Една войнишка чанта разказва

за пътя на български войник по време на Отечествената война от Разград, през Сърбия и Хърватско до Унгария

Често забравяме епизоди от нашата история.

Първо, хората живеят с ежедневието си, с проблемите си. Второ, за съжаление историята често е услужлива, а много хора са я превръщали съзнателно в слуга, най-вече по политически причини. Историята, която искам да разкажа, е за един от войниците на Лудогорието, оставил като завет една войнишка чанта, разказваща за най-трудните моменти от неговия живот.

Спомените и материалите от тази чанта не са изследвани и не са публикувани. Защо?

• По най-простата причина – че този войник е оцелял, а славата се пада на онези, които са загинали на бойното поле. След завръщането си в България той е продължил живота си като най-обикновен съпруг, баща, служител, пенсионер.
• Второ, войникът е родом от Царево, а това също е спънка за изследователите на бойната история на нашия град. Тръгнал е към фронта от Разград, защото тук е служил в казармата, но след фронта се е завърнал в Царево (по-късно Мичурин, област Бургас).

Дейността на Георги Тодоров Петков във войската започва на 15.09.1942 г., когато е призован в армията в ІІІ бронеизтребителна дружина – гр. Разград. В същата година той завършва курс по мотоциклетизъм в автомобилната рота в ІІІ инженерен полк – Шумен. След това се завръща в частта си и тук, в Разград, завършва кандидат-подофицерска школа като мотоциклетист. Малко преди 9.09.1944 г. неговата част е изпратена в Добружда по обезоръжаването на германците.

От 15.09.1944 г. до 15.01.1945 г. Георги Тодоров Петков взема участие в Първата фаза на Отечествената война. След това е бил уволнен за 15 дни и отново мобилизиран – като взима участие до края на войната. Награден е с български, съветски, югославски и унгарски медали. На бойното поле не забравя и за малко хартия и мастило, за да ни остави живия спомен от участието си в битките. Ето и страница от неговия дневник: «Боен ден. Земята трепери от оръдейните изстрели, а над главите ни като змии съскат снарядите, изпратени от артилерията като сутрешен подарък за хитлеровите шваби. Сега се уверих, че славата се пада на пехотата, щото тя е, която вижда врага право в очите, тя е, която забива острия нож в гърдите на коварния противник. Със стиснати до болка зъби, с напрегнати нерви съм наблюдавал една атака на пехотата. Снарядите на противника падат около нас, но това е нищо пред щурма.

Представи си хубава надвечер. Слънцето се скрива над Предалпието в Хърватско и вместо обикновено затишие от морния ден – кървав бой!... Същински ад от трясъци на бомби, картечници, мини, шмайзери, пушки. Засвирва тръба, то значи атака на нож. Виждат се пробягващи бойци: «Ура! На нож!». Нервите се късат от напрежение, очите са кръвясали, окопаният враг е отбит…

След малко пристигат малък брой пленници, бледи и окъсани, посрещнати със зверски погледи от всички войници.

- Какво търсите тук? Смърт за вас, за фашизма! – сипят се проклятия върху главите им.

Настъпва тиха нощ. Санитарните коли минават бързо, препълнени с ранени, изпратени с другарски погледи и признателност от нас. «Слава на героите! Смърт на кървавия фашизъм!» ето нашия девиз от фронта.

А в тъмната нощ остават само да светят горящите къщи, може би на бедни хървати, като единични свидетели на боя»

През януари 2010 г. в мен попадна черна чанта за документи от лакирана естествена кожа, която е пропътувала заедно с войника целия му път на фронтовак през 1944 г. и 1945 г.. Близките на Георги Тодоров си спомнят, че той е определял чантата като „трофейна”. За съжаление, вече не можем лично от него да разберем какво е имал предвид под тази дума. Дали чантата е придобита като трофей от пленен противник? Възможно е, тъй като от вътрешната й страна, върху кожата виждаме отпечатани със синьо мастило немски думи и инициали. От друга страна, българските мотоциклетисти са били обучавани на немски машини и е много възможно чантата да е била неразделна част от мотоциклета, с който е воювал Георги Тодоров и това обяснява немските думи и имена, отпечатани на нея може би от производителя…

Когато отворих чантата, първото, което видях, бе пожълтяла семейна снимка, направена не по-късно от 1933 г. Снимката е в прозрачен джоб на чантата за документи и е била заедно с войника по време на всички бойни действия, стрелби, нощувки, и пътувания през военна Европа. На нея виждаме майката и бащата на Георги, самия него като дете, по-малкия му брат и семейството на по-голямата му сестра, която очаква бебе.

