Всяка градивна критика, мнение и коментар са добре дошли. Това са глави 9, 10 и 11. Остава още 1. Приятно четене.           

                                                                                         9

                                                                               Пратеник

Тализ яздеше като стрела. Право през гората. Нямаше време да следва пътя. Слънцето отдавна беше предало света на луната и тя унило галеше боровата гора със сребърните си лъчи. Дърветата тънеха в мрак и сенки и Тализ едва успяваше да ги различи. Навсякъде виждаше хилещия се Ектор. Всяко клонче, всяка сянка се смееше с неговата усмивка. Времето му изтичаше и той пришпори коня още по-силно. Животното напрегна яките си крака и изведнъж се отпусна. Строполи се на земята и се затъркаля. Тализ успя да отскочи настрани и също започна да се търкаля по мокрите листа. Преди да спре се удари в едно дърво. Тъкмо когато се изправи, пред него изникна неясна тъмна фигура с насочен напред лък.

- Пратеник- успя да каже Тализ на елфически преди другият да е пуснал стрелата.

Неясната фигура изпсува жлъчно и се изплю в краката на егера.

- Покажи ми печат, човеко- изръмжа силуетът също на елфически. Беше женски глас.

- Нямам печат- отвърна Тализ- Дадоха ми знаме. Императорско...

- Щом нямаш печат, никакъв пратеник не си- отвърна елфката и опъна здраво тетивата.

Тализ реагира преди тя да ги пусне. Стъпи рязко вляво и я ритна в бедрото с десния си крак. Елфката изохка и изтърва стрелата, а веднага след това получи нов удар- този път в гърлото. Светът се завъртя пред очите й и тя се строполи на земята в безсъзнание. Тализ извади стрелата, която се беше забила в дървото зад него, и я хвърли в краката й. После хукна към Дорен с надеждата да не среща повече патрули.

- Луди човеци- промълви елфът с изцъклени очи и пусна стрелата.

Тъмната фигура, която бягаше сред мъглата, отскочи настрани и стрелата се заби в мократа пръст отстрани. Полетяха още десетки стрели. Никоя от тях не попадна в целта.

- Хиляди звезди!- чу се вик от останалите елфи-стрелци, които се бяха наредили върху каменната стена.

- Зареди- излая един от мъжете, който се взираше напрегнато в бягащия- Стреляй!

Нов залп полетя към тъмната фигура. И отново рефлексите на бягащия се оказаха по-бързи от стрелите.

- Кой е този!?- попита някой.

- Тишина!- отново същия лай- Зареди!...

Само един от елфите, стоящи върху стената опасваща Дорен, мълчеше и гледаше.

- ... Стреляй!...  Копеле... Зареди!

Тъмната фигура спря и измъкна нещо от гърба си. Разпери ръце, в които стискаше бяло знаме с нарисувана златна птица на него.

- ... пратеник...- стигна до стената-... пратеник...

- Зареди! Стреляй!

Бялото знаме беше захвърлено на земята, а вместо него този долу вдигна щита си и няколко стрели се забиха с тътен в него. После отново хвана знамето и завика на елфически:

- Пратеник!... пратеник...

- Зареди!

Тъмната фигура пусна белия плат преди да бъде изстрелян нов залп. Явно осъзна, че така няма да стане. Затова се затича право към стените на Дорен и срещу стрелите, които отбягваше с бързината на мигване.

- Хайде оцелете го, глупаци такива- излая отново елфът, който явно командваше стрелците- Оцелете го, иначе ще ви одера живи! Живи казвам...

Тъмната фигура бягаше с всички сили. За миг, точно преди да го връхлети поредния залп, удари крак в мократа пръст и приклекна зад щита си. После отново се втурна напред и до него стигна лаят на елфа:

- Зареди!

"Стига толкова"

Бягащият измъкна копие от гърба си, замахна широко и оръжието полетя нагоре.

- Стре...

Копието се заби в гърдите на елфа и го отхвърли на няколко метра назад. Никой от останалите не изстреля стрела. Всички зяпнаха и обърнаха главите си към единствения, който не беше проронил и дума от самото начало, а само гледаше с тънка усмивка и присвити до болка очи.

- Отворете портите- извика той и тръгна надолу по каменните стълби.

Докато слезе вратите на града вече бяха отворени.

- Да не би да имате нова дума за "пратеник", Оберин- усмихна му се тъмната фигура- Може ли да вляза?

Елфът се засмя сърдечно.

- Не, но въобще не ни пука за императорското ти знаме, Тализ.

