Някъде в мрака лежеше едно бедно изстрадало сърце, студът пронизваше душата му, някъде в черната  гора. Всяко едно кътче беше мрачно, само луната осветяваше нещастното му младо сърце. Мракът ставаше все по-плътен, ситен снежец започна да вали. Кукувицата  пееше своята мрачна песен и предвещаваше нещо, което за някои е самият край, а за него -  истинското спасение.

Чакалите някъде там, в същия този мрак, долавяха мириса на кръв, спотайваха се и чакаха съдбовният момент да настъпи – да разкъсат и малкото останало от бедната му душа.

Вятърът жестоко прониза дълбоката му рана. Черни облаци обсипаха небето.

Студът навън смрази по лицето му малките, кристални капки, бликащи от очите. И в тази мрачна и студена нощ, единствено блещукащите звезди се бореха заедно с него.

И ето я там, появи се тя – тайнствената жена с черна качулка и сърп в ръка. Всичко около него остана в тишина. Чакалите се облизваха и знаеха, че ще дойде и техният момент, но се скриха в мрака, защото дори и те се страхуваха от това, което бродеше в тъмната, черна гора.

Бавно приближаваше тя, а ударите на онова изстрадало сърце постепенно зачестяваха.

Изведнъж раната се разтвори и студът като бучка лед застана на гърлото му. Последните сили, останали в обреченото му тяло, започнаха да се борят със смъртта…

Последните мисли, връхлетели нещастната, самотна душа „ Какво направи ти?” ,           „Достоен ли бе да живееш?”,  „Помогна ли на приятел в беда?”, „Даде ли на света всичко, което можеше ти?”, тези и други мисли разяждаха крехкото му сърце.

Но основният въпрос може би сега е „Къде са те, къде са всички, на които помогна ти?”, „Къде са тези, на които всичко им прости, и пак за приятели прие ги ти?”. Но нещастното сърце остана така, без отговор на всичко това. 

Всичко навън остана в една гробна тишина. И ето,  душата се отдели от тяло така, както забиха му нож в гърба, бучката лед в гърлото ставаше все по-голяма. Луната заплака, а звездите се спуснаха да помагат на изстрадалото сърце. Но закъсняха те, качулатата бе дошла заедно с демоните на нощта и искаше смъртта на бедната душа.

 Той се опита да се бори, но не виждаше вече смисъл. Той знаеше истината, истината, че откакто се бе родил, не бе желан на този лицемерен и безпощаден свят. Остави той разочарованията си зад гърба, издъхна бавно и тежко в студените ръце на смъртта. Надяваше се да отиде някъде, където е желан.

Луната скри се в облаците, за да прикрие болката си от това, че отиде си една нещастна и невинна душа. Земята попи всяка капка кръв. А  снежинките бавно и нежно се спускаха над тъмната черна гора. И политаха право към нещастната мъртва душа.  "Колко тъжно беше това?” – помисли си блещукащата, сияйна звезда. Тя наведе глава, кукувицата също замълча, та дори и вятърът спря и стана тихо в нощта. Чакалите бавно приближиха, започнаха да го изкъсват безпощадно. Но оставиха те само едно бедно изстрадало сърце...