Всички в контролната зала бяха в очакване на отговор от астрокомпютъра, който притеснително мълчеше и повишаваше минута след минута напрежението в екипажа.

         Отдавна трябваше да им даде точните координати за местонахождението на кораба, също така какво се е случило и как могат да се измъкнат по-бързо оттук, след неочакваното прекъсване на иначе програмирания им полет до една далечна от Земята планета.

         - Вили, какво става? Не може да мълчи в толкова време - наруши тежестта на тишината един от чакащите и привлече към себе си погледа на капитана на кораба.

         Безпокойство се появи в капитан Пол още щом бяха извадени спешно от камерите за сън и разбра, че нямат никаква представа къде се намират, след като навигатор Вили Блум все още не можеше да определи къде са. Той задаваше отново и отново команди към всички обслужващи полета им програми и единственото което знаеше, беше, че са се отклонили от курса си и в момента са се озовали на съвсем непознато място – поне според това, което сам можеше да прецени, без помощта на ИИ на астрокомпютъра. Можеше да направи изчисления без него, но не и да извършат нов скок в пространството, след като вече повече от час не знаеха дори къде са попаднали:

         Напълно неизвестно място - външните камери им показаха, че са заобиколени от плътен мрак, който скенерите им определиха като лишена от каквата и да е материя пустота.

         Неприятни мисли плъзнаха като сенки във всеки от екипажа, събрал се в залата. Мълчанието на следящия за полета по време на техния сън изкуствен интелект, допълнително увеличваше притеснителния въпрос отново и отново – къде са?

         Останали без връзка с него, умовете им сякаш оставаха без очи, ръце и крака насред космическия океан, а в такова положение е толкова лесно да се удавят в дълбините му...

         - Пълна мистерия – прошепна този път по-тихо Боб Стоун, техник, който отскоро летеше на този клас звездни кораби.

         Говореше на застаналия до него втори навигатор, Томас Т.

         - Пълна мистерия ще е, какво друго, като никой не си гледа работата! – капитанът отново чу думите на младежа и това изостри още повече смущението в хората му, макар и да знаеха, че дори да имаше допусната човешка грешка, ИИ би я открил и обявил за да бъде поправена – протокола на тази двойна проверка им гарантираше безопасност и сигурност.

         - Външните камери сякаш са ослепели и не улавят нито една точка за която да се привържем – докладва Колин, който боравеше с пулта си за управление, отчитайки, че включените на максимален обхват уреди, все така безполезно претърсват пространството на десетки парсека, а всъщност, колкото и да звучеше невероятно, лъчите им сякаш стигаха на не повече на метър от кораба.

         Думата „изгубени” мина отново като зъл повей.

         А да се изгубиш в космоса не даваше никаки обещания, че ще се намери обратния път - това го знаеше всеки един кръстосвал пространството, защото никой от изчезналите в него не се завръщаше, макар това да не спираше хората да поемат в нови и неизвестни им посоки... както е било винаги.

         Щом силните радиотелескопни лъчи не можеха да уловят светлини от звездите, а мълчанието на компютъра продължаваше, всичко започна да им прилича на едно неприятно начало на нещо, което всеки би предпочел да избегне в космическата безкрайност.

         Внезапно включване на екрана бе последваното от познатият им глас, който най-после заговори, отговаряйки на десетките запитвания изпратени до него:

         - Не са открити данни и информация за местонахождение. При анализ на полета, открих, че има трептене от три стотни на милисекундата, през което корабът е изкривил повърхнината си на придвижване в пространството. Има пълен запис на явлението, но не мога да дам точна формулировка - няма идентични данни в информационната база – изреждаше сухо той фактите. – Възможна вероятност за навлизане в непозната вселена, преминавайки през пропукване на подпространствено ниво и отваряне на проход към такава. За момента не откривам каквито и да е свойствата от познатата ни вселена. Обработвам данните от отклонението и изчислявам доколко тези три стотни изкривяване могат бъдат причина за прехвърляне и в друго измерение, съседно на нашето.

