Едни ще кажат, че няма такова нещо като приятелството... Други ще опонират, че няма по-хубаво нещо от него... За някои приятелите са просто случайните пришълци в живота, които идват и си отиват - и в това за тях няма нищо тъжно... За други - това са постоянни и неизменни величини, за които физическата загуба не е валидна; тъжното е да не срещнеш нито една такава величина по пътя си. Много често, страхувайки се да не бъдеш наранен по някакъв начин, не гласуваш доверие - с презумпцията, че то може да бъде предадено, ограждаш се със „стени”, които с годините се удебеляват и израстват до размери, непреодолими дори за теб самия. В един момент се оказва, че няма смисъл да се криеш от света и хората, защото те не се интересуват от теб... просто си забравен... И няма смисъл да излизаш на „повърхността”, защото там е пусто... Дали пък не трябва да рискуваш... дори и да бъдеш наранен? Раните, всъщност, са нещо като благословия - благодарение на тях израстваш, бориш се, доказваш се... Не е страшна болката, страшна е собствената неувереност, че нямаш сили за борба. Моите „комети” ... Това са хората, с които животът ме е сблъсквал, аз съм се пръскала на парченца при това стълкновение, за да се намеря отново след това... и да се видя по друг начин, с други очи... За да видя това, което е около мен, също различно. За да пречупя през призмата на откривателството ежедневието или големите колизии. До най-дълбоките си житейски прозрения достигаш в момент на най-дълбока болка... Часове, в които потъваш, потъваш надълбоко - в дебрите на собственото си съзнание, за да достигнеш дъното, да се разнищиш докрай, да не скриеш нищо, да не лъжеш за нищо... Да „умреш”, за да можеш да възкръснеш... съвсем пречистен от катарзиса, който си преживял. Една от най-светлите „комети” беше моят приятел Брани. Среща случайна... или съдба? Кой може да каже? Но, още поглеждайки го, разбрах - че е ИСТИНСКИ! Че мога да чета в погледа му... И че той също може да чете в моя... Усетих онази върховна и необяснима близост със съвсем непознато същество, което ме накара да се почувствам щастливка. По-хубаво беше от влюбване! Независимо дали бяхме близо или далече, имаше някаква мисловна връзка, радост от това, че знаем един за друг и това ни прави „единствена роза”! „Губехме си времето” говорейки... или мълчейки... Нямаше некомфортност в тишината, нямаше безсмислие в словото... А най-прекрасни бяха онези мигове, в които изказвахме мислите на другия. И тогава цялата вселена започва да звучи в теб, откриваш неща у себе си, за които дори не си подозирал... Светлината у един друг човек те извисява, чувстваш се като след топъл дъжд, който наистина измива „нещата и душите ”. И ставаш плодороден. Пожелавам на повече хора да изпитат това - след дълга раздяла се срещнахме отново. Нищо не беше променено. Гледахме се със същите очи, докосвахме душите си по същия начин. Нямаше време и пространство помежду ни. Когато отново видях слънцето в очите му, тогава за първи път разбрах, че в живота наистина съществува тази константна близост, наречена „приятелство”! И си струват всичките рани и белези, всичките часове на безпокойство, за да изживееш един такъв миг. Не просто летиш, ти самият можеш да даряваш криле! Моята „комета" премина през живота бързо, с ярка светлина. И изгоря. Отлетя в някакво друго измерение, където, вероятно, има по-голяма тъмнина, нуждаеща се от озаряване. Колкото и да искам отново да ме осветли, знам, че това няма да се случи пак в този живот... А в другия... може да не се познаем! Но „тук” и „сега” аз съм щастлива от това, че я имаше, че не я пропуснах, че тя също не ме пропусна в това необятно пространство от животи и светове. Без тази моя "комета" аз нямаше да съм същата...! |
© Мариана Папазикова Всички права запазени