***

В утрото светлината беше ясна и с особен сребрист оттенък. Tакъв има само в понякога, много рано, в планината. Кралицата обаче спеше, напълно безчувствена към редките цветови явления и Пепа Гард никак не се изненада. Северозападният крал упорито чакаше в приемните помещения, но беше ясно, че няма да го удържат твърде дълго. Беше пристигнало и съобщение от Херцога на Орф, в запечатан кожен тубус. Пепа поклати тъжно глава и помаха с пръст към Арека и малката Сузана скрита за полите й.

- Сузана, имам подарък за теб - и доволна от невинната си двойна хитрост Светата майка взе от подготвения на масата сандък, един мъничък златен тромпет. - За теб е, мило дете. Наистина досега само пажовете имат право да свирят в двореца, но ако се упражняваш добре…

- А мога ли да се упражня отсега?

- Разбира се, разбира се - Графиня Гард бързичко ръкомахаше. - Кралицата така ще се зарадва, като научи колко се стараеш…

И коварната Пепа сведе очи, а малката Сузана допря инструмента до устните си.

При кристалния звук на тромпета, неподготвената Елена Филипа рязко се изтъркаля от леглото си. Тя привично прие помещението в себе си и осъзна, че е сама. Изправи се бързо, а само след няколко секунди вратите на спалнята се отвориха.

- Добре ли сте Ваше величество? Стори ми се, че чух шум! - лукаво се суетеше Светата майка.

До нея тропаше малката Сузана Арека и победоносно надуваше тромпета си отново и отново. Елена се вгледа (и вслуша) в детето и премълча, а после властно разпери ръце и се остави на дамите да я обличат. Следеше думите им без коментар и бавно се съвземаше от нощния унес. Какво трябваше да направи? А да.

- Пепа! - И кралицата се завъртя по посока на скърцащите поли на Светата майка. - В конюшните има подарък за мен. Великолепен бял кон. Казва се Ериел. Моля те, погрижи се да получи подобаващо отношение.

- Разбира се, Ваше величество - Слисаната Пепа не намери начин да възрази.

Как този подарък се беше промъкнал до кралицата не беше ясно. Кон! Единствено кралят… И Пепа побърза да каже и своята новина.

- Пристигна и послание от Херцога на Орф… - но Елена Филипа махна с ръка.

- После. Извикай, моля те, Западния патрик на срещата с крал Барс! Той само това чака тук, не ще ми откаже. Нека след час двамата ме чакат в павилиона до езерото, за да разговаряме насаме - едва дослушвайки последвалите тихи инструкции на графинята, Елена Филипа продължи. - Дами, днес ще се разговарям с Барс и трябва да бъда особено силна. Арека, направете ме да изглеждам непобедима!

Дамите се спогледаха и запърхаха с удвоени усилия. Горката кралица! Липсата на очи съвсем и беше взела ума. Всеки знаеше, че силата на една жена е именно в това да изглежда уязвима и победима. Що за глупост е това “непобедима”.

Но Пепа, Светата майка, кимна удовлетворено. И неусетно пред удивените очи на придворните започна изгряването на нова звезда. Ивана се отказа от корабните рокли и избра кройка на дреха с изваяна плавна линия и тъмнозелен строг оттенък. Пепа подбра ботуши с корави токове, украсени с кост и метал. Мелия наложи отгоре ѝ мантия с кожи и пера и закрепи подобни обеци в ушите ѝ. А Арека добави извита яка обшита с диаманти. Но в този ден съдбата бе благосклонна към тях и въпреки сложната подготовка и разнородния им вкус, дрехите сякаш сами заговаряха с нужния тон. Власт и Сила. А в особената прическа, даже обичайната ѝ, изящна корона, изглеждаше остра и непреклонна.
            И ето, в сивата сребриста утрин Елена Филипа, могъщата Повелителка на Птицата и еднолична господарка на Морея с Трите ѝ провинции, крачеше със звънтящи стъпки в галериите, а сенките се отдръпваха от пътя й.

- Смятам, че моята братовчедка е намерила своето решение за мен - тържествено заговори Барс след протоколните приветствия.

Елена раздразнено изви глава - братовчедка, как не.