         Всичко казано се появи с текст и на екрана, оставайки в архива на корабната памет.

         - Друга вселена! Друго измерение! – преплетените пръсти капитан Пол изпукаха и погледна старши навигатора. И двамата знаеха, че теоретично онова, което бяха чули, е напълно възможно, теоретично - но досега нямаше доказателство за възможно преминаване между две вселени, нито за съществуването на повече от една, не и с технолигиите, които използваха:

         Хората преодоляваха огромните разстояния чрез така нареченето „гмурване“ и скокове в пространството, като с помощта на високата скорост се насочваха условно надолу и после нагоре, после отново и отново, за да се озоват на желаното място. Но дори когато го правеха с цел прокарване на нови маршрути в неизвестни посоки, излизаха винаги в познатата им вселена и всичко нататък беше лесно – обозначаваше се, маркираше се и ставаше достъпно за другите. Все още не бяха успели да скъсят времето на полетите си чрез преминаване в подпространството, теоретично също възможно и нещо, което се надяваха скоро да успеят за да достигнат още по-далечни точки от непознатият им космос.

         Сега и двамата си припомниха за случаите при които корабите са изчезвали безследно – излитат от някое място, но никога не стигат до крайната си точка. Винаги се приемаше, че е имало техническа повреда, но не и това, което им каза ИИ, че може би се е случвало и с тях.

         - Не вярвам в това – махна с ръка Вили. – Вярно, възможно е да има повече от една вслена, но дори и да има нещо такова, то те ще се простират в различни измерителни нива, които ще са без връзка помежду си. Не може просто така да се влиза от една в друга – няма да е възможно едната да съществува при контакт с другата, защото рано или късно законите на едната ще се наложат над другата и така ще се превърне отново в една обща за съществуващите в нея - нас.

         - Ами все още неизяснената особеност на черните дупки – обади се Томас Т. – Нали се сещате - за тяхната роля в общия фон на космическия план – още при откриването им преди два века са предположили, че е възможно да са проходи от една вселена към друга и така нататък. Все още не сме успели да изпратим и върнем успешно проучвателни сонди - може да сме били засмукани от някоя по пътя ни и сега...

         Капитана погледна въпросително Вили, много по-добре запознат с тайните на космоса от него - само той имаше завършен пети клас на Академията. Самият Пол притежаваше диплома за трети клас и знаеше, че единствено поради липсата на задължителен минимален стаж в космоса той, а не Вили, заема роководния пост на този полет. А Пол бе лятял много и надалече – работата му като капитан не беше да знае всичко, а да може да сглоби познанията и уменията на другите за да отиват и да се връщат живи и цели и сега се озова в най-сложната ситуация в която е изпадал.

         - Дори и да бяхме доближили до такава, компютърът е готов да промени курса веднага, това е основна негова програма - избягване на този вид опасни препятствия при хиперскоростта с която се движим. Изчислих лично скока ни, ИИ го потвърди, и знам, че няма нито една звезда във фаза на колапс, която да е преминала в черна дупка по пътя ни. Такова явление ще изчисти достатъчно ясно околното пространство и веднага ще бъде забелязано от пътните ни маркери в познато ни космическо пространство, затова и неочаквани изненади не трябва да има, но...

         - Но може би е имало нещо, за което не сме знаели и ето ни тук – довърши капитанът.

         Той ръководеше полета и трябваше да намери някакво решение. Обхвана една игрална сфера и заглади повърхността ѝ в опит да успокои мислите си. По повърхността ѝ се запреливаха различни цветове, преминаха по тялото му и на иначе гладкото му чело, се появиха две-три вълнообразни бръчки от една мисъл, която току що му дойде на ум.

         - Компютър, с каква скорост се движим?

         - Една трета от максималната – отвърна компютъра с готовност. – Преди да се събудите, винаги намалям скоростта, за да може човешкия организъм да издържи в реално време полета извън камерите.

