Едно двойно (разказ за Джон Смит)

Много добре знам какво искам. Това и правя – опитвам да получа това, което желая и нищо по-малко. Дори този път се подготвих. Купих една евтина ръчна прахосмукачка, костюмирах се и се запътих към Лондонските предградия. Избрах си една от всички еднакви къщи, пристъпих на прага и почуках на вратата. Отвори ми една кльощава, висока и съсухрена англичанка около 60те години:

- Да?

- Добър ден, госпожо. Бихте ли ми отделили няколко минути за да ви представя нашия нов продукт. Ето тази иновативна, ултра лека и модерна, ръчна прахосмукачка с компактен размер за ваше удобство. – леле, наистина прозвучах като търговец. Явно и на дъртата ù прозвучах автентично, защото реши да ме пусне в дома си. „Що за хора в днешно време пускат непознати в дома си?” – докато тази мисъл ми се натрапваше, попитах:

- Съпругът ви у дома ли е?

- Да, но е в гаража. Майстори нещо, това му е хоби. Той е и причината да ме интересува вашият продукт. – след 5 минути хич няма да те интересува какво продавам.

- Госпожо, къде е прекрасната Ви кухня? – ама само как се мазня!

- Ето тук. – бабичката ме въведе в кухнята си, от която ме лъхна миризма на тиквен пай. Отврат! От малък мразя тази миризма. Стегнах се и се помъчих да не мисля за натрапчивата воня, намерих ориза и изсипах част от него на масата. След това показах как работи „иновативната прахосмукачка”. Дадох и на нея да опита. Тя се усмихна широко и пое прахосмукачката от ръцете ми. Тогава застанах така, че се оказах зад гърба ù. Докато тя се радваше да събира ориза, взех един нож:

- Това е мно... – прекъснах думите ù, защото бях запушил устата ù с ръка. Опрях хладното острие в гърлото ù. Усетих ужаса, който тя изпита. Страхът ù ми хареса. Той премина като вълна през нея и накара кожата ù да настръхне, кръвта ù да закипи, сърцето ù да бие лудо, а очите ù да се премрежат. Тогава натиснах и видях как топлата, тъмна кръв се разля.

- По дяволите! – Тихо изругах, защото изцапах с кръв ръкава на сакото си. Пуснах тялото, което безжизнено се свлече на земята и се заех да чистя петното. Все още стисках ножа, когато чух дрънчене и усетих силна болка в главата. Това леко ме зашемети, защото ми дойде изневиделица, но бързо се окопитих. Извърнах се и видях един тантурест, въздебел дядка, който държеше в треперещата си ръка тиган. Предположих, че това е съпругът. Няма значение, защото и този ще умре! Не мога да си позволя свидетели!

Хвърлих се към него и забих ножа в гърдите му. Видях как очите му се разшириха, а ризата му се обагри в алено. Отново изругах, защото дядката оцапа ревера на сакото ми. Това вече не можех да почистя. Той се свлече на земята с безизразно лице и тихо стенание, което сякаш не идваше от него.

Чух сирени! Паникьосах се. Явно дядката беше звъннал в полицията. Хвърлих ножа с кървавите си отпечатъци на пода, съблякох изцапаното си сако и излязох през задната врата. Минах през малката градина и заобиколих през уличките, така че се оказах пак пред къщата. Там вече бяха спрели две патрулки и микробус с надпис „криминална лаборатория”. Колкото и да бях уплашен, знаех, че те все още не са открили кой съм. Затова им се надсмях – пъхнах ръце в джобовете, заподсвирках си и минах пред къщата, където вече се събираше тълпа. Попитах един от полицаите, който опъваше ограничителната лента:

- Какво се е случило тук?

- Двойно убийство. Труповете са още топли. Вие познавахте ли хората?

- Аз ли? А не! Само минавам от тук. – знаех, че ще започнат да ме търсят и че скоро ще стигнат до мен, но все още не бяха. Затова се ухилих широко, заподсвирках си и продължих по улицата...