24.11.2006 г., 10:47 ч.

Една от всички в една 

  Проза
1054 0 1
2 мин за четене

Седем еделвайса викаха скромния човек обратно, а той седеше разперил ръце и погледа му се рееше към напукания таван на старата къща. Хиляди малки прашинки играеха в неговото полезрение, но той не им обръщаше внимание сега. Искаше нея - Различната, с червените (като почти узрели за втори път ягоди) леко присвити
устни, които можеха да докарат и най-тъжния човек в екстаз, когато се изкривят правилно в една хубава усмивка. Знаеше, че е невъзможен и невъзможни са неговите желания, но въпреки това опитваше с цяло сърце и  по всякакъв начин да я впечатли със своята странност... а ако успееше Тя да го разбере - щеше да бъде перфектната ситуация - Филм с добри и лоши герои, който завършва леко,
но не и по общоприетия начин сладникаво. Мислеше си, че познава своите възможности и нейните желания, но всъщност не беше така. И двамата бяха по свой собствен начин неразбрани от обществото. Имаха своите цели и идеали - коренно различни - но въпреки това със страни, които съвпадаха.
Запали цигара. В първия момент спокойно гледаше пушека, издигащ се към онази малка и дразнеща пукнатинка, която се набиваше на очи всеки път, когато се будеше сутрин. Малко бяло петно на фона на съвкупността от сива боя и спомени, събирани по житейския му път. Знаеше, че беше време да се отдаде на еделвайсите и да забрави всичко поне за една нощ, изпълнена с кошмари. Но не можеше да отдели мислите си от нея -
Красивата, с кафявите дълбоки очи, в които можеш да
потънеш без особено усилие и ситно навитите й къдрици, които проблясваха ту в кафяво, ту в русо на утринната девствена светлина. Въпреки това намери сили и започна бавно и с нежелание да се подготвя за омръзналия всекивечерен ритуал, който сякаш одушевен, нямаше желание да спре от самосебе си никога и се надсмиваше над него с всяко изминало повторение. Затвори очи и го споходи бодящото (с хиляди меки игли) чувство за онази сигурност, която изпитваше
всеки път, когато я прегърнеше. Почувства се добре и се усмихна с неговата вродено фалшива усмивка, която всъщност беше истинска, но май на никой никога не му пукаше дали е такава. Искаше я отново -
Душевната, която беше толкова реална, колкото му трябва на човек, за да повярва, че е истинска и да я докосне, и още повече своенравна и търсеща - причината, която спираше скромния човек да я задържи при себе си. Това го ядосваше, защото знаеше, че не може да бъде едновременно всички мъже на земята, та Тя да може да идва при него всеки път. Въпреки това се усмихна отново и с едно необяснимо с думи чувство, което малко хора могат да разберат, се отправи към вече отчаяните
вопли на еделвайсите. Прие ги апатично, но не както винаги, защото този път си втълпи, че усеща Нея.
 

 

© Милан Миланов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??