         - А не можеш ли да ни върнеш на мястото, където е станало това трептене?

         След кратко мълчание се получи отговорът:

         - Ние не сме мърдали от точката на пропукването. Неподвижни сме, макар двигателите да работят на пълен ход, не отчитам никакво изминато разстояние и всъщност стоим на едно място.

         Пол за малко да изпусне сферата – не очакваше чак толкова объркващ отговор. И за шестимата членове на екипажа, попаднали във възможно най-невъзможното място, стана ясно, че с тях се случва нещо, което ставаше все по-необяснимо с всяка изминала минута.

         - Какво ще правим, капитане? – попита Сим, другият техник, който досега стоеше безмълвен, осмислил чутото и решил, че никак не му харесва.

         - Не знам, наистина искам да дам отговор, но какво мога да кажа – поне сме живи, не е малко...

         - Възможно е да сме попаднали в нулева зона, не е точно друго измерение или чужда вселено, но поради изтъняване на разграничаващата измеренията ивица от материя или нещо подобно, причинено от това трептене, да сме преминали в непознато за нас място – предположи Вили Блум, прехвърляйки на ум десетките познати му теории за космоса и пространството. – Може би всичко ще се уравновеси от самосебе си... след известно време.

         - Тогава, просто да чакаме и да се молим да се върнем там, откъдето сме преминали – измърмори Сим и поклати глава.

         Пол остави сферата настрани, въздъхна и нареди:

         - Ще продължим с дежурства в случай, че имаме нова информация, аз и Колин сме първи, после са Вили и Сим, след това останалите. Идете, хапнете, почивайте и изпийте нещо за ограничен до час хипно-сън и ако може ми изсънувайте, че щом се събудите, трябва да има някаква промяна.

         Отново да сънуват - това в случая щеше да е най-доброто за пренатовареното с тази ужасяваща реалност съзнание на екипажа, който прие отново да се унесат и да се избавят от сгромолясалият се върху им стрес, но едва ли щяха да сънуват това, което им препоръча капитана, все пак, поне щяха да избягат от реалността.

        *****

         Бордовият часовник отмерваше минутите, които се превръщаха в часове, а часовете прерастваха във вълни на отчаяние и безпомощност за капитан Пол и Колин, които будуваха без да правят нищо. Астрокомпютърът на всеки десет минути докладваше, че няма промяна в състоянието им и все още обработва данните.

         В залата влезе Вили Блум, личеше че не се е възползвал от възможността да поспи – лицето му бе уморено и отпуснато от напрегнатото мислене, очите му едва грееха, изгубили обичайния си блясък. Като най-добре обучен, той се опитваше да намери начин за измъкване, но всичките му познания бяха за други пространствени стойности.

         След дълги размисли и предположения, прие, че наистина е възможно да са преминали през някакъв проход и да са се озовали в място, което може би е началото на друга вселена и познатите му физични закони в нея не важат. Притеснителното за него беше това, какви ли ще са спрямо тях.

         - Не поспа ли? – капитанът тъкмо бе приел поредния доклад на компютъра, че няма промяна.

         - Не мога, искам да намеря пътя, по който да се върнем, но…

         - Жалко е, че ще си отидем така далеч от дома – обади се Колин, примирил се със съдбата им.

         Повечето астронавти имаха нагласа за край, който ще дойде неочаквано, бяха привикнали и го приемаха, че ще е за миг, след сблъсък или взрив, но не и да го чакат както сега. Знаеха, че най-неочаквано можеше да свърши всичко, но поне щяха да знаят къде – в мислите му галактиката в която бе летял толкова пъти, се оформи като нещо познато, родно и близко. А това „тук“ – дори не знаеше как да го нарече.

         - Пол – замислено започна навигаторът, - онова което каза Сим преди малко – да се върнем там, откъдето сме влезли, всъщност е една идея над която трябва да помислим. Опасно е, нямам представа какво може да се случи, но е единственото, което ми идва на ума като някаква възможност...