Това не е просто снимка, а икона, будеща сълзите и надеждите на този войник, че един ден ще се завърне жив от бойното поле и ще види близките си живи, посрещайки го като герой.

  Впечатление ми направи подредбата на нещата в чантата за документи. В единия й джоб беше дипломата на Георги от училище, а в другия – снимки от военно време и спомени от войната (добавени след завръщането от фронта). Разгърнах дипломата и се учудих, защото там бяха най-важните му документи - свидетелство за кръщение (от 2 април 1922 г.), което показва, че образованието в онова време е вървяло заедно с вярата. Вярата и образованието са били почитани като нещо свещено.

Там намерих и осигурителната му книжка, която говореше за трудната му съдба още от малък. Той започва да работи  (скоро след като е починал баща му) още на 15 години, което в днешно време е учудващо и невъзможно. Интересен е и начинът, по който работодателят е доказвал, че осигурява работника си. Всеки месец той е залепвал марка в осигурителната книжка на стойността на осигуровката: „Безработица” – 2 лв., „Болест и майчинство” или „Инвалидност и старост” – от 8 лв. до 16 лв. през 1937 г. и 1938 г.

В другия джоб на чантата бяха снимките от военно време, които са били поставени там след войната. Всяка снимка имаше своя емоционален заряд и се различаваше от другите. Една от тях беше от базата за мотоциклетисти в Шумен, която е завършил Георги Тодоров. Тя ясно описваше братските взаимоотношения между бъдещите мотоциклетисти, които по-късно щяха да бъдат изпитани във войната. Друга снимка разказваше за трудните пътища, които изминават войниците, за да се сблъскат отново с лицето на войната и да защитят своята родина. Трета снимка показва мъжете, израснали в герои на своето отечество, събрани заедно, за да останат като едно цяло в историята.

В този джоб на войнишката чанта бяха и спомените, напечатани след войната на пишеща машина, които за първи път ще бъдат показани на читатели извън неговото семейство.

Единственото ново нещо, добавено в тази войнишка чанта 65 години по-късно, е статутът на Националния конкурс за ученическо творчество на тема: „Приносът на българския народ за победата над хитлерофашизма във Втората световна война”…

АВТОБИОГРАФИЯ

на ГЕОРГИ  ТОДОРОВ ПЕТКОВ – родом от с. Кости,

впоследствие жител на гр. Мичурин (днес Царево)

Роден съм на 2.04.1922 година в с. Костù, околия Мичуринска. Произхождам от бедно селско семейство. Баща ми беше горски работник, кооператор в трудова горска производителна кооперация в с. Кости. Същия почина през 1933 г. Останал сирак, аз бях прибран в гр. Мичурин от семейство Ефтим Воденичаров, които ме поддържаха да завърша ІІ и ІІІ клас на прогимназията в гр. Мичурин, като в замяна на това аз им бях нещо като домашен прислужник.

Майка ми Ирина Тодорова селянка неграмотна, не е членувала в никакви организации преди 9. септември 1944 г., а сега е членка на Отечествения фронт. Имам брат Петко Тодоров Петков, член на БКП и сестра Хроси Георгиева Кирова, членка на ОФ. Женен съм през 1948 г., семейството ми се състои от 2 деца.

Трудова дейност до войната:

След завършването ми на ІІІ клас през юли 1936 г. постъпих на работа в дърворезната фабрика на РКС Мичурин, като общ работник, а по-после като огняр, чирак в частно кафене, готварски чирак на скеля атлиман, помощник-магазинер  и други.

От 1.VІІ.1942 г. до 30.ІХ.1942 г. работих като машинописец в РКС Мичурин откъдето заминах във войската като редовен войник.

