10.10.2013 г., 14:27 ч.  

Eмилия и Анна 2 

  Проза » Повести и романи
869 0 1
12 мин за четене

Емилия и Анна

 

Глава втора

 

След смъртта на Борис, живота на  д-р Анна Симеонова се  превърна в поредица от злополучни събития.  Сякаш бентът на нещастието се беше отприщил, и  заливаше живота  на една силна жена, за да  я превърне в  играчка в ръцете на  съдбата.

Единствената й дъщеря, неочаквано се омъжи за чужденец и замина да живее в Англия. Пенсионирането й, което  предшестваше смъртта на съпруга й, беше първата брънка от злополучната верига.  Макар й  отдаден изцяло на любовта си към Емилия, Борис  успяваше  да поддържа семейния мир, благодарение на авторитета и почтеността си. Борис не криеше връзката си с  Емилия, но и не налагаше на семейството си нейното присъствие в живота им.  С прословутата си педантичност, професора беше успял, в продължение на тридесет години, да  балансира виртуозно  между  семейството, работата и извънбрачната си връзка. Анна Симеонова беше изживяла тежки моменти, узнавайки за любовната история на съпруга си. Като жена и майка, тя беше готова да се бори със зъби и нокти за запазването на семейството си, но Борис я обезоръжаваше  с нежеланието да разруши семейството, което бяха създали с Анна. Безпределната любов, която изпитваше към Емилия не му пречеше да бъде безупречен баща, и внимателен съпруг. Нееднократно беше  показвал привързаността си към семейството, както и огромното значение в живота му, на късно появилата се страст към младото момиче.

Пролетта на 2010 година беше слънчева и топла. Дърветата в софийските градини и паркове бяха облекли цветните си пролетни одежди, и разнасяха във въздуха нежните аромати на акация и люляк.

Днес беше “черешовата” Задушница и хиляди столичани бяха тръгнали към гробищата за да почетат скъпите си покойници. Натоварени с торби, чанти и сакове, хората се блъскаха в претоварените трамваи и рейсове, а потокът   от коли към гробищните паркове се движеше със скороста на пешоходците. Под моста на улица Козлодуй, се беше образувала такава “тапа”, че усилията на няколко полицаи, не бяха в състояние да развържат “гордиевия” възел, заплел се на това място още от ранни зори.

Анна не можеше да понася тези огромни  стъпотворения от хора, чакащи този ден за да уважат мъртавците си, сякаш в друг ден, почитта към тях нямаше да има същата стойност, и за това реши да отоде на гробищата на следващия ден. 

Разходката в Южния парк й се отрази добре. Поседна на една пейка облята от майско слънце, извади стихосбирката която носеше в чантата си, и с поглед към раззеленилата се Витоша, зачете нежните стихове на млад непознат поет. Книжката й беше препоръчала нейна бивша пациентка, сега продавачка на една сергия на площад Славейков.

Доктор Анна Симеонова беше висока и стройна жена. По традиция се обличаше строго  елегантно, в цветова гама която не бие на очи.  Въпреки напредналата си възраст, все още много мъже се заглеждаха по стройната й фигура. Единственото  което си позволяваше бяха копринените шалчета, които обикновено бяха в ярки цветова. Имаше особена слабост към тези маркови аксесоари, които увиваше около дългата си шия. Познатите й смятаха, че тя има не по-малко от стотина такива, защото почти не я  бяха виждали два пъти с едно и също шалче.

Анна  пътуваше към  Централните гробища напълнила малък сак с  череши ранозрейки, курабии, които сама беше пекла предния ден, и две кутии с  шоколадови бисквити  купени от Билла. Нямаше как,  традицията трябваше да се спази, макар че вътре в себе си,  Анна смяташе тази традиция за отживелица. Но по инерция следваше  действията на тълпата.  Трамвай номер 18 спря на спирката пред главния вход на Централните софийски гробища. Анна слезе от трамвая , пресече улицата, купи няколко карамфила от цветарската будка до входа и навлезе в гробищния парк. 