- Всичко зависи от Вас, кралю - и тя се усмихна уверено. - Моля седнете до мен.

- Надявам се, няма да гледаме нов театър? - изпитателно се вгледа в нея мъжът.

Но, разбира се, тя нямаше как да усети погледът му. Или имаше? Тази сутрин кралицата на Морея беше непроницаема.

- О, значи представлението Ви е харесало? - и Елена плесна с ръце. – Съжалявам! Въпреки че всички искаме още, днес не мога да товаря скъпите ни артисти с нови заръки. Разкажете ми вместо това Вие някоя история.

- А какво Ви се слуша? - усещайки се близо до целта на преговорите, Барс започна да проявява крехка галантност.

Малко по-малко си спомняше как се прави това, понеже като крал не му се отдаваше често случаи да общува с равни - особено с жени. (А на дамите в собствения си двор, просто трябва да заповядаш и те вече се забавляват сами.) А в крайна сметка, за два дни внимание към сляпото създание, можеше да се постигне нещо, припомни си той. Защо да не си позволи малко социална щедрост?

- Разкажете ми за земетресението от годината на Коня! Преди 15 години. Спомням си, че тогава особено пострадаха нашите западни граници и град Будвар у вас.

- Беше много отдавна и спомените ми са… - започна Барс, но после се вгледа в Елена и измени думите си. - Както добре знаете, загинаха десетки хиляди. Сринати бяха стотици селища, градовете Будвар и Лосан. А крайморският Зепир и до днес е обвит с мрак.

- Имаше ли земетресението някаква причина? - попита Елена.

- Нима гневът на боговете може да е безпричинен, Ваше величество? Ние, бедните смъртни, рядко слушаме Всевишните без да съгрешим..

- А дело на небесните богове или на подземния свят беше това?

- Проучвах много и не можах да определя нищо със сигурност - Барс направи пауза. - Както знаете, аз наследих чичо си на трона малко по-късно.
            Дамите направиха кръстни знаци.

- А къде ще използвате моите войски, кралю? - смени темата кралицата.

- Вие знаете за идващите от Хестия Конници и техния устрем към южните земи и Осминдия. Те не се спират пред нищо. А - вероятно знаете и това - моите армии в момента воюват в североизточната част на страната и удържат Шнеговия и степните варвари, които също търсят излаз на юг. Пренасочил съм вече централните и западните си войски към Будвар и Лосан. Но Зепир е твърде далеч от тях и не искам да разделям корпусите си. Градът обаче е точно до границите с Морея, на дни път от вашата крепост Шуан. Бригади от северните ви сили или даже няколко бойни шуански кораба могат да удържат Конниците или да ги изтикат обратно. Готов съм на свой ред да ви отстъпя доходите от част от защитените с тях земи.

Елена разсъдливо мълчеше. Земетресения и жертви. Конници. Варвари. Война. Историята отпреди стотици години сякаш се повтаряше, объркана в зловеща схема. Кралицата се извърна към патрика. Споменът за Андрада ѝ даде сила и пред погледът ѝ плахо просияха заобикалящите я души - плъхът на крал Барс, вълкът на патрика, маймуните-дами и адските кучета на стражите до вратата.

- Ще можем ли да удържим Зепир, отче? - попита тя Западния патрик.

И избърза да добави, за да избегне уклончив отговор.

- Ще можем ли да удържим града с Вас извън мрака?

- Само ако изпратя Орденът на лечителите там. Имахме някои успехи … в областта - след кратко колебание все пак излая патрикът - вълк.

Елена леко се учуди от това съучастие, но реши да продължи напред без да губи спечеленото. А паузата ѝ позволи да задържи за миг прехвърчащата в главата ѝ мисъл: Нима и Патрикът се страхуваше от Конниците? Или беше от тайната на Зепир?

- Пратете лечителите си тогава! - отсече кралицата.

После кимна към Барс.

- Ще ви дам войска, за да удържите Конниците на север. Но доходите са нещо далечно. Ще задържим за себе си самата крепост, заедно с прилежащите мини, земи и гори и ще построим нов манастир до него. Другата част от територията, ще остане ваша, както ще ви отстъпя и новите, спечелени от армията ми, земи на запад. А вярвайте ми, ние в Морея умеем да печелим - тя направи кратка пауза, – но Зепир ще ми го дадете още сега, с договор.

