Ежедневие
Всяка вечер обличаше най-хубавата си рокля, слагаше перука, силен грим, обувки с висок ток и задължителните тъмни очила. На улицата беше известна с името Очите. Никога не си сваляше очилата защото имаше вроден дефект – едното беше черно, а другото синьо. Драстична разлика. Пробва да носи лещи, но очите и се възпалиха. Отказа се.
„ Белязана си!“- беше го чувала стотици пъти от майка си. Звучеше като упрек с който не можа да свикне. Не допусна никой близо до себе си. Искаше да се скрие и никой да не я разпознае. Искаше да властва поне за няколко часа в денонощието. И никой да не разбере коя е.
На улицата търсеше мъже. Различни мъже. Трябваше само да бъдат роби за час. Лесно ги разпознаваше. Нежен глас, женствени черти и маниери.
След всеки такъв час се чувстваше по-жива и силна.
Тази вечер беше напрегната. Днес един от учениците и беше решил да се пошегува. Без да иска и бутна очилата и те се счупиха. Нямаше скоро да забрави погледа му когато видя очите и. Беше късно и не можеше да си купи други. Реши да рискува и да сложи лещи. Избра сини. Облече се набързо и беше готова да тръгне.
Погледна се в огледалото. Беше друга. Красива и властна.
Докато наблюдаваше своето отражение входният звънец я стресна. Обзе я паника, не чакаше никой. Реши все пак да отвори вратата.
На прага стоеше същият ученик и държеше пакет в ръцете си. Погледна я стреснато и попита:
- Извинете, на кой етаж живее…
Устата и залепнаха. Нищо не можеше да каже. Само премигваше. Гадните лещи дразнеха очите и. От премигването едната падна, след малко и другата.
Момчето продължаваше да я гледа стреснато. Едва чуто промълви:
- Госпожо, това е за вас! Моля да…
Не помнеше как влезе обратно в коридора. Не знаеше каза ли му нещо. В главата и кънтеше само - „ Белязана си, белязана, белязана…“
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Ангелова Всички права запазени
