-          Eлизабет. – Всяка нощ той бълнуваше това име.Майка му се бе притеснила - колко ли можеше да обича това момиче? Колко е силна първата любов? Коя бе тя, защо бе толкова специална за него?

Елизабет определено бе красавица, но не като онези. Онези изкуствените. Тя не слагаше  почти никакъв грим. Не се обличаше с разголени дрехи, нито имаше перфектният маникюр. Тя просто бе красива, от онези девойки, които ти се струваха прекрасни дори рано сутрин щом се събудят. Кожата ù бе светла и толкова мека. Устните пълни, в един приятен нюанс на розовото, нослето малко, косата къдрава и черна, като един от кичурите ù бе светло-син, което ù придаваше невероятна свежест. А очите ù... бяха като небосвода. Толкова сини и искрени. Когато се оглеждаш в тях, ти ще видиш чистота и невинност, доброта и нежност – утопия за един по-съвършен свят. Тя имаше излъчване на дете, незнайно дали от това, че не бе дорасла 1,55 височина или от наситените лунички по бузите ù. Но също така тя притежаваше и една искра. Искра, която би могла да притежава само една уверена и силна жена. Но разбира се, имаше и един недостатък - тя бе момичето, което никога не се влюбва.

Но онази вечер нещо се разчупи, и за него, и за нея. Той най-после сбъдваше своята мечта, своя блян небесен. Лежаха във една легло, сплели тела. Той я бе придърпал към себе си, стиснал в една толкова силна прегръдка, сякаш се страхуваше тя да не избяга, да не я загуби пак. Не, те не правеха секс, но бяха заедно. А това бе важното.

Той спеше от вече дълго време, може би час или два, а тя стоеше и се взираше в лицето му  през сенките на мрака.

Ах, тези цигари -

Успокояват душата

Тровят тялото

Какъв парадокс!

 – Мислеше си тя, когато взе последна дръпка  и си легна. Затвори очи, готова да заспи. Чувстваше се щастлива - Истински щастлива. Нито една ласка, докосване, оргазъм не бяха карали да се чувства толкова добре.

Това бе истина, която я шокира. Изправи се рязко от леглото, защото сякаш бе спряла да диша. Нима се бе влюбила? Невъзможно! Как можеше да хареса толкова много нещо толкова просто, като да заспива до него. Светът ù бавно и полека се разбиваше.

Той се събуди и я попита, дали е добре. Тя се усмихна.

Отиде на терасата да подиша.

Не бе възможно да се влюби. Тя бе неспособна на това, не го желаеше. Не вярваше в любовта. Онзи спомен, който ù тежеше вече толкова много години, отново изникна в съзнанието ù.

Родителите ù.

 Баща ù удря шамар на майка ù. Те си крещяха с думи, а очите са налети със сълзи. Майката взима тежкия пепелник от масата и го удря по главата. Мъжът припада за няколко секунди - лицето му е покрито с пепел и фасове, а жената гледа гордо как го е накарала да млъкне.

Елизабет стои настрани, в сянката, събудила се от всички крясъци. И просто наблюдава случващото се.  Едно невръстно дете следи ожесточения скандал на възрастните. И си спомня как преди майката караше бащата да млъкне, като го целуне, а не като го наранява. Тогава тя, Елизабет, се принуди да обещае сама на себе си никога да не се влюбва. Защото когато любовта си отиде, остава само болка, а любовта рано или късно винаги си отиваше.

Тя притвори очи и успокои сърцето си. Опита се да прогони лошия спомен и се върна в леглото. Каза си да не обръща внимание на тези мисли, че може би била влюбена - защото те са глупост. Просто плод на изморения ù мозък и трябва да поспи.

Но грешеше, заблуждаваше се - онези мисли не бяха просто това, те бяха истината, в която тя се страхуваше да се вгледа.