Дейност във войската:

На 15.ІХ.1942 г. бях призован в армията 3-та бронеизтребителна дружина гр. Разград. Още същата зима бях изпратен и завърших курс за мотоциклетист в автомобилна рота при ІІІ инженерен полк гр. Шумен. След завършването на курсовете наново се завърнах в частта си. В същата част завърших кандидат подофицерска школа като мотоциклетист. Малко преди 9.ІХ.1944 г. нашата част беше изпратена в Добруджа по обезоръжаването на германците.

9.ІХ.1944 г. ме завари в казармата, където направихме и преврата.

От 15.ІХ.1944 г. до 15.І.1945 г. взех участие в първата фаза на Отечествената война. Бях уволнен за 15 дни и пак мобилизиран – като взех участие от началото до края на войната.

Награден съм с медали за участие във войната, Български, Съветски, Югославски и Унгарски.

ПИСМА ОТ  ФРОНТА

Здравей, другарко,

Благодаря ти за новините от нашия Странджански край. Радвам се, че работите смело. Ние на фронта ще изпълняваме нашия народен дълг, вие – в тила! Горе главите, победата е наша!

Поздрави всички другари и другарки от мен, като им кажеш да се обаждат.

Аз съм много добре, винаги готов на своя пост. Както ти обещах, изпращам ти страница от моя дневник.

„Боен ден. Земята трепери от оръдейните изстрели, а над главите ни като змии съскат снарядите, изпратени от артилерията като сутринен подарък на хитлеровите шваби.

Сега се уверих, че славата се пада на пехотата, щото тя е, която вижда врага право в очите, тя е която забива острия нож в гърдите на коварния противник. Със стиснати до болка зъби, с напрегнати нерви съм наблюдавал една атака на пехотата. Нарядите на противника падат около нас, но това е нищо пред щурма.

Представи си хубава надвечер. Слънцето се скрива над Предалпието в Хърватско и вместо обикновеното затишие от морния ден, кървав бой!...

Същински ад от трясъци на бомби, картечници, мини, шмайзери, пушки. Засвирва тръба, то значи атака на нож. Виждат се прибягващи бойци  „Ура! На нож!”. Нервите се късат от напрежение, очите са кръвясали, окопания враг е отбит… След малко пристигат малък брой пленници, бледи и окъсани, посрещнати със зверски погледи от всички войници.

-                     Какво търсите тука? Смърт за вас, за фашизма! – сипят се проклятия върху главите им.

Настъпва тиха нощ. Линейките (санитарните коли) минават бързо,препълнени с ранени, изпратени с другарски погледи и признателност от нас. „Слава на героите! Смърт на кървавия фашизъм!”. Ето нашия девиз от фронта.

А в тъмната нощ остават само да светят горящите къщи, може би на бедни хървати, като еднички свидетели на боя.”

Приеми моите поздрави за теб от фронта и всички другари от ремсовото дружество!

                                      К.п. Георги Т. Петков – фронта Хърватско

Горното писмо е изпратено от ремсовото дружество в Царево до вестник „Народен другар” и в този текст е публикувано. Това писмо стана причина да водя преписка с едно от работническите ремсови дружества в гр. Сливен, на което след фронта гостувах.

2.ІІІ.1945 г.

Кадаркут

Днес писах писма на две другарчета, от които получих колетчета от Родината. Борис Б. Жечев – смесена гимназия № 5:

Получихме подаръците Ви от Родината. На мене се падна Вашия подарък и сега с няколко реда изказвам моята искрена благодарност и радост.

Вие казвате: „Приемете нашите скромни подаръци”. Аз отговарям, че това са големи и много мили дела. Наистина наглед подаръка може да е малък, но знам аз с каква любов и истински патриотизъм е работен той. В неговите нишки е вплетена песента и тъгата на нашия народ и буйните желания на нашата борческа младеж в лицето на славния РЕМС, да помагат с каквото може за по-скорошното сгромолясване на мръсния фашизъм.

Скъпи другарю, ние сме тръгнали на един велик поход, който нашата история не помни друг такъв.

Ние, войниците от фронта сме сигурни, че победата ще бъде наша, щом в тила има такива герои като Вас, които дават мило и драго, за да стоплят войнишката душа, далече от хубав роден край, близки и познати.