- А за мир пука ли ви? Или предпочитате нова война- изрепчи му се егерът.

От щита му още стърчаха 6-7 стрели. Тализ извади меча си, развъртя го във въздуха и ги удари с острието. Стрелите се пръснаха на трески и в щита останаха само главите им.

- Пука ни- отвърна му Оберин спокойно и му кимна да влиза в града.

Тализ притича до него и му набута в ръцете свитък с черен печат отгоре.

- Знаеш на кого да го дадеш- тупна го по рамото и се усмихна.

Но после усмивката умря и на нейно място дойдоха ярост и злоба.

- Къде е Дорегарай?- извика с пълни дробове.

По бледите лица на елфите разбра, че няма да получи отговор.

- Не знаех, Тализ- каза Оберин- Наистина не знаех.

Егерът го тупна отново по рамото и продължи напред в града.

- Пази Енелия- отвърна му през рамо.

"Къде си, стари приятелю? Къде си?"

                                                                         10

                                                            Аленият вълк

 Умората натежа и върху Тализ. Бледото му лице сега сякаш беше покрито с мъртва кожа, толкова бяла и изсмукана, че костите и вените под нея си личаха. Тализ приличаше повече на меча си, отколкото на жив човек. Луната се беше изкачила високо на небосвода, когато успя да открие Дорегарай. Самият магьосник го насочваше с мисли и го очакваше. Трите кървави линии на лицето му светеха в мрака и дори мъглата не успяваше да притъпи яркостта им. Това беше любимият цвят на Дорегарай- червеното. Затова сега носеше червена риза и беше увил около дясната си ръка кървав талисман. По свой собствен начин почиташе предстоящата битка.

- Какво стана, Тализ? Какво стана?- прошепна магьосникът и се загледа в бялата мъгла, която се стелеше на талази в тъмнината.

Егерът не отговори веднага. Пристъпи напред и навлезе в локвите, образували се от дъжда, който продължаваше да се изсипва. Загледа се във водата, в която беше нагазил до кокалчетата и в гъстата зелена трева, която се показваше тук-таме. Това беше полето, в което се бяха дуелирали с Енелия. Но онзи дуел беше само игра... само една шега.

- Защо, Дорегарай?

- Какво защо?- отвърна магьосникът и се обърна към него- Защо убих Гуин ли? Защо съм тук? Какво защо?

- Защо се опитваш да предизвикаш война?

- Аз вече я предизвиках, приятелю... вече я предизвиках... По-важният въпрос е защо ти се опитваш да я спреш?

- Защото се промених.

Дорегарай се засмя.  После не се сдържа и замахна ядно във въздуха.

- Ти си виновен, Тализ! Ти си виновен!- изкрещя му той, сочейки го с пръст- Заради теб стигнахме до тук!

Егерът премигна уморено и наведе глава.

- Искам да я спра, защото мога да я спра. Не можеш ли да разбереш?

- А аз убих Гуин, защото той трябваше да умре. Той беше фитилът! Доволен ли си?

Дорегарай се завъртя настрани.

- Защо се продаваш?- попита го Тализ- Напусни Двуречие. Остави Летисия Ечевери да се оправя сама...

- Стига си приказвал глупости- изрева магьосникът.

- ... защо обричаш толкова хора на смърт?

- Какво те засяга? Те нямат значение!

Дорегарай викаше и ръкомахаше с отчаяние и ярост изписани на лицето му.

- Имат значение, приятелю- промълви Тализ- Съжалявам. Няма малко или голямо зло, нито добра или лоша война.

Спря, за да преглътне сълзите си. Разпери ръце и продължи:

- Не можеш ли да разбереш? Ти си същият какъвто бях аз, но не го осъзнаваш. Аз се опитвам да разваля сделка, която ти дори не подозираш, че си сключил...

- Та ти вече си я развалил!- изкрещя Дорегарай и гласът му достигна фалцет- Очите ти вече не са сиви, идиот такъв! Сделката е развалена... Вече си сам, приятелю.

Тализ се замисли за момент. После отново се обърна към магьосника.

- Просто помисли...

-Мислих, Тализ. Мислих много. Това е моят път. Съжалявам, приятелю, но аз просто осъзнах, че не можеш да направиш добро на всички... Съжалявам, че се стигна до тук...

- И аз съжалявам, Дорегарай.

С тези думи Тализ измъкна меча си и хвана щита по-здраво. Магьосникът въздъхна и се усмихна.

