8.10.2013 г., 12:14 ч.  

Eмилия и Анна 

  Проза » Повести и романи
788 0 2
7 мин за четене

 

      Емилия и Анна

 

             (“Реквием за една греховна любов" - втора част)

 

            Наближаваше Новата 2006 година. Последните пет месеца бяха най-тежките за  Емилия. След смъртта на Борис, за нея животът беше спрял. Ходеше на работа, изпълняваше задълженията си като безупречно работещ робот. По традиция всяка неделя се грижеше за чистотата на дома си. А всяка сряда след обяд, ходеше на гробищата, за да се усамоти с мъжа, на когото бе подарила  любовта си, щастието си, както и целия си живот.  Сядаше на дървената пейка, отстрани на гроба, навеждаше глава   и гледаше малката порцеланова снимка на Борис. Сълзите ù падаха на земята като малки топли бисери и потъваха в тлъстия чернозем. Може би достигаха до него,  може би галеха лицето му  или падаха по ръцете, които бяха спасявали стотици човешки животи.  Когато започваше да се стъмва, Емилия ставаше и бавно се насочваше към трамвайната спирка. Спираше пред черквата, прекръстваше се и продължаваше пътя си като автомат.

 Самотните зимни  нощи бяха  кошмарни. Вече не беше в състояние даже  да плаче, сълзите ù се бяха свършили. Очите ù бяха сухи  и неспособни да намерят покой в съня. Будуваше по цели нощи, а на сутринта отиваше на работа. Трябваше да асистира на лекарите анастеолози в същата клиника, в същата операционна зала, където в продължение на много години беше изпълнявала нарежданията на Борис, беше чувала само неговия глас, беше следила с възхищение неговите “златни” ръце, беше виждала не веднъж как той излиза победител във вечната битка със смърта.

Емилия чакаше пред кабинета на професор Димов, който беше заместил Борис като заведущ отделението за белодробна хирургия. Когато професорът я прие, Емилия беше решена да отстоява решението си докрай.

- Какво Ви носи при мен, сестра Ангелова?  попита професор Димов без да я покани да седне.

Както винаги професорът беше строго официален със сътрудниците си, обръщаше се към тях на “Вие” и не си позволяваше нито шеги, нито фамилиарничене. Персоналът го  беше кръстил “професор Сухов”, но естествено той нямаше представа за  “покръстването”.

- Искам да уча, професор Димов. Искам да стана лекарка. Тихо, но със  стоманени нотки в гласа, каза Емилия, все така изпъната като  новобранец пред ротния старшина.

Професор Димов свали очилата и ги остави на бюрото. Гледаше я с каменно лице, по което не трепваше нито едно мускулче.  На Емилия  паузата се стори твърде дълга, но чакаше търпеливо.

- Седнете  сестра Ангелова - каза професорът, посочвайки единствения стол пред малката масичка, до бюрото.

- Няма да говоря за възможности и възраст. Това знаем и двамата, въпреки че работим заедно едва от няколко месеца. Медицина задочно не се учи, а за редовна студентка нямате нужда от моето съгласие. Кандидатствате, явявате се на изпитите и ако ви приемат, ставате студентка.  Не виждам с какво мога да Ви помогна.

- Не искам да напускам клиниката, професор Димов. Трябва да работя и се самоиздържам докато следвам. Затова имам нужда от Вашето съгласие. Аз се консултирах с Декана на Медицинския факултет. Предвид моята почти тридесетгодишна практика в тази болница, която както знаем и двамата, е Унивеситетска, Деканата няма да ме задължава да ходя на всички лекции и упражнения. Ще се готвя самостоятелно, ще се явявам на изпити използвайки годишния си отпуск. А когато съм задължена да посещавам определени лекции и упражнения, ще взимам  допълнителни нощни дежурства във Вашата клиника, с което ще компенсирам отсъствията си от работа. За да имам по-гъвкав график  ми е необходимо Вашето съгласие. За кандидатстването, изпитите  и прочие, ще трябва да се справям сама. 

- Има опасност това да навреди на работата Ви. Знаете, при нас нещата не винаги са планирани, имаме много спешни случаи. А и концентрацията по време на операции е особено важна. Тук се борим за живота на хората.

- Професор Димов, съзнавам напълно сложността на  ситуацията. В никакъв случай не бих  позволила компромис със съвеста си на медицински работник. При  най-малкия признак на несъвместимост, ще прекъсна следването или ще  напусна клиниката. Даже няма да има нужда Вие да ме молите за това.  

      Професор Димов беше авторитет.  Десет години  беше работил като главен лекар на най-голямата Университетска болница в Алжир, владееше перфектно френски и английски и това  му беше дало възможност да  преподава в няколко чужди университета. В България се беше завърнал наскоро.

Пред него седеше една петдесетгодишна жена,  изпълнена с желание да върви напред. Сребърните нишки в косите и  придаваха особено благородно излъчване на Емилия. Гласът ù беше тих, но в него се чувстваше непоколебимо желание  и решимост да постигне мечтата си. Старшата сестра се беше опитала да намекне за някаква любовна история с покойния професор Борис Симеонов, но  Димов го беше пропуснал покрай ушите си, взимайки информацията като  клюка. Такива неща го дразнеха и той бързо слагаше край на такива опити.

Последните думи на Емилия го накараха да се вгледа в  тази решена на всичко жена. Димов чувстваше, че това не  бяха само думи.  Всяка нейна клетка  излъчваше откровенност, решителност и готовност да се бори за своята кауза. Отдавна не беше срещал такива хора и затова му беше още по-трудно да го възприеме.

Професорът мълчеше, взираше се в очите ù,  машинално взе химикалката от бюрото и започна да я върти между пръстите си. От него искаха да вземе решение, от което може би зависеше съдбата на тази жена. Той чувстваше скалпела в ръцете си, сякаш беше в операционната. Дали нямаше да направи разреза на грешно място и да подложи на опасност живота на  човек, който се надява  да бъде излекуван от него?

Емилия седеше спокойно на стола, сякаш не ставаше въпрос за нейната съдба, а за някой непознат. Това ледено спокойствие у нея още повече объркваше професора.

В този кабинет винаги беше влизала със желание и страх. В кабинета си Борис я гледаше със студените си сини очи, макар че Емилия много добре знаеше колко много я обича той.  Борис никога не смесваше служебните отношения с личните чувства, въпреки голямата си любов към Емилия, той никога не даде повод на колегите да го обвинят в протекционизъм спрямо нея, с което  не само заслужи уважението им, но и  предпази любимата си жена от долни нападки и клюки. В продължение на тридесет години те никога не дадоха повод за сплетни  и  интриги, въпреки че техните отношения не бяха тайна за никого.

И сега, в  същия  този кабинет щеше да се реши съдбата ù.  

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Дани, благодаря, че "се спря при мен" ( много ми е смешен този израз, срещан твърде често в коментарите в "Откровения". Да, продължение ще има и то в близките дни. Но прочети " Реквием за една греховна любов" -първата част на романа. Сигурен съм, че няма да съжаляваш. Приятен ден ти желая.
  • Тази част ме заинтригува. Надявам се да има продължение. Не съм чела предишните части, но това е поправимо. Прекрасен ден ти желая
Предложения
: ??:??