Приеми поздрави и от страната на унгарския Христо Ботев – Лайош Кошут с хубави унгарски мелодии и традиции.

                                                  к.п. Георги Тодоров Петков

29.ІV.1945 г.

Хърватско

Получих писмо от окол. Помощна организация в гр. Царево, на която отговарям днес както следва:

Другари,

След като получих Вашето писмо, с което доказвате, че полагате грижи за връзката между фронт и тил, дейно подпомагане на наши другари бойци, които са оставили семейства и имоти, призовани от Отечествената война, то и ние от своя страна се обаждаме с няколко реда, доказвайки своята радост и благодарност за положените усилия, които са залог за утрешната победа над врага.

Ние воюваме и съзнаваме, че това е нужно, за да запазим свободата, която ни донесе 9.ІХ.1944г. и измием с кръвта си черното петно, което ни беше лепнато от продажници на нашия героичен народ.

Беше време, когато заинтересувани хора ни блъскаха в пропастта, за да изчезнем като народ и като съставна част на голямото славянско семейство.

Натрапваха ни, че сме „японци” на балканите, изкараха ни кръвни братя с немците, когато за братския руски народ и дума не можеше да става. Китайски стени се издигаха между СССР и българския народ, очите на който винаги са били обърнати към „дядо Иван”.

Но - „Не се гаси, туй, що не гасне!”. Днес сме заедно, рамо до рамо с братушките. Кръвта ни се смеси по бойните полета и славата на 1-ва българска армия бе оповестена на три пъти от Москва.

Там, където се чуе тътена на катюшите и българското „ура” врагът не може да устои.

Ние се учим да мразим и бием врага тук от славната Червена армия, а Вие стремете се да достигнете героични дела на съветския тил.

к.п. Георги Т. Петков - Хърватско

11.ІІІ.1945 г.

с. Гиге – Унгария

БРАТУШКИ

Небето е оловно сиво. Гъста мъгла се е надвесила над селото, в което сме разположени. Пространството е наситено с влага и ситни капчици се изцеждат и полепват по горните дрехи.

Фронтът е в оживление. Картечниците лаят непрекъснато. Чуват се трясъци от мини и снаряди.

-                     Прислугата е на мястото си. Оръдието е готово и се чува команда: „Огън”! Силен трясък раздира околната тишина. Дадено е свободно.

-                     Здравствуйте, братушки!

-                     Здорово! – отговарят десет засмени, близки, приятни нам хора. В очите им се чете широката славянска душа и необятната руска земя.

Очите неволно се плъзват по голямото оръдие – изчистено най-грижливо, сякаш не е на позиция, а изложено в някой музей.

-   Братушка, - питам висок, снажен оръдеец – руско производство ли е оръдието? С подчертана гордост той заявява, че оръдието е руско производство, с удоволствие обяснява за всичко, от което се интересувам.

До нас групичка друга си говорят, като се възхищават от българската войска, която се биела крепко. Разговора се променя като взема различни посоки: защо българските девойки обичат мустаците, а руските – не; защо се бием заедно българския и съветски народи против общия враг. В очите на всички свети желанието за мъст щом чуят думата за фашизъм и Хитлер. Един ме хваща за гръкляна и ми показва как щели да удушат Хитлер, щом отидат в Берлин.

-   Тревога! - Противникови самолети. Близката противовъздушна артилерия е готова. Като автомат работи оръдейната прислуга.  Със стръв бълват зенитните оръдия и изпращат с точност огнени кълбета на високо летящия противников самолет. Прислугата на гаубицата и тя не остава назад, кой с каквото разполага стреля по самолета; с картечници, пушки, шмайзери. Смешно е да вярва човек, че с карабина ще се улучи самолет, но ако видиш с каква мъст стрелят тези хора, ще се увериш, че не си правят удоволствие, а изсипват кой с каквото може своята безпределна омраза към всичко германско, което им нанесе толкова страдания и щети.

Около буйния огън се чуват звуци от акордеон, сливащи се в руски казачок, което кара краката да не стоят мирно, ръцете ритмично пляскат и дават такт на играта. Играят братушките, скачаме и ние по нашенски. Весели викове, обща радост на близки народи, тръгнали във велик подход срещу мръсния и подъл фашизъм – лозунгът на който беше: „Славянството трябва да бъде тор на германската нива”.