После глезено подхвърли

- И, скъпи братовчеде, можете да си вземете меча, свои имам достатъчно.

Барс отскочи сякаш му бе ударила плесник. После кралят разтърси глава и се усмихна криво. Дотук с галантността, време беше за търговия.

- Зепир е голям и важен град – започна той от далеч. - Наистина беше полуразрушен, но вложихме там много и пристанището му е ключово, а…

- Зепир е в мрак, казахте го сам - спря го Елена властно. - Доколкото знам вече три пъти през последните години хората ви изоставят града на произвола и той гори. Ако ще пазим граници и ще жертваме от кръвта на Морея, за него, накрая Зепир трябва да бъде пречистен и наш.

- Не мисля, че е във вашата власт да пречистите града, прекрасна братовчедке. Разбира се, железните мини до града са ключови, но тъкмо там се крие безименно зло. А макар че зад стените хората са защитени, те рано или късно излизат навън.

- И все пак, ако ние премахнем злото, земята ще остане наша, нали? - сладко отрони Елена. - И желязото? Ние все пак не бихме проливали кръвта на Морея просто от добросъседски чувства. Макар че толкова ви ценим. Важно е да имаме един свой град, който да пазим там. А не мисля, че Конниците биха опитали да вземат тукашния Шуан, да речем, та да е нужно да се намесваме без причина във вашите битки…

- Но в Зепир моите лечители опитваха вече няколко пъти…

- Убедена съм, че лечителите на Морея са не по-слаби. Те заслужават своя шанс и цената за рисковете им трябва да е адекватна. В крайна сметка, ще спечелим и двамата: вашият сигурен тил, срещу желязото и пристанището на Зепир - кралицата направи нова пауза. - А като израз на добросъседските си чувства, нека ви направя и малък подарък. Може би известна помощ в Двора ви от нашата театрална трупа няма да е излишна. Така ще опознаете по-добре богата история на земите ни. Ще помоля метр Ефраим да ви придружи в Брсгед.

Кралят мълчеше и се вглеждаше в очите на Елена. Лицето ѝ запази своя спокоен и доброжелателен израз и накрая той се предаде.

- Виждам, че решението ви е окончателно, братовчедке – леко преигравайки въздъхна Барс. – И добре знаете, колко ограничен е моят избор и колко силна моята нужда. Изцеждате всичко от мен - за вашите войски ще ви дам и Зепир, щом трябва. И дори ще взема ненужните ви актьори. Ако се поколебая, какво ще ми подарите още? Може би цирк? Или опера? Но запомнете добре: ако само едно копито от запад навлезе в моите земи, уж охранявани от Зепир и вашите войски… Или се пролее макар и само капка кръв от свещената Брсгед заради безименното зло в мините, които вие опитвате да пречистите… можете да считате договорът ни за невалиден.

- Тогава час по-скоро изтеглете от земите на Зепир свещената си кръв, братовчеде - кимна Елена. - Така ще приемем вашите условия.

Без да отлага повече, кралицата плесна с ръце.

- Ще подпишем текстовете следобед. А сега да пием и да се забавляваме! Да се поздравим за нашата среща и за бъдещето на двете ни страни - Елена не издържа и лукаво добави. - Преди да избера в дар и някоя танцьорка...

***

Залезът се спускаше меко. Може би твърде рано за сезона, в градината пропя пойна птичка. Кралицата въздъхна и извърна лице към камината.

- Ваше величество? - обади се графиня Гард. - Актрисата Изумба още чака.

- Да влезе - кимна Елена Филипа.

Беше толкова, толкова уморена. Но нищо нямаше да се свърши, докато не е свършено. Стражите издрънчаха, вратите скръцнаха едва доловимо, а стъпките на Изумба бяха леки, но неуверени. Визията на душите отдавна беше изчерпана и кралицата се чувстваше почти удобно в привичния мрак. Три стъпки под трона, актрисата коленичи.

- Ваше величество, разбрах, че изпращате трупата ни в Брсгед.

- Така е.

- Умолявам Ви! Позволете ми да остана тук и да Ви служа.