- Благодаря ти за всичко. Късмет, приятелю и ако... - запъна се той-... ако ти оцелееш, бъди щастлив!

- И ти също, Дорегарай... и ти също...

Започнаха да се въртят в кръг. Медальонът на магьосника заблестя в ярко червено и се сля с цвета на ризата и белега му. Тализ нападна пръв. Хвърли се напред и замахна с меча си. Дорегарай повдигна длан и всичката вода от локвите полетя във въздуха и плисна в Тализ. Магьосникът хукна настрани и с лекота избегна забавилия се удар. Извика едно бързо заклинание и в тъмнината се появиха още половин дузина Дорегараевци. Всичките завикаха в хор и се засилиха към Тализ. Егерът удари първия идващ с крак и го повали на земята. Веднага след това се огледа- един от Дорегараевците стоеше отзад и редеше някакви думи с присвити ръце. Тализ се хвърли към него, изблъсквайки двама други и точно преди да го достигне онзи изпъна ръце. Към егера полетя вълна от огън, все едно дракон го бълваше. Тализ се сви под щита си и като видя, че Дорегараевците са на крачка две от него, скочи назад. Едно от копията се хвърли отгоре му и получи наръгване в гърдите. Тализ успя да се изправи и съсече още двама.  Истинският Дорегарай извика нещо, замахна с ръка и отново повдигна водата. Копията на магьосника, които бяха наобиколили Тализ, отстъпиха едновременно. После цялата вода се превърна в множество шушулки. Дорегарай замахна отново и ледените стрели изхвърчаха към Тализ. Той се опита да влезе в сенките, но безуспешно, защото явно наистина бе успял да развали сделката. Хвърли се на земята и се прикри с щита, който затрака болезнено. После скочи на крака преди вълната от Дорегараевци да го връхлети. Хукна напред и заби щита си в този пред себе си, счупвайки врата му. Истинският магьосник беше спрял за ново заклинание и Тализ хвърли меча си към него. Дорегарай прекъсна заклинанието и се телепортира встрани. Тализ обаче не го остави да направи каквото и да е. Измъкна един от ножовете си и го запрати към магьосника. Дорегарай го видя, но от такова разстояние трудно можеше да се премести, а телепортациите бяха твърде изморителни магии. В отчаян опит да запази енергията си накара едно от копията си да се хвърли пред ножа, който се заби в гърдите на фалшификата и го свали на земята. Веднага зад ножа обаче летеше и щита на Тализ, а него Дорегарай не успя да види. Магьосникът се предпази инстинктивно с ръка. Щитът се вряза в нея и я натроши. Дорегарай изрева от болка, но успя да се телепортира назад.  Последните му 3 копия се нахвърлиха върху Тализ. Магьосникът се опита да се съсредоточи за още едно заклинание. Вече нямаше как да избяга и да иска. Най-вероятно нямаше да успее да се телепортира още веднъж. Протегна ръка към небето и зашепна. Насъбраха се черни облаци, раздирани от светкавици. Тализ вдигна последното копие на Дорегарай във въздуха и го стовари върху коляното си. Безжизненото тяло на фалшификата тупна в локвата вода и след миг изчезна. Егерът се затича към Дорегарай. Беше на няколко метра от него, когато магьосникът пусна ръката си и с нея един гръм удари земята. И двамата паднаха. Тътенът беше толкова силен, че ехото му едва заглъхваше в полето. Тализ успя да се надигне от локвата, в която лежеше. От ушите, носа и устата му се стичаха тънки струйки кръв. Не усещаше краката си и не чуваше нищо, освен бясно пищене. Дорегарай вече беше прав и бършеше кръвта от собственото си лице. Залиташе като пиян и в крайна сметка реши да се подпре на земята със здравата си ръка. Тализ пък разтриваше краката си и веднага щом успя да ги раздвижи стана. Имаше чувството, че е на кокили. Запрепъва се към Дорегарай, който явно не можеше да се изправи отново и веднага щом се надигнеше, падаше обратно. Магьосникът напипа някакъв камък и го хвърли отчаяно. Камъкът се удари в ботуша на Тализ и по-скоро го препъна. Егерът видя меча си и като отиде до него го вдигна. През това време Дорегарай бе успял да се изправи. Нямаше повече сила. Умът му бе изтощен и прибягна до последния трик, който притежаваше- превърна се отново във вълк, чиято дясна лапа беше счупена и стоеше свита. 

Тализ размаха меча. Едва се държеше на краката си. И тогава дойде Ектор.

- Здравей, стари друже- усмихна му се отровно той- Забрави ли за мен?