К.п. Георги Тодоров Петков - Унгария

24.ІІІ.1945 г.

с. Кадаркут, Унгария

ПРОВЕРКА

Тиха пролетна вечер пада над селото. Небето е светло синьо, поръсено с множество звезди.

Тишина. В губещата се равнина се всичко задрямало, едвам се очертават сенките на близките села, сгушени в изкуствено залесените салкъмови горички. Само куполите на черквите стърчат като някой чудни паметници.

На поляната извън селото е построен целия гарнизон. Няколко хиляди войници с изопнати мускули в този момент честват смъртта и героичния подвиг на своите бойни другари, които вече не са между тях, пролели кръвта си за свободата на скъпата родина и свободата на унгарския народ.

Жертвениците горят с бледо-червеникав цвят и черен дим отлита към висините да търси борческите духове на героите…

Следва команда: „Проверка почни!”. В нощната тишина, на вълни се носи тъжната мелодия на хора и духовата музика: „Вий жертва паднахте в неравна борба…”.

-   Поручик Върбанов, кп Гинев, редник Чолаков, загинаха геройски за свободата на България.

-   Оф, к-т Чакъров, редник Братоев, ефр. Диндаров, загинаха в тежки боеве с врага при Кишбайом и Чекел.

-   Кълнем се, че ще отмъстим за тях! - Отговарят хорово всички бойни другари на загиналите.

Редят се имена на стотици герои, най-добрите измежду нас, непожалили живота си в неравен бой с врага.

Гробна тишина!… Всички на колене - да почетем паметта на героите!

* * *

7, 8 март 1945 г., врагът е решил на всяка цена да пробие нашите линии и осъществи своя пъклен план за пленяването на цялата 1-ва българска армия. Четири германски дивизии срещу една наша. Започва страшен бой по направлението с. Кишбайом и Чекел. Врагът налита бясно, но трепва пред непоклатимите, челичени линии, на нашите славни полкове. С пушки и картечници в ръка, до последен дъх, израстват великани герои. Нашите редици разредяват, но врагът е отбит с много поражения и разбира, че насреща му стои един народ, който отхвърли веригите на фашизма и знае за какво се бие.

Смеси се кръвта на наши и съветски войници, за да се циментира вечната дружба между българския и съветски народи.

В дните когато белоснежното кокиче отваря своя цвят, теменугата пръска свежи благоухания „… братски се прегърнаха, умряха. И само името ти като шептях, умираха без страх!”…

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”… Вечна слава на героите!

Тих ветрец повява, блъска се в клончетата на дърветата, нашепва някаква мелодия и литва из унгарската пуста, достига тихия бял Дунав и разправя му, че върху стария прогнил свят се строи нещо ново и трайно, и че от пламъците, кръвта и сълзите на тази война, ще излезе човека в нов облик с изпечени мишци и стиснат юмрук ще викне от върховете на Кремъл: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”.

-   Стани! – прогърмява в нощната тишина. Музиката свири заря. В очите на всички се показват сълзи при спомена за хилядите жертви. Но в гърдите гори нова още по-силна омраза към врага.

„Мы поехали в последний щурм! Наша цел - Берлин, наша победа - Берлин. Да здравствует единство всех славян, смерть фашизму!” – завършва словото си руският полковник.

Мощно българско „Ура”, топовни салюти, ракети, картечници разтърсват земята, същинска буря от пламнали души, готови да изгорят в нови победи над врага.

к-п Георги Тодоров Петков – Унгария

24 май 1945 г.

Ихарош – Унгария

НА ЛАГЕР

Като минеш селото Ихарош, вдясно от шосето ще видиш големи порти и дълги каменни стени, губещи се по протежение на шосето, определящи имението на един маджарски граф.

Ако влезеш в този момент вътре, ще видиш войнишки лагер на войници от Първа българска армия, придвижващи се за България.

Имението е изоставено и пусто, изглежда този граф да е намерил за уместно да последва отстъпващите германци, та да умре и той заедно с угасващия фашизъм.

