Живот и смърт

    "Още един ден мина от моя скучен живот. Въпреки че всички казват, че животът е нещо много забавно и пълно с изненади, за мен той е нещо скучно и монотонно. Живея в град, където нищо интересно не се случва." Това беше моята обичайна фраза до деня, в който всичко се промени. 

    Бях уморена от живота, а родителите ми се развеждаха. Вкъщи имаше постоянни кавги. Не се понасяше. Аз обичам мойте родители и не исках да се разделят, но дете  като мен не разбираше какво беше чувството любов и какво ставаше, когато тя изчезнеше. Бях се уморила от всичко това и си мислех, че всичко е по моя вина. Помислих си, че ако просто изчезна, всичко ще свърши. Затова взех трудното решение да сложа край на живота си. 

    Качих се на един покрив. Вятърът духаше толкова силно. Косата ми се рееше във въздуха. Пристъпих към ръба и погледнах надолу. Гледката беше много красива, но мен ме беше обзел страх. Отдалечих се от ръба и седнах. След малко събрах куража и отново пристъпих към ръба, но тогава се чу един мек и нежен глас. 

   - Това ще причини само мъка и тъга. Нищо няма да се промени.

   - Защо така си мислиш - отвърнах през сълзи аз - всичко е по моя вина, ако не бях аз, всички щяха да бъдат щастливи. Животът им щеше да е и още щяха да се обичат. 

   - Наистина ли мислиш така? - когато каза това, той сграбчи ръката ми и ме прегърна - Разкажи ми какво ти се е случило. Думите ще те успокоят и всичко ще се оправи. Не е нужно да слагаш край на всичко. 

    Незнайно защо се отворих пред напълно непознат човек. Разказах му моята история и моят грях, а той ме слушаше и сякаш разбираше всичко. Този човек беше специален. Той ми отвори очите. Не аз бях виновна за гаснещата любов на родителите ми, а те самите. С това момче си приказвахме много. Часовете се нижеха неусетно, докато телефонът ми не звънна. Помислих, че е майка ми или баща ми, но не беше така. 

   - Госпожица Иванова ли е?

   - Да, кой е на телефона? 

   - Аз съм полицай Петров. Преди около час се случи инцидент, при който вашите родители загубиха живота си. 

Край на първа глава