Ще бъда егоист. Твърдо съм решил. Бях добър, бях съжалителен, бях милосърден, бях човечен, бях състрадателен, бях  баламурчо. Още в забавачката извадих от устата на Генчо цяла шепа пясък, за малко да се затрие. Просто с лопатката се беше назобил. Спасих го. После той стана голям човек. Видя ме веднъж от колата си и нарочно мина през една локва, и ме накаля. Цял живот ще го помня. Много важно, нали. В гимназията носех чантата на едно момиче, просто бях влюбен в нея. Тя по-късно ми каза, че съм бил Лапнишаран  и се влюби в Димо - баща му беше партиен функционер. Той нито беше по-умен от мен, нито нищо друго, само дето бе по-дълъг. Баскетболист. Жениха се, развеждаха се. Сега, като ме види, ме отминава като бърз транспорт -  мълчи, сякаш аз съм виновен за несполуките. Не съм ги карал насила да се вземат, ама разбрах, че напук го направили. На Темелко, играещ бек в местния отбор по футбол, му реших задачите на матурата. Какво стана после? Той завърши преди мен висшето си образование, войник не ходи, изпитите му ги даваха на полувремето - разписваха де. Сега е треньор, слаба работа, но има „Мерцедес” последен модел, има хубава жена, има хубави деца, има хубава къща и вила. Аз - почти нищо, но и това не ме прекърши.  Един ден жената разтревожена ме среща на вратата, още съм задъхан от пътя и ми вика: „Нали си приятел с директора на строителното училище?” „Да!” На Роси, приятелка от ученическата скамейка, синът й имал проблеми с отсъствията и искали да го изключат. Като каза за изключване,  не й повярвах,  защото поне от 25 години не съм чул ученик за отсъствия да е изключен от училище! Но отидох при Кире Сворчето и оправихме работата. След време ме среща бащата, почти разтворих ръце да го прегърна, а той бичешката изпухтя: „Не съм те молил?... Гле`й си здравето! Аз шъ се  оправям! Хей, нема нужда!”  Е, това е!  Идеше ми да си прасна куфалницата  у някой зид -  та дано ми узрее. Но…

Явих се на кандидат-студентски изпит вместо сина на Вальо – техника, изкарах го с много добър. Влезе момчето, изкара и сега е адвокат. Отидох при него по имуществен въпрос – накрая ми поиска 60 лева. Такава е тарифата, оправда се той. А аз без тарифа го вкарах.

 Вече не минавам по Файтонджийската улица, обикалям един километър. Защо ли? Срещам всеки ден поне десетина протегнати  ръце на циганета, техни по-големи братя и сестри, пияни – нашенци и разни. Давам им стотинки, левче, ама вече и аз се изчерпах. Един ден просто застанах пак там, чакайки приятел, само една бабка бръкна в протритото си портмоне и ми даде ситни стотинки. А скоро една дама от Спестовната каса секретно каза, че един от просещите имал хилядарки в книжка, всеки ден внасял. Иди, че им давай!          

Е, кажи как да не съм егоист?  Сега нямам работа - никой ни ми подава ръка, защото било криза.  Ходя в наследственото ни село и по цял ден цепя дърва, паля печката, ходя по гората и говоря с птиците, с дърветата. Протегнатите зелени ръце на дърветата нищо не ми искат, само ми кимат и галят. Спокойно ми е! И изненадващо чух думите на покойната ми баба: „Не прави непоискано добро, че дори и поискано!”

Благой Ранов