Сигурно ще бъде интересно да опишем как е живял този „раб божий” и неговите богатства. Паркът е не по-малък от тези на който и да е по-голям град в България. Още като влезеш вътре, сгушени в алеите от борови и други дървета се показват едноетажни здания в жълта боя – подобни на нашите здравни домове по селата. Оказа се, че това са модерни свинарници, курници, люпилни, конезаводи, краварници, гаражи и други. На централно място има двуетажно здание, което сигурно е била за канцеларии, сега е щаб на нашата войскова част и на входа виси табела с надпис: „Да живее др.Георги Димитров, първият антифашист”. Ако повървиш и любопитстваш да видиш всичко, ще минеш през дълги алеи от вековни дървета, които дишат и шумят със своите грамадни тела. Тука разглезената графска дъщеря може би е идвала да мечтае, или е посрещала совите любовници. По-нататък се вижда замъка. Да го опиша не мога, както външността му, така и богатствата му вътре, които сега са в безпорядък. Но приблизително си го представям като в приказките, които съм чел като дете, или от книгите, в които се разправя за богатствата и разкоша, в които са живели римските императори и сенатори. Така горе-долу е живял този „невинен човечец, който притежава (съвременно казано) един цял колхоз, с малката разлика, че вместо той да е бил собственост на всички колхозници, и те да използват благата на тази прекрасна земя, господствал е тук един феодал с несметни богатства и хиляди работници.

…………………….

Нека да видим сега как изглежда лагера на бронеизтребителите от поделение 96519 нощно време. В почистените алеи се виждат построени влекачи с оръдия, товарни и командирски коли. Макар и пробити и наранени от куршуми и снаряди, те са накичени с български и съветски знамена. При електрическата светлина изглеждат и те горди и доволни. По кабините с червени букви се чете: „Родино, посрещни своите герои”, „Ние победихме!”, „Герои от Чекел и Кишбайом”. Вляво и дясно от колите, като бели птици са накацали палатките на отделните роти и взводове. В нощта се чува приятния шум на агрегата за получаване на ток. По дърветата електрическите лампи пръскат обилна светлина и придават особена тържественост на лагера.

Весел шум и глъчка. В една от колите радиопредавателя ни говори от София за утрешния празник св. Кирил и Методий, за обединението на всички младежи в една обща антифашистка организация. По лицата на всички се вижда задоволство, че в родината наистина кипи една прогресивна творческа работа под знамето на Отечествения фронт. В този момент над нас витаят и духовете на хилядите герои, които проляха кръвта си, за да прославят името на българския народ и армия. Чуват се хорови песни и маршове. В нощната тишина се разливат звуци от акордеон, цигулка, китари. Други групички подготвят спортно състезание между ротите. Трети четат групово или по отделно съвременни книги и стихове.

Ето как изглежда новата народна българска армия, която в боевете разгроми врага, а в почивките работи за културното си издигане и политическо осъзнаване.

Да живеят и нашите народни командири и пом.-командири, които и в боевете и в почивките живеят и работят между своите войници за създаване на една нова армия, която да служи само на своя народ, изчистена от велико-българския шовинизъм.

кп Георги Тодоров Петков – Унгария

29.V.1945 г.

с. Ихарош – Унгария

ДО БАЛАТОН

Сутринния хлад ни блъска по лицата и спомага да се разсъним по-лесно. Колата лети с голяма скорост, сякаш предугажда желанието на всички да стигнем час по-скоро и се порадваме на красотите, които може да ни предложи Балатонското езеро.

Пътят ни е познат. Та не е ли това шосето, което сме го превзимали километър по километър от упоритите германци. Ето и височините над гр. Надканиджа. Очите на всички търсят позициите, в които са бири нашите оръдия. Буйните ниви вече добре са маскирали окопите и ямите от снарядите, но все пак всички се надпреварваме да кажем по нещо из водените действия:

-                     Ето там ме затрупа един снаряд. – казва един.

-                     Ами не си ли спомняте ония къщички, от гдето вземахме виното, с което даже и канчетата си миехме? – се провиква друг.

-                     Ех, какво гадже си бях хванал аз! – пъшка Иван Патката.

-                     Стига бе! – протестират ергените – То от вас, женените, човек не може да се вреди!

