Едно бързо кафе

Футболистът. Винаги му виках така, понеже не помня имена, а само физиономии.

Когато извика нещо из зад сепарето на кафето, в първият момент не го познах. Много време беше минало.

Не викаше на мене, а на бармана, както обикновено. И както обикновено не беше нещо кой знае колко умно, а просто така -  каквото му дойде на акъла.

Винаги се заиграваше с персонала, знаеха се понеже беше от постоянното присъствие.
Спомних си, че той, като местна легенда винаги получаваше най-доброто. Което в общия случай не значеше, че доброто е най-доброто, а е просто най-излъскано и скъпо. Различни неща са.
Но момичетата около него винаги бяха дългокраки, а той винаги беше в спортен костюм.

Винаги пушеше скъпи цигари, и винаги беше седнал с лице към улицата, наблюдавайки като на екран движението по улицата.
С компания, или без, по-често сам, той дълго наблюдаваше хората през прозореца, преметнал елегантно крак връз крак, и въртеше запалката в ръка.
Аз също обичах да седя така, и да гледам през прозореца хора, дървета, коли, автобуси, разни странни типове, деца, младежи, и потропването на забързаните да живеят момичета. Но не в това заведение.
Това място беше запазена марка за градските типажи.

Там беше Футболистът, там беше Агентът, забогатял неимоверно от връзки и измами, там беше Мутрата, на която и дадоха хотел на Златните, а тя си мислеше,че е неин, там беше Митничаря, там беше и Контрабандата, и Сводника също се навърташе там, както и хиените, които гравитираха около тях.
Не се събираха едновременно, разбира се, но често се появяваха.
Казах ли ви - не помня имена, а и никога не съм си правил труда да ги запомням. Хора. Въобще всеки, който обичаше шума на парите.
А казвам мястото, защото именно мястото и клиентелата беше нещото което винаги оставаше неизменно, докато се сменяха и въртяха през всичките тия години собствениците и имената на заведението.
По едно време беше пицария, а после пък френски ресторант, и какво ли още не беше, за да стане отново каквото си беше отначало - просто бар. Навремето му викахме кафене.
Много приличаше на заглавието на една книга  -  " Паноктикум на стари криминални случки", макар чести посетители там да бяха и Прокурора, и Общинският съветник, и Секретаря на Кмета.
Тук-там се отбиваше също някой доктор с политически амбиции, а и ред други представители на градската интелигенция.
С една дума - цвета и утайката на града, които, трябва да се каже, винаги са били в симбиоза, защото едната по презумция дължи своето съществуване на съществуването на другата.
Беше като филм, и хубавото кафе, както и тихата музика, злободневните разговори на  двойките от съседните маси, върволицата и шума от улицата, всичко това само допринасяше за това чувство.
Момичетата там бяха по последна мода. Идваха и сядаха на групички, или сами всякакви дългокраки същества свикнали с тоя начин на живот. Пиеха кафето бавно, на леки глътки.
Преди пушеха цигари, сега със същия финес си гледаха в телефона, правеха се на заети и непрестъпни, и се оглеждаха за нещо ново, бавно отхапвайки от кроасана в чинийката.
Много от тях бяха още с пискливия  глас останал им от детството и от липсата на добър пример, а други се учеха на изкуството на тихото говорене, и гърления смях, на лекото кикотене, което заместваше хиляди думи.
И всичко това беше много интересно за наблюдение, особено ако седиш там с някой  стар приятел с когото отдавна не сте се виждали, говорите си за премеждията, или пък за налегналата ви скука, и попивате без да искате атмосферата на средата.
От време на време някое от тия млади и нищо друго, освен плажове и дискотеки не видели същества се обръщаха и те поглеждаха с поглед като папско благоволение, който сякаш казваше: "Въпреки, че си недостоен, прощавам ти външният вид и старостта".
Може би това извикваше Футболиста всеки ден на това едно и също място, караше го да седи и да гледа хората по улицата, караше го да се закача с персонала и клиентелата. Караше го да чувства, че Времето му е простило.
Аз от своя страна бях там инцидентно, заради срещата с моя познат, и знаех много добре, че на мен времето не ми беше простило, понеже се гледах често в огледалото.
В същност винаги съм смятал, че добре запазеният, и без никакви сериозни белези до стари години човек е показател за пропилян живот.
Тялото е инструмент, и трябва да се използва все пак.
В хубаво време слагаха маси отвън под широката тента и под короната на двете останали дървета, правеха оградка в ярки цветове и ставаше що-годе прилично. Друго си е да видиш хора, а и те тебе да видят. Нали така ставаме ценни.
Само, че сега валеше, отвън мократа бронзова статуя на русалката гледаше тъжно, ветровете подмятаха листата и караха гларусите да кръжат нервно с резки маневри, а пък котките дето се умилкваха в градинките, мъдро бяха изчезнали и никакви ги нямаше.
Аз си мислех за това колко се беше изменил Футболиста и как по физиономия можеше да го объркаш с вуйчо ми Живко - изсмукан и набразден целия, слаб като глист, но винаги с някой лаф в джоба.
Макар единият да бе футболист, а вуйчо ми да правеше мръсни канали, времето им се бе отразило по един и същ начин. Само дето вуйчо почина отдавна.
Футболиста пък беше сам.
След толкова години не беше завъдил нито жена, нито куче, дето се вика.
И изведнъж ми стана мъчно.
За всички тия хора, и за мен, и за всички мои познати.
Може би поради вятъра, или от времето, казва ли ти някой.

Хода на времето не смятам, че е нещо, за което трябва да се плаче, но определено натъжаваше.
И колкото и да си повтарях модерната спасителна фраза, че аз не съм аз, а нещо съвсем различно, пак ми беше мъчно.
Но денят макар и дъждовен не беше лош. Поне не беше студено.