- Не, не, не! Скъсах сделката! Скъсах я!- извика отчаяно Тализ.

- Казах ти, че идвам! Казах ти!- закрещя сянката на Ектор и се хвърли върху него.

Двамата започнаха да се боричкат във водата. За момент Ектор надделя, после Тализ го ритна толкова силно, че почти го изправи и с яростен замах заби меча си в кръста му. "Тялото" на сянката падна в локвата. Тализ скочи на крака само за да види летящия към себе си вълк. Това беше краят и той го знаеше. Нямаше повече оръжия, нямаше повече щитове и скрити ножове. Нямаше и как да се отдръпне.

Една стрела изфуча и се заби във врата на вълка. Животното се завъртя във въздуха и тупна в краката на Тализ. Дясното му око замига жално. От него се отрони една гореща сълза, която се стече по червените ивици и угасна в бялата козина. Тализ седна и взе главата на вълка в скута си.

- Спокойно... спокойно. Всичко ще бъде наред....

Белите пера на стрелата се показваха издайническа. Беше се забила твърде дълбоко. Нямаше как да бъде извадена. Тънка струйка кръв, започваща от раната, обагри козината на животното. Вълкът заскимтя приглушено.

- Тихо... тихо, приятелю- зашепна Тализ и го прегърна още по-силно- Всичко е наред. Болката скоро ще спре, спокойно.

Вълкът скимтя още няколко минути. После сякаш се задави... и затвори очи.

Тализ го пренесе в гората. Изкопа достатъчно голяма дупка в калта и го зарови. Така и не намери тялото на сянката.

                                                                                       11

                                                                           Женско сърце

Вървеше като на сън. Беше мокър, кален, изморен, но и безкрайно тъжен. Когато Ектор умря, нещо в сърцето му се скъса. Някаква част от него се загуби, потъна заедно с приятеля му. Същото изпита и при смъртта на Бартъс, същото изпитваше и сега. Една безкрайна тъга.

Не разбра, че е вървял към града, докато не го пресрещна Енелия. Спря пред нея и я погледна, но нищо повече. Нямаше сила.

- Оберин е дал съобщението ти на Морхен. Няма да има война- усмихна му се елфката.

Тализ й кимна и изстреля:

- Обичам те.

Енелия го гледаше в очите и се опитваше да каже нещо, но думите сякаш засядаха в гърлото й. По красивото й лице преминаха куп емоции- от изненада, през радост и яд, докато накрая тя простичко се усмихна. Тализ я дръпна за ръката и я целуна.

- Искам да ти покажа нещо- прошепна му тя в ухото и го повлече след себе си.

Той не се възпротиви. Не я попита какво прави тук посред нощ. Не я попита къде е била, как го е намерила... Нищо не я попита.

Дъждът най-накрая спря и така направи нощта малко по-приветлива. Енелия и Тализ излязоха в долина обляна от светлина.

- Езерото на светлината- промълви елфката на нейния език.

Хиляди странни растения, стигащи до коляното, хвърляха бели неонови отблясъци. Чашките им с форма на лале светеха като лампи и караха долината да изглежда като повърхността на зелено море с милион фенери посипани отгоре му. Тализ ахна при тази гледка, а Енелия се засмя радостно като го видя. Двамата закрачиха през цветята.

Всичко, което се случи после, уважаеми читателю, бе напълно логично и ти надали имаш нужда от мен, за да си го представиш. Ще ти кажа само, че мократа трева им се стори най-удобното легло...

На сутринта, когато Енелия още лежеше върху него, Тализ се реши и я попита:

- Ти го уби, нали?

Елфката запърха сънено с мигли, но го погледна и му отговори честно.

- Да.

После се поколеба, но на свой ред му зададе въпрос:

- Все още ли ме обичаш?

- Обичам те- веднага й отговори той.

Енелия се протегна и измъкна нещо от джоба на кожуха, с който се бяха завили.

- Знаеш ли какво е това?- попита го тя и отвори длан.

Тализ беше виждал монети подобни на тази.

- Златна елфическа еднолика монета. От двете й страни е изобразен Ворхен. Легендата гласи, че..

- Умникът ми той- прекъсно го Енелия- Правилно. Но тя ми е и талисман. По-късно ще ти обясня какво означава за мен... Вземи я.

Тализ не й каза нищо и взе монетата. Елфката се понадигна и го целуна преди да стане.

- Ще се видим, но първо трябва да отида при Оберин- обеща му тя.

Кой би предположил, че нещата ще се усложнят?