Незабелязано стигаме Надканиджа, пътя извива изведнъж надясно и навлизаме в хубаво асфалтирано шосе. Непринудено се подхваща „Септемврийци”.

Очите шарят из безкрайната унгарска равнина. Ечемика вече почва да пожълтява, ръжта вдига високите си стебла, нивите бързат да налеят своите зърна и класове, полюлявани от тихия вятър.  Подобно на море се вълнува освободената земя, по която като мравки е плъзнал трудещия се народ. Поздравяваме ги ние и те засмени дълго ни изпращат с махане на ръце. Красива и щедра е земята на унгарците. Най-радостното е, че ние се ползваме от симпатиите на освободения народ. Винаги усмихнати ни посрещат и изпращат тези хора, които фашистите бяха изпратили като врагове срещу нас и славянството.

Минаваме през китни селца. Еднообразните къщички измазани, потънали в зеленина и цветя с чисти дворчета привличат окото.

-                     Какво ли прави Струмка сега, бай Иване? – подхвърля шеговито някой.

-   Работно време е сега – добавя „дядото” – най-възрастния между нас – Шегуваме се ние, по разходки сме тръгнали, но питаш ли какво им е сега на жените, на техните рамена лежи всичко – дом и деца и полска работа.

……………………………….

-   Абе хубава е Унгария, ама България е още по-хубава. Поне да разбирахме от езика им, не са лоши девойчетата тука. Мъчиш се с ръце , с крака да им кажеш нещо и накрая чуваш пак омразното: „Немтудом булгара” („не разбирам български”) и толкоз, отрежат ти квитанцията!

Вляво и вдясно канавките са пълни със скелети от танкове, коли и др., жалки останки от славата на германците. Тука е зоната, където са се водили боевете за Балатон, тука е било дясното крило на нашата армия.

Погледа се приковава от една картина, в която е съчетано славянското единство за вечни времена. В буйната нива, полюлявана от тихия ветрец, личат гробовете: два дървени кръста малко почернели от времето и две конусни поставки с петолъчни звезди по върховете. Те напомнят на минувачите дните на упорити боеве с тевтонците. Почиват тука храбри и достойни синове на славянството, далеч от родните степи и балкани, непоръсени с горещи майчини сълзи..Свежа тревица е покрила гробовете, а дивия мак приклонил алени главички допълва тази самота и покой. На един от гробовете може да се прочете: „Здесь похоронен Гуленин Леонтий Андреевич, погиб смертью храбрых в боях с немецким окупантом”.

Колите потеглят, като усилват скоростта си, оставяйки след себе си облаци прах.

Навлизаме в градче, доста оживено с хубави асфалтирани улици, площади, паметници. Щом навлязохме в парка, пред нас изведнъж се показа Балатон, при пръв поглед изглеждащ като безкрайно море, поради леката мъгла, която маскира бреговете му. Хладен вятър повява откъм езерото и носи се миризма на тиня и водорасли. Няколко гребни лодки и едно товарно корабче леко се поклащат и мият от вълните.

Не чакаме заповед, скачаме от колите и всеки бърза да види колкото се може повече нови за нас работи. Ето сградата на казиното, кейовете. Върху водата като плуващ кораб са постройките на плажа, виждат се работници, които възстановяват последствията от войната, други с лодки търсят случайно останали мини. Плажът е пуст, само няколко ранни посетители припичат вече изгорелите си гърбове.

По заповед на ротния командир се качваме на колите и заминаваме на минералните бани в Хейвац на 7 км от град Кестел на Балатон. Минаваме отново през градчето с песни сред любопитните погледи на маджарите. След колите бягат малки дрипави деца и крещят с детските си гласове на развален български език: „Ей, булгара, дай малко цигара”. Някаква особена ценност са тука българските цигари.

Хубаво асфалтирано шосе ни отвежда за баните. Някакво семейство вдясно от пътя продължително ни поздравяват, не ще и съмнение, че това е някой земляк зарадван, че вижда българска войска. Колите спират на малък площад около който в зеленина се показват хубави постройки, хотели, ресторанти, вили, увеселителни заведения и др. засега пусти, но по всичко личи, че и тук е кипял радостен живот.