- В Брсгед вие ще ми бъдете много полезна. Трупата ви има какво да даде на моя северозападен братовчед.

- Но аз повече не искам да оставам в нея! Откакто съм в Морея и в Двореца, все по-силно осъзнавам, че е необходимо да променя живота си. Моля Ви, позволете ми да остана с Вас. Нека Ви служа като роб, като куче, ако щете… - в гласа на Изумба звучеше безнадеждност.

Елена добре познаваше този вид молби. Те са раждаха от отчаянието и понякога, точно затова не значеха нищо. Онези, които с лека ръка захвърляха живота си до момента и се предаваха на милостта на монарха, бяха едновременно и подмолни, и беззащитни създания в очите на кралицата. “Такъв един странен парадокс”, измърмори Елена почти гласно. Обаче “понякога, така набирам най-верните си хора”, казваше баща ѝ. А във времето ролята ѝ в подобни ситуации сякаш беше предварително разписана.

- Станете нейти Изумба. Засега можете да останете - и господарката махна с ръка. - Щом се заклевате да ми служите ще изкупя дълговете ви от метр Ефраим.

Актрисата мрачно сведе глава.

- Аз нямам повече дългове - заяви тя.

- Тогава идвате в семейството ни чиста като ангел - усмихна се Елена Филипа.

Значи дълговете, за които говореха с Ефраим през онази нощ бяха изплатени? Как? Но кралицата премълча. Само махна приветливо и зачака стаята да се освободи отново. Ритмиката на церемониите я успокояваше.

- Пепа!

- Да Ваше величество!

- Вече може да ми кажеш. Какво ми е написал херцога сутринта?

Пепа разтвори печатите на тубуса и важно прочете:

- “Надявам се да задържим Зепир и мините му официално. Изпрати Орденът на лечителите за инструкции при мен.”

- Дотук добре - Елена направи поредната пауза.

Сърцето ѝ възликува заради успешната среща с крал Барс, но и една малка част от нея възмутено изцъка. Баща ѝ можеше да напише това много по-рано. Но сега трябваше да се гледа напред, нямаше време за премисляне и съжаления.

- Пепа!

- Ваше величество!

- Утре сутрин подгответе коня ми и три дами, с които ще яздим. Ще се разходим в снежната гора.

- Ваше величество! Този кон!...

- Просто го подгответе - Елена Филипа впери невиждащите си очи в своята графиня и мадам Гард преглътна възраженията си и се поклони

- Сега вече искам да спя - въздъхна кралицата.

С плавно шумолене, дамите една по една нагласиха столовете, гардероба, балдахина и завивките и напуснаха стаята. Вратите окончателно се хлопнаха. Елена се успокояваше постепенно. Какво още? Не биваше да забравя паяжината на Ефраим. Трябваше да проучи силата и възможностите ѝ. Всичко. И още...

Кралицата тръсна глава, надигна се от креслото и застана под колоните. Най-сетне сама. Остави се на нощния полъх и тишината. Да. Беше толкова тихо.

И стаята сякаш изстина. Сърцето ѝ прескочи удар. Какво ставаше? Обзе я зловещо и прималяващо усещане, което не беше изпитвала отдавна. Не можеше да бъде.

- Демоне?... Демоне!

- Тук съм, принцесо - прогърмя гласът му, току до ухото ѝ. - Чакаше ли ме?

С привичен жест демонът хвана ръката ѝ. Стаята ѝ присветна и потъна в мрак. Постепенно светът изплува отново, в странно синьо сияние. Елена Филипа отчаяно се огледа. Разбира се, това не беше познат свят.

- Виждам, че и ти си се променила, принцесо - измърка проклетият глас иззад рамото ѝ.

Кралицата се извърна, но все още не виждаше никой. После бавно, като омагьосана, плъзна поглед по себе си и новото си въплъщение. Предишното тяло на полупрозрачна витра беше изчезнало. Елена Филипа изпъна гръбнак и протегна лапите си. После скочи. Изтегли назад главата си и понечи да каже нещо. Но от гърлото ѝ излезе само ръмжене. Глухо лъвско ръмжене.

