.       .       .

"... И като го започнах - как аз няма да взема една стотинка, но има много по-важни неща от парите, че за него няколко пъти сме употребили думата художник, а той явно изобщо не е това. Ако е - няма да гледа на рисунките си, като на продукт, за който се пазари за цена, а ще е щастлив, че ще докоснат някой, още повече деца... ей такива неща, ама много и с много обвинителен тон...

А той се почувства ужасно и взе да ми обяснява, за всичките си разочарования, как е бил идеалист, но света... "ти откъде се появи, какво си?... защо ми причиняваш това...?"

И разбираш вече, че се започнаха едни обяснения, кой в какво вярва и защо. Не искал да подарява труда си, другите го употребяват с комерсиална цел, а той оставал разочарован и страдал и   такааа...

Не е от София. Идва тук доста често, но не достатъчно, разбира се. Когато е тук, сме заедно, доста често и аз  пътувам. Като катастрофирах, рамото ме болеше, под очите още не   ми се бяха разсеяли съвсем кръвоизливите, но той беше тук и се видяхме. Каза нещо, което ме трогна толкова силно и дълбоко... Ще се опитам да го предам, но не може, защото ги няма очите му, те говореха повече, много по-силно от думите. Той взе да ме глези, да се грижи за мен, което ме изнервя, аз не приемам такова отношение, предпочитам да си ме боли тихо. Да се овеся на врата на някого и "ох... ах... дай ми това, помогни ми..."... боооооааа!!!! Това ме е вбесявало винаги у хората... и не издържах на тази негова глезотия и му го казах...

А той  ме хвана за ръка, заведе ме до леглото, настани ме, без да говори, само много бавно и нежно ме настани, седна до мен и ми каза... "защо никой никога не те е глезил, мое мило мъжко момиче? Мислех си, че само идиотите, които са имали тази възможност, са виновни, че са я пропуснали, но сега виждам, че и ти си виновна, дете...  някои неща са само за мъже, престани да ги правиш! Ти си жена, остави се на природата си, стига си воювала! Спри да мислиш само за битки и победи - жена си, а аз съм мъж и ще те глезя, защото аз съм силния и така казвам, а ти ме обичаш и ще търпиш... защото си ЖЕНА - разбери го!"  и ме целуна по челото, а аз... абе първо изпитах желание да му резна един шамар, той бил силния!... Но очите му бяха толкова искрени. Мислех, че сините очи са студени, а неговите греят и излъчват топлина. Много искрени очи има, толкова много ми казаха те, много повече от това, което успяха думите. Сломиха всяка сила в мен и осъзнах, че съм точно това - жена... и то много, много уморена от постоянното напъване да не бъде слаба, да не търси помощ. Явно не бях срещнала истински мъж, че да направя разликата... и да  го разбера по-рано. Сега обаче той е с мен и да се опра на рамото му, не ме притеснява, защото рамото му е достатъчно силно..."

Това разказах на свой приятел, малко след като се беше случило. Сега, след толкова време, след като въпросното рамо се оказа нищо повече от много добър блъф... Сега, след като тези сини очи ми се струват много по-лукави от всички други очи на света, сега  се усмихвам на наивността си. Големият мъж увисна на моята  нежна "женска" шия и го влачих  ли, влачих през депресии, през вечни блата от проблеми, през бури и каши. В един момент казах "стига!" - оказа се, че съм егоистка... В един момент казах "не желая такава любов!"  - оказа се, че не съм го разбирала... Хъм... сигурно наистина не съм, те, художниците "депресионисти", са трудно разбираеми, а аз нямам претенциите да съм чак толкова чувствителна и разбираща. Затова сега, след като казах "сбогом! Намери си добра, наивна, смирена женица, която да те разбира и обожава във всичките ти отвратителни слабости..." - сега се усмихвам на самотата си - нея разбирам най-добре и нейните очи са най-искрени.А тя тежи на шията ми не по-малко... по дяволите!