         - Казвай, моята глава е абсолютно празна, така че приемам всякакви съвети.

         - Ще настроя кораба за нов скок и ще го обърнем – това е лесно. Щом като не сме мърдали, значи ние сме все още в самата точка на пропукване, онази, която ни е пропуснала тук, значи сме на все така на три стотни от милисекундата от нашата си вселена, ако приемем, че сме я напуснали, и при един скок, трябва да излезем от тази тъмница по обратния път, нали?

         Пол потъна в размисъл, от време на време шаваше с пръсти, сякаш броеше нещо, накрая вдигна рамене и каза:

         - Може и да попаднем на още по-лошо място, ако сме в някакъв проход, знаеш, че може да бъде с безброй разклонения и просто да не уцелим нашето, но е възможно и наистина да се върнем.

         - Ще трябва да го направим в будно състояние, имаме за късмет тази възможност чрез индивидуалните изолиращи полета – рядко се ползват, а после ще има и последици за телата ни, но поне ще можем да управляваме кораба, защото ИИ няма накъде да го насочи, нещо, което аз ще направя и той само ще изпълни зададеното.

         - Аз лично съм съгласен да опитаме, защо не. Трябва да попитаме и останалите, това не е решение, което сам мога да взема, все пак тук – където и да е, - сме живи, а при този опит... е, да не мислим за този вариант.

         - Ще отида да ги събудя – Вили и излезе пооживен.

         - Ти какво ще кажеш, Колин?

         - Мисля си за това как се движим с огромна скорост, а продължаваме да сме все така на едно и също място. Едва ли ще ни навреди да пробваме връщане назад, а и всички знаем, че който го е страх от космоса, по-добре да не е тръгвал из него. Съгласен съм да пробваме идеята на Вили, капитане.

         В това време дойдоха и другите. Все още сънени изслушаха предложението.

         - Аз, Вили и Колин сме съгласни да направим скока.

         - Искам да кажа - изправи се Вили, - че ако бяхме попаднали в черна дупка, въпреки програмата да ги избягва и по някакво чудо не ни е смазала, трябваше да улавяме нейната маса, убийствено гравитационно поле, също така ротация и електрически товар на всичката поглъщана околна материя. Но уредите мълчат и отчитат само пустота, абсолютна, също като неподвижността ни - в дупката със сигурност нямаше да оцелеем, а и не бихме стояли неподвижно - тя щеше да ни изсмуче, смачка и разгради до прашинки от атоми, а ние сме цели в нищото, заковани в него и според мен ще останем в него завинаги, след като за толкова време не сме изминали и милиметър при тази ни скорост. Тук една секунда ще е равна на вечност...

         Остави слушащите го да помислят над казаното, след което завърши с предложението:

         - Трябва да направим нещо наистина отчаяно и рисковано, ако искаме да се измъкнем.

         - Аз съм “за” – каза Сим, след бърза преценка на чутото. Беше млад и когато полетя с този вид кораби, искаше да изживее точно такива моменти, опасни, смъртоносни, но и вълнуващи.

         - За мен този опит е равен на самоубийство, но Вили е прав - ние сме в нищото, така че вече сме си загинаи, а и е ясно, че няма да помръднем напред, така че, нека опитаме, какво ще загубим – съгласи се и Томас Т.

         - Давай, Вили, да се махаме оттук – кимна Стоун решително.

         - Значи - приема се – обяви капитан Пол. - Компютър, подготви кораба за обръщане при команда. Вили, Томас, ваш ред е.

         Навигаторите се разбраха какво да правят и заработиха на клавиатурите. Техниците подготвиха креслата да бъдат обвити от защитното поле, после провериха двигателите и докладваха, че има достатъчно енергия и са в пълна готовност да я използват.

         Вили Блум въведе едно условно определено разстояние за преодоляване, посочвайки познати координати с надеждата, че астроинтелекта сам ще ги открие ако преминат успешно и тогава отново да забави скоростта за да могат да я понесат и да определят къде ще са се озовали този път.

