Елба
Когато нощта узрее, и бяла месечина изгрее заедно с хиляди звезди, аз още скитам се из улиците на Дрезден. Уединен, гладен и изнурен, с тежка стъпка, с цигара в уста, пиян, лишен от сън, бледолик и болнав. Топлата светлина на хиляди улични лампи ми осветяваха пътя. Какъв път? Какво ли изобщо прави човек след такова нещо?
Баста!
И забързах крачката напред, някои лампи не светеха. Гмурнах се в тъмнината. Но след няколко крачки пак стъпих на осветена част. Над уличката беше настанала гробна тишина. Изгорих се с цигарата, но има ли значение това вече? Бях стигнал целта си.
Реката Елба. Прочутият саксонски пейзаж беше с пъти по-красив, отколкото на картините. Светлини даваха на операта Земпер известния ѝ чар, а златни отражения нежно танцуваха над реката.
Полюбувах се на нощната гледка, и от дрезденския мост загледах мрачните талази под мен. Сякаш всеки път, когато се разбиеха в брега ме канеха любезно, да потанцувам и аз със златните кристали над реката. Реката беше толкова приветлива, толкова мила, и тези черни талази галеха сърцето ми - Нямаше нищо, ни Дрезден, ни грандиозната опера.
Само аз и реката.
И в този миг и аз, и реката имахме нещо общо - искрата в моите очи, и отражението върху нейните красиви черни талази. Трябва да съм едно с нея. Да потанцувам и аз. Да изпитам за първи път истинска топлина, и истинска любов.
И от моста паднах право в студената, ледена река.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Алфард Всички права запазени
