Черен, черен ден. Мъглата е загърнала малкото градче в своята задушаваща прегръдка. Леденият въздух се размива от въздишките и горчивите изпарения на сълзите, току що изплакани от отчаяните влюбени души. Слънцето е скрито зад дебел слой сиви облаци, които само една усмивка може да премахне, но уви, хората днес не се усмихват. Заключили се в къщите си, опитвайки се да избягат от лошото време, те тъгуват. Очите им са вечно влажни и си нямат никой ближен да им подаде кърпичка, да им вдъхне надежда, да ги избави от тази меланхолия, обзела ги напълно. Само искрящите коледни лампички, окачени по витрините на магазините, напомнят кое е това място всъщност и му придават доколкото е възможно по-празнично настроение. Коледа е, но странно, не вали сняг. По улиците вървят хора от различна възраст, различна раса и облекло, но всички те си приличат по едно – лицата им са намръщени като времето, а погледите им отчаяни.
Само тя върви с усмивка на лице, щастлива е. Разнася аромат на пролетни зюмбюли, на свежест, на красота... За да се прикрие от слънцето, невидимо за останалите хорски очи, тя е хванала в кадифената си ръка разтворен над главата си чадър, изпъстрен с шарени цветя. Палтото ù е с кърваво червен цвят, а малките ù ботушки – жълти. Русата ù коса грижливо е сплетена в плитка на едната страна, а в края й - закичено цвете. На главата си носи стилна оранжева шапка, леко кривната наляво. Хората я гледат с учудване. Тя е прекалено различна от тях. Нейните цветове крещят на фона на сивия град, а усмивката им ги засенчва като утринно слънце. Не могат да проумеят кое му е хубаво на времето, че това момиче така широко се е усмихнало и сякаш гледа с пренебрежение на онези малки неща от живота, а именно – предразсъдъци, скромност, подражание. На какво всъщност се радва тя? Нито времето е  слънчево, напротив, въздухът е сигурно -5 градуса, а няколко метра напред всичко е потънало в мъгла. Дори и коледните светлинки примигват едва забележимо... но тя се вижда. Всеки човек, дори и потънал в тъжни мисли, би я забелязал и, разбира се, би си казал: „Коя е пък тази? Колко трябва да е глупав човек, за да е облечен така в такова време...?“. А тя би отвърнала: „Наистина, колко трябва да е влюбен човек, за да се чувства прекрасно? Толкова прекрасно, че да не позволява на нищо да помрачи настроението му? Колко...“. Да, може би изглежда глупаво на фона на тази мрачна обстановка, но така са новородените влюбени, опитващи се да попият от красотата на живота колкото се може повече, докато дойде моментът на тяхното падение, а именно – разочарованието от  факта, че тяхната любов е невъзможна, нереална. Накъде ли се е запътило това младо момиче? Откъде идва? Кой ли я чака, седнал на пейка под някое оголено дърво с роза в ръце?
Ето, тя пристигна. Но къде? Там няма никой. Сяда отчаяна на самотната пейка, плаче. Плаче с горчиви сълзи, които капят върху червената роза, оставена ù от него. Да, има бележка. На сгънатото листче с красив почерк е изписано нейното име, а мастилото е леко размазано от влажния въздух, примесен със сълзите на съкрушените влюбени, примесен вече и с нейните. Защо да чете това писмо? Дали въобще има някакъв смисъл? Тя му беше казала, че ако я обича и иска да са заедно, ще дойде. Не дойде. Не я обичаше. На нея ù остават само спомените, надеждите вече се изпариха. Струваше ù се, че за него тя е различна. Че е цветното момиче, различаващо се от тълпата хора, защото е негово. Но изведнъж тази илюзия изчезна и тя се сля с всички останали. Пролетните цветове потъмняха, листата на цветята от чадъра ù опадаха, усмивката ù се превърна в красив спомен. Вече нищо нямаше значение. Щом той не я обичаше, нямаше смисъл да се прави на щастлива. Преобрази се като всички онези, които я гледаха с учудване по улиците. Тя стана като тях. Той я направи такава, липсата на негова любов я съсипа, унищожи я. Не, не иска да чете бележката. Защо? Какво ще промени тя? Оставя непокътнатия лист хартия на пейката, мекнещ под натиска на току-що завалелия дъжд. Тя става и в ръката си държи розата от него.  С огромна омраза и тъга я захвърля в калта и я смачква с босия си крак. Вече няма нищо. Дори и спомените ù я напуснаха. Сега хората я гледат с още по-голям интерес, но тя не им обръща внимание. За нея те са просто сенки на изсъхнали дървета... А сега тя вече е една от тях. Една от всички. Бавно тръгва нанякъде. Къде? Самата тя не знае. Мъглата я прегръща топло и я целува, оставяйки следи от отровния си дъх върху меката ù мокра кожа. Едва се забелязва силуета на момичето, слял се със сивата мъгла. Ето, вече я няма. Тя просто изчезна нейде далече в хоризонта на обречения град.