна , за да заличи нуждата от радост, от любов, от къща , където „да можеш да запалиш , а после угасиш една свещ”.
Това беше миналато и тя всъщност можеше и никога да не се върне там , ако не беше старанието , с което го беше създала, устойчивостта на стената , с която се беше оградила.Всичко това я беляза ... дълбоко, а  може би не достатъчно , защото дори в моментите, когато беше здраво заключена, тя гледаше навън, откъдето идваха нейните болки в разликата между нейната кула и кулите на останалите.Тя се отделяше от света , за да избяга , а бягаше като се обръщаше назад, за да провери дали някой тича след нея и винаги страдаше , че никой не се опитва да я догони.
Това беше миналото и тя стоеше в тази стая, различна, слушайки друга отравна песен...
Тя излезе.С плътен шал и  меки ръкавици – защитена . Излизаше.
Мисълта й се съживи от влажния , студен и пронизващ въздух, само преди час непроницаем в своята мъглива обвивка и когато застана на стъпалата към двора ,  вдиша облекчено.На улицата ставаше по-лесно, все повече път, открит пред нея и тя вървеше по него , а не към нещо.
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Защо никога не писа , докато той беше тук, защо не писа за щастието.Сега се чувстваше сякаш тези дни са нямали значение , защото тя пишеше за всяка дребна и незначителна емоция , понечила да се вкорени в нея , но не и за това .Оправдаваше се пред себе си - беше прекалено щастлива , искаше всичко тогава , нямаше време да седне пред лист хартия и да пише както когато .... но ето , точно затова !Листът хатия за нея се беше превърнал в символ, в огледало на един свят, пропит с болка и нарочно наложени трагедии, това беше изкривило мисълта й , нагласата й към писането изобщо.Тя стигна да спирката , автобусът не се виждаше ... А дали не беше и нагласата й към света? Беше .Първото нещо, което си каза , когато усети , че щастието в нея ставаше по-силно от другите чувства беше : това ще отмине и ще свърши . Една убийствена нагласа ... докато изграждаше своята специална кула, тя всъщност всеки ден си казваше: ти не заслужаваш нещата от живота , ти заслужаваш нещо по-добро.А всъщост нещата от живота са  и малко и много, и всичко и нищо – обикновени и много повече от това...
Стоеше на спирката , автобусът пъплеше бавно по дългата улица към нея  и времето не съществуваше . Къде беше тръгнала , вече бе тъмно , къде можеше да се намери топлина в града , към който се беше запътила ? Това не бяха въпроси , които си задаваше .... В този град, който след минути отново щеше да бъде обвит в мъгла и разчленен от хиляди светофари нямаше никого ....
Тя всъщност можеше и да загърби миналато, но пак щеше да загуби себе си в бъдещето.Какво значение би имало, каква би била разликата? „От хората , които те прегръщат и ти отнемат радостта в очите, не можеш да избягаш”.