         Когато подадоха данните към терминала, чуха как двигателите започват да се зареждат за онзи мощен тласък, част от натоварването на който за първи път щяха да усетят.

         Настанени по местата си, всеки активира специалните изолиращи ги от околната среда полета – в тях можеха да понесат в пълно съзнание изпитанието което ги очакваше.

         - Готовност за скок – съобщи с текст компютърът и зачака команди, след като прие да ги изпълнява без да оспорва надежността им.

         - Обърни на 180 градуса. Включи двигателите на трета степен – въведе Вили Блум.

         Тътена започна да ги притиска като преса.

         - Започни увеличаване към четвърта – вече с усилие написа първия навигатор и след малко добави: - Пълна мощност.

         Капитан Пол следеше на своя екран протичането на действията и щом всичко беше готово, едва успя да зададе предварително подготвеното крайно:

         - Преминавай във фаза скок-пространство!

         Всеки усети смазващата тежест и натиска при ускорението - ако всичко минеше добре, мускулно-костните връзки на телата им щяха да бъдат за дълго време увредени, но поне щяха да са се измъкнали от тази неизвестност и бавно да се възстановят в нормалния свят.

         При скока първо реалността стана като на забавен кадър, след това рязко се ускори и разми призрачно, а цветовете край тях изчезнаха. Вече не можеха да се движат, оставаше им да изчакат къде ще се озоват и всички искаха да е на правилното място.

         Навигаторите и капитанът гледаха уредите под защитните си полета, нямаха възможност да разговарят помежду си, полетата не позволяваха преминаването на никакви вълни, така че бяха изолирани един от друг, но можеха да следят какво се случваше:

         Корабът стигна до място, което не би могло да се нарече нещо познато, тъй като никой нямаше представа за това състояние на разликата му с действителността с която бяха свикнали.

         Обръщайки се в тази точка, която ги бе пропуснала, корабът наистина се гмурна в нея, като се усука до размера на по-тънка от човешки косъм нишка, всмукана от незнайни сили и просто изчезна - единственото което можеше да направи в състояние лишено от понятие за пространство и време.

         Но мигът преди да стане това, неизвестността даде на съзнанията на биологичните единици отговор за местонахождението им. Незнайно как и защо стана това - все пак се намираха извън всяка представа за познати разбирания за съществуване, криещо своите тайни и загадки.

        *****        

         Капитан Пол получи на екрана пред себе си текст. ИИ на компютъра му съобщаваше нещо и той зачете:

         „Стигайки до това място, при сливането на две отделни пространствени повърхности, се е получило преместване не само в плоскостта на материята им, но и във времето, което е течащо за всяка в различни посоки. Сега се намираме в отправна точка на единица време, която е толкова малка, че не може да бъде отчетена или измерена по никакъв начин. По всяка вероятност, извършеният скок, ще доведе до връщане в момента преди създаване на тази единица време или до момента на нейното преминаване...”

         Последната прочетена дума се оказа и последната мисъл на Пол.

         *****

         Навигатор Вили Блум пропадна в безкрайността и го озари идеята, че може да не са се изгубили в измерване на разстояние между две вселени, а вероятно бяха пробили дупка във времето, а не в пространството и това ги е изпратило в мига на нищото – най-вероятно в онзи, преди самото сътворение на първичната единица време от която се е разпиляла тази и всички други възможни вселени.

         Едва направил този извод, съзнанието му вече го нямаше още преди да осъзнае, че е  някъде „тук“ или „там“.

         *****

         Боб Стоун беше просто талантлив механик и не беше запознат с дълбините на теоритичната астрофизика, затова и не осъзна какво се е случило, а просто се разтвори в нищото, което ги погълна.

         *****

         Всъщност този кораб никога не беше съществувал на това място, тъй като не бе имало къде са появи или изчезне, след като Времето все още не бе започнало да тече.