История Трета: Игрите на хората

Тримата младежи се придвижваха към столицата на коне, като избягваха главния път. Пътуваха през целия ден, без да отчитат дъжда или умората си. Спяха в станциите по маршрута (когато ги достигаха) и тръгваха отново призори. Трябваше да изпълнят задачите си и го правеха точно и професионално. Монахът Аргтур беше в края на двайсетте си години - човек остър и студен като шлифован кристал, а и не по-малко затворен. Воинът Мелхиор бе в началото на трийсетте, масивен и грубоват … и изнервящо мрачен и категоричен. Нестор се опитваше да говори с тях понякога, но сам той не беше умел с попътните приказки и топлите думи. Затова в крайна сметка пътят им остана почти безмълвен.

Небето изсипваше върху им постоянен студен порой, но някак си им спестяваше силни бури, гръмотевици или прекалено драматични обрати. На третия ден, малко преди границата ги нападнаха заблудени разбойници и Нестор почти се зарадва - щеше да упражни преговорните си умения и да събере някакви допълни новини. Но в суматохата на атаката, Мелхиор изкорми четирима от тях с камата си, а другите се обърнаха в бяг. (Дори не докосна меча си, ето такъв беше той.) Оценявайки убийствената му скорост и ефективност, Нестор реши, че е излишно да преследват и разпитват бягащите за техния предводител или поръчител. На петия ден му се струваше, че пътуват така цяла вечност - прогизнали, измръзнали и все пак - неумолими. Но в политиката и търговията, решимостта да стигнеш докрай беше ключова.

На седмия, Нестор осъзна, че ги следят отдалече. Сенките на преследвачите бяха издължени и разпокъсани, а миризмата им, му напомни леш. Предположи, че става въпрос за четворка Минни твари от южните земи на Брсгед. Проклетиите се движеха само по четири и се хранеха с трупове и мърша. ("Трупясваха" труповете обаче, не чакаха жертвите сами да се подготвят за изяждане...) Кръвожадни и с изключително обоняние, те можеха да проследят целта си от огромно разстояние. Беше ред на монаха Аргтур. Вечерта той излезе безмълвно от страноприемницата и посипа пътеката със свята сива пръст от Азраил, прочете молитва и нарисува свещените си знаци върху нея. На сутринта намериха главатарят и две от тварите на Минната четворка напълно опържени между акуратно отбелязаните кръстове.

Нестор, разбира се, знаеше доста неща за спътниците си, но мълчаливата им резултатност едновременно го дразнеше и впечатляваше.

***

Късната пролет беше истински напоителна. Валяха дъждове вече седмици, небесата тежаха, а земите извън двореца бяха безнадеждно сиви и кални. Кралица Елена Филипа принципно нямаше особен досег с облаците и мократа пръст, а упоритата влага и досадното фоново тракане по покриви, козирки, чадъри и дъждобрани не я смущаваше твърде. Тя не виждаше и затова облаците изобщо не ѝ пречеха, а краката ѝ (доколкото кралиците изобщо имаха такива) стъпваха извън сградите и павираните градини само покрай разходките ѝ с коня Ериел. Но тя предпочиташе да не слиза от него без крайна нужда, а дори стъпила на земята, никога не изпускаше гривата или поводите му от ръка.

Слушайки около себе си с половин ухо, Елена се отнесе в спомените си за деня и едва доловима усмивка плъзна върху устните ѝ. Ериел имаше бърз, но стабилен ход и беше несъмнено изящен. Кралицата постепенно се научи да се доверява за избора му на път или скорост, а последните няколко пъти, той дори плавно скачаше с нея над препятствия и тя чувстваше, че лети. Това беше свободата! Елена Филипа често слизаше в конюшните и тихичко говореше на животното: глупости някакви, затова колко красиво и безценно е то.

Постепенно тишината завзе територия и дворецът навлезе в нощните часове. Благородната Мелия затвори книгата, от която четеше на Елена и зачака знак, за да си отиде.

Кралицата мълчеше. Тя плътно зави около себе си кадифеното наметало и скри засиленото си потрепване. Да, денем водата оставаше незабелязана, но нощем Елена Филипа се сблъскваше с нея отново. (Упорита и студена вода, която обратно на своята природа, изцежда силите и изсушава душата.) Андрада наричаше водата “втора базова среда” и пред него кралицата си мълчеше. Не, че по принцип лъвовете говореха много.