Общо в една група потегляме за баните. Носи се лека миризма на сяра. Голямо беше учудването ни когато вместо закрити малки басейни с минерална вода, пред нас се открива голямо езеро, губещо се във вековна гора, а над него – застроен цял град от постройки с високи куполи, приличащи на японски религиозни домове. Всичко останало е естествено и омайващо. Бреговете се губят в буйна тръстика и разцъфтели водни лилии, които придават още по-голяма красота и внушителност. Входът е 5 пенгю или 5 български цигари. Плажът е почти празен. Една жена и един хилав младеж – отвлечен в някаква книга, това са едничките посетители в ранните часове на преди обеда.

Само след малко от специалните стаички на плажа изскачат здрави, мускулести тела и чува се обикновения шум и глъчка, присъщи на нас, българите. Надлъж по езерото има специални дъски за тези, които не могат да плават. Един съветски старшина ни обяснява дълбочината на водата, която на места е до 16 метра. Да се плава в езерото е също забранено, понеже много бърже може да се размъти. Отначало бяхме доста примерни, но изглежда по всичко, това овчедушие не се хареса на бай Ганю и си почнахме по-нашенски: един опитва дълбочината, друг рита с крака – един вид плува, трети, най-темпераментните, скачат от перилата с главата надолу. Хилавия младеж, може би студент, оставя за момент четенето и ни гледа с интерес (така ми се струва). Не зная какви му са впечатленията, може би ни презира или се радва на тези здрави мъже, в които кипи буйна кръв и сила.

-   Внимание! Ще се правят снимки! – всеки бърза да се изперчи пред апаратчето. Ротния командир препоръчва да не се стои във водата повече от час,  понеже било вредно за сърцето от сярата. Умерено топлата вода привлича и на никого не му се излиза. Съветският сержант се радва и вика възторжено: „Давай, давай, братушка”. В широката му усмивка се чете мисълта: „Сега ние сме победители, нека разберат маджарите!” – Нали сме от една кръв, разбираме се, славянски душички, отпускат се ей-тъй на воля, не знаят граници.

Плажът започва да се оживява особено в смесеното отделение. Има нареждане да напускаме баните. Освежени от къпането, на малки групички из хубавите алеи. Апаратчетата щракат непрекъснато, нека имаме спомени от Унгария. Насядали под хубава сянка, ръководени от пом.-командира  една групичка пее българска китка, след нея „Катюша” – братушките и те са тука от местната комендатура. Весело настроение, паркът се оживява.

Една стара жена продава череши – 1 килограм за 5 цигари. На отсрещната пейка художник рисува само за 2 кутии цигари, като му позираш. Ако имаш това търпение, твърде евтино си продава изкуството този човек.

След всичко това, един хубав обяд с германски консерви и чисто краве масло е напълно естествено и нужно. Ганчо не знаел как да живее, а? Хубаво си сменихме сега ролите с фрицовете.

Отново сме при езерото. Водата е напълно покойна и езерото прилича на голямо огледало, в което се оглеждат сенките на постройките и стройните фигури на борчетата. Паркът е много оживен. Макар че не разбираме езика, ще видиш весели смесени компании, с мимики, с жестове се получават очакваните резултати. Срещу 10 пенгю можеш да получиш гребна лодка и тогава можеш да разбереш тайните и прелестите на Балатон. Лъчите на слънцето потрепват още по гръбнаците на хълмовете, пречупва се в стъклата на прозорците и падат на малки трептящи петна върху леко набраздената повърхност на езерото. Отпускаш неволно греблата, дишаш с пълни гърди чистия въздух и ще ти се да се провикнеш, да те чуе цял свят. Чувстваш нужда да пееш и дадеш воля на чувствата си, които си потискал в дните на тежки боеве, сред грохота на оръдията и оловния дъжд на картечниците.

Пада хубава майска нощ, чува се пак приятния шум на бързо движеща се кола, която ни отнася с хубави спомени и впечатления на един приятно прекаран ден.

В лекия здрач безкрайната равнина се слива с небето, само шосето се разстила като лента при светлината на фаровете.

Диша свободно земята, която до скоро до скоро беше газена от ботуша на немските завоеватели. Бърза да излекува раните си.

К.п. Георги Тодоров Петков - Унгария