И затова на Елена Филипа никак не ѝ се искаше да остава сама. Но беше твърде детинско да настоява придворната дама да ѝ прави компания. Докога? Рано или късно, щеше да заспи… и тогава…

А Мелия вече сдържаше всичко в себе си - дори и дъха си. С времето беше установила, че сляпата Елена Филипа може да определи отношението и чувствата на близко разположените хора. Тя правеше това дори по-добре от острооките си родители. И въпреки че царствената особа по правило не бива да е отмъстителна (и Елена не беше), след срещите им у Мелия оставаше едно особено, предпазливо чувство. Дамата повече не си позволяваше да покаже и най-малкото неуважение: дори и със случаен жест или бегъл, недоловим нюанс на поведението си. Твърде крехко изглеждаше всичко.

Кралицата обречено се изправи и въздъхна.

- Можеш да си вървиш, Мелия - каза тя най-сетне.

Придворната дама щателно нагъна полите си и се поклони подчертано и без да бърза. Елена вероятно не можеше да види това. Или можеше? Напоследък Мелия избягваше да се замисля: може би кралицата виждаше мислите, макар и без да вижда хората. Затова дамата грациозно (и бързо) постави книгата на масата до камината и в полутранс се изтегли към портала.

Щом стъпките на нейти Мелия заглъхнаха в галерията отвън, Елена Филипа вдървено се отпусна на креслото между колоните и се вслуша в тишината. Беше толкова уморена.

Камбаните биеха... Удар на сърцето. Два.

Тук е. Той е пак тук.

- Ваше величество - прошепна Пепа Гард.

 Тя стоеше на затворения портал пред покоите, но отвътре никой не ѝ отговори. Гард изчака още няколко мига и плесна с ръце, а двете прислужнички старателно наместиха извитата кадифена лежанка пред вратата на кралската спалня... Именно там Светата майка прекарваше нощите си до трети петли, за да не може нищо и никой да обезпокои сънят на кралицата на Морея.

А Елена най-сетне отвори очите си. Блъсна я синьото сияние и усещането за влага. Къде я беше запратило днес? Макар че попадаха в една и съща среда и дори може би в едно и също пространство, всяка нощ стартовата позиция се променяше.

Както обикновено, миришеше на желязо, сол и студ. Този демонски свят беше много по-различен от адските огньове на предишните им срещи, а миризмата беше негова неотменна характеристика. Тя го оприличаваше на пещера, по-точно много пещери свързани с разнопосочни проходи: нагоре, наляво, натам, надолу, нанякъде. Повърхностите на околните стени обаче, не бяха точно каменни: те бяха лепкави и еластични и излъчваха студеното, мазно като усещане, сияние. Тя си знаеше, че както и преди, демонският им свят беше проекция на грехове и кошмари, а обхождането му можеше да продължи с години и това не правеше нещата по-приятни.

Андрада бавно се материализира пред нея. За разлика от огнените земи, тук той беше във формата на все същата прекрасна полугола човешка статуя от фонтана: тази, която някога принцеса Елена освободи с целувката си. Тялото му изглеждаше изключително силно и живо и също излъчваше излъчваше слаба светлина. Ако човек се вгледаше настоятелно, можеше да забележи, че ръцете му не бяха така плътни както останалите части: именно в хилядите им прашинки можеше да се отгатне огромното количество животи, които той беше унищожил преди наказанието да го настигне. И въпреки че добре познаваше тъмната му демонска природа, Елена не можеше напълно да заглуши възхищението си: изваяната силна фигура, великолепните движения, съвършеното лице… загадъчните сенки на очите… Кралицата се опомни: виждаше ли той в момента? Елена не знаеше това със сигурност. Но не можеше да попита.

Тя унило раздвижи лапи и се доближи до демона. Търпеливо го остави да закопчее нашийника на врата и под гръдния кош. Другият край на каишката, той завърза около кръста си и намота резерва на ръката си. После тръгнаха напред: да остават на място беше безсмислено и опасно.

Свързващата нишка между мъжа и лъвицата беше малко над десетина метра, но се изпъваше рядко: теренът не позволяваше да се отдалечават един от друг повече от две-три стъпки. И сега проходът срещу тях се стесни почти веднага и после рязко се спусна надолу. После наляво. И тогава, изотзад, водата ги заля: дивашката, сиво-синя мътна вода, в която не виждаха почти нищо - само заплашителни ръбове и редки размазани сияния. В нея, те бяха благодарни на свързващата каишка, която ги задържаше заедно. Стремяха се да не бъдат отнесени в нови ръкави и коридори и отчаяно плуваха един след друг с надеждата да достигнат някоя издигната суха скала или нов, незасегнат проход.

Лъвицата не беше подходящ образ за този свят, за пореден път си помисли Елена. Ноктите ѝ се хлъзгаха по сините бляскави повърхности, лапите ѝ неумело прорязваха водата, мократа козина натежаваше, дробовете я боляха, а постоянният порой в пещерата допълнително мъчеше котешката ѝ природа. Но пък и витрата от огнения ад, нямаше да издържи на това изпитание - тялото ѝ бе прекалено слабо и леко, а и какъв е смисълът от крила ако няма небе, в което да ги ползваш…

Елена не разбираше как и защо се трансформира в лъвица. На това отгоре, макар доста по-силна от предния път, в новия си вид тя беше почти лишена от дар-слово. Отвратително. В дългите нощи на очакване, когато демонът беше изчезнал от живота ѝ, тя си бе подготвила солиден списък с оплаквания, въпроси и условия. Но след завръщането му, удобен момент за това така и не се появи. Избликващата отвсякъде силна вода, неочакваните релефи на коридорите и пътеките, пропадането и катеренето, постоянното надбягване със стихиите в синята пещера я оставяха без дъх. Едва в последните няколко дни, демонът и кралицата успяваха да избягат достатъчно напред в условията на терена, за да получат кратки почивки. С нещо подобно на задоволство, Елена вече усещаше натрупаната в себе си сила. Но дори когато оставаха в покой, формулирането на всяка дума ѝ отнемаше цяла вечност.

Там. Скалата над водата. Двамата заплуваха трескаво и почти едновременно се изтеглиха над водната повърхност. Лъвицата се изтръска без да бърза и привично започна да облизва лапите си. Познаваше тази скала. Напоследък имаха почти четвърт час спокойствие на нея преди новата вода да ги залее и повлече. Елена спря с облизването и се съсредоточи, а тялото ѝ се сгърчи от усилието да издаде членоразделен звук.

- Ккккъъъъдео смееео? - изръмжа лъвицата. Андрада завъртя лицето си към нея.

- Речта ти се подобрява - отбеляза демона. После продължи разсеяно - Мисля, че отново обикаляме в кръг.

 Елена беше убедена, че нарочно се гаври с неспособността ѝ да зададе подробен и точен въпрос.

 - Според мен това е горната зала. Би трябвало да ни повлече надясно или надолу.

Лъвицата гневно изръмжa и впери поглед в лицето на демона. Тя и сама знаеше всичко това. В тези няколко месеца, беше научила част от галериите почти наизуст и с лекота предугаждаше ритъмът на водата. Андрада се усмихна криво. Но изглежда вече играта бе писнала и на него, затова най-сетне ѝ заговори.

- Някога с теб започнахме да търсим парчетата от душата ми. Първо беше отсечената ми ръка. Предателите-бесовe я отрязаха и след това стотици години в адските земи, изпитвах последствията от нейните деяния. Виждах всяка причинена смърт и всяка болка. Поемах всяко отправено към мен предсмъртно проклятие. Но въпреки това моята цел беше по-голяма - и знаех, че трябва да се върна отново. Когато най-сетне намерих ръката си, бях запратен да се скитам между звездите и можех даже да продължа напред, към света на мъртвите. Боговете не можаха да ме подкупят с това: върнах се при теб, а силата ми се увеличи. Ще събера всички загубени парчета и ще застана отново на пътя си - така, както подобава на воин. Защото смятам да се бия.

- Ккккакакккквввооу търрррррррсиммммм? - изви кралицата-лъв.

Демонът мълчеше. Оглеждаше внимателно около себе си (виждаше ли изобщо нещо?). И когато прииждащата вода беше вече непоносимо близко, той все пак ѝ каза:

- Търсим сърцето ми. Преди да умра, те извадиха сърцето ми.

После водата ги заля и нямаше време за приказки.

***

Последната им почивка беше в планинския заслон - тримата влязоха в Храга на другия ден по обяд. Монахът ги преведе през полутъмни и непознати сокаци - а Нестор познаваше столицата добре - и ги остави да чакат в конюшните до храма на Вергилия и Хорация (сестрите-мъченици). Два часа по-късно оседлаха конете си отново. Щяха да отидат в двореца и докладват директно на Херцога на Орф, който вече ги очакваше. Но не можеха да използват централния път към кралския замък, понеже не беше необходимо дворът да знае кога и с кого се виждаха. Плътно следвайки указанията, получени в храма, троицата потегли на север. Аргтур и Мелхиор се откъснаха напред, а Нестор, унесен в мислите си за предстоящата среща, се опитваше да не изостава прекалено. Пръв той забеляза обезпокоителния шум в дерето край пътя и стреснат от разкрилата се гледка, се насочи надолу.

В долината, отвъд рехавата горичка, тичаше жена с широко разперени ръце. Тя крещеше “Вълци!” и “Бягай!”. Зад нея с огромни подскоци се придвижваха група от северни бели вълци: все още достатъчно далеч, но светкавично скъсяващи дистанцията. В далечината зад зверовете се виждаха паднали коне (единият, май с разпорен корем) и купчина окървавени дрехи. Нестор оцени разстоянията в картината и скочи от коня си - трябваше да премине дърветата между пътя и поляната с вълците, възможно най-бързо. Тичайки напред между клонаците, той забеляза вероятен съюзник: в далечината, паралелно на него, но в поляната, в бесен галоп се носеше великолепен черен кон, възседнат от момиче с тъмнозелени дрехи. Момичето надуваше рог, но нямаше никакви оръжия и Нестор, роденият на север, не разбра на какво се надява тя. Вълците бяха твърде много и бяха пуснати на лов - срещу тях и бягащата назад жена и конят, и ездачката му, които ѝ идваха на помощ, изобщо нямаха шанс. В отделен проблясък Нестор осъзна, че и тичащата също е наясно с разпределението на силите и се опитва не толкова да избяга, колкото да предупреди и предпази другата жена, която сляпо летеше към нея.

- Ериел! - изкрещя зеленото момиче и след още няколко дължини, конят с лекота прескочи засилената срещу му бягаща фигура. Сега вълците се оказаха право срещу ездачката и това им харесваше.

Почти без да губи скорост, конят плавно направи завой настрани (приближавайки гората и Нестор) и така увлече глутницата зад себе си, отклонявайки ги от досегашната им плячка. Тичащата жена осъзна какво се случва и спря с олюляване, а после се извърна към вълците и яздещото момичето и се опита да ги последва. Изпъвайки вратове, зверовете надушваха съвсем наблизо новите си жертви - коня и зелената девойка. Момичето се приведе напред. Нестор в движение извади лъка си. След миг конят и вълците летяха вече право към него... и вече бяха достатъчно близо. Зверовете започнаха да падат един по един - два от стрелите на Нестор, три … и след това масово, от внезапно появилите се конни стражи. След секунди стражите вече летяха между вълците и ги сечаха.

Когато всичко утихна Нестор отброи двадесет и два вълчи трупа. Момичето застана до стражите, които бързо (му?) докладваха. После тя вдигна ръка и започна да се оглежда, но очите ѝ не се спираха на нищо. Завъртя коня и се върна към жената, която прескочи - впрочем това също беше момиче. После “тичащата” хвана поводите на коня и така заведе важната ездачка до падналите коне под хълма. “Тичащата” видимо куцаше и се олюляваше, но се движеше упорито напред. Когато спряха, момичето остана за малко неподвижно горе, после неумело се спусна от кобилата си и коленичи в тревата. Едва сега, Нестор осъзна, че там лежи още един човек, пак жена.

Наблизо изсвири плътен рог и изведнъж поляната се препълни с хора. Стражите стигнаха до Нестор почти едновременно с монаха и Мелхиор. Очакваше ги дълга нощ.