Анна рядко идваше тук. Като лекар хирург, цял живот се беше борила със смърта и не изпитваше особено добри чувства към своя противник.  Пред очите й, млади хора бяха губили живота си, по-щастливите без страдание, други в адски мъки и болки. Старци не- съзнаващи защо все още са живи, се бяха борили с онази вещица с косата.  Д-р Симеонова им беше помагала да продължат да съществуват, макар че животът им беше повече мъка отколкото радост. Всеки контакт със смърта й напомняше за безсилието на човека, за неговата предопределеност, и всяка победа беше временна и илюзорна. Човек се раждаше за да умре. Тази философия на природата беше неразбираема даже за лекар, който познаваше всички тайни на механизъма наречен “човек”, на тази съвършенна  машина създадена за да загине. Природата беше създала нещо което беше обречено  от мига на своето появяване на “белия свят”.

Кой беше създал  програмата  наречена “живо същество” и кой  беше модератора на файловете на всека една твар на земята?  Схемата беше една и съща- раждане, развитие, гибел. Пътищата изминавани от “живите същества”  между началната точка и финала бяха коренно  различни, специфични за отделните индивиди, но старта и финала бяха неизбежни, и това беше странно, не беше подчинено на  никаква логика. “Създателят” осъждаше на унищожение плода на своя труд, без да знае какъв път  на развитие той ще избере.

Като лекар, Анна не обичаше да философства, тя беше човек  делови, човек на действието, но всеки път когато идваше тук на гробищата, такива мисли нахлуваха в главата й. 

Тя вървеше бавно по централната алея. Сака, който носеше й тежеше,  макар че в него нямаше кой знае колко тежки неща. Явно възраста правеше предметите по-тежки от реалното им тегло. Когато мина покрай черквата, пред входа й стояха трима попове и оживено разговаряха.  Когато я забелязха, единият се приближи до нея и попита дали има нужда от свещеник за молитва. Анна любезно отказа и продължи пътя си по алеята.

Беше на двадесетина метра от семейната гробница, когато забеляза силуета на жена седнала на пейката до гроба на Борис.  Анна спря. Това можеше да бъде само онази “другата”, която й беше отнела мъжа, и го беше държала  до себе си в продължение на тридесет години. Имаше моменти когато жената в нея съжаляваше, че спаси живота й след катастрофата, макар че лекарката се радваше, че е спасила още един човешки живот. Тези две същества в едно и също тяло, никога не можаха да постигнат мир. Чувството за изпълнен дълг на лекарката се бореше с ревноста и егоизма на жената.  В отделните моменти победата в тази борба беше ту на страната на нараненото женско самолюбие, ту на страната на успешно изпълнилата дълга си лекарка. И тази борба щеше да продължава докато беше жива. Пет години след смърта на Борис, раната все още кървеше, както в деня когато беше разбрала за тайната любов на мъжа си.

Жената стана от скамейката и тръгна към изхода по  тясната алея зад черквата. Нямаше да се срещнат. Анна беше доволна, че няма да види лицето на това омразно същество, но от друга страна, това я лишаваше от възможноста да я простреля със своя поглед изпълнен с ненавист  и презрение.  

Анна се доближи до гроба и веднага забеляза красива червена роза оставена  върху надгробната плоча от черен мрамор.  На фона на черния камък, аленото цвете  изпъкваше като ослепителен фар в тъмна нощ. Първото желание на Анна беше да грабне розата и да в запокити  далеч от гроба на Борис. Тази жена го преследваше даже в смърта му, не му даваше покой и не му даваше възможност да я забрави. Анна я мразеше от дъното на душата си, би се радвала да я види мъртва, а  я беше спасила от смъртта със собствените си ръце. 

Анна постави карамфилите в долния край на мраморната плоча, извади от сака донесеното и го разпредели в няколко пластмасови чинийки. На съседните гробове имаше остатъци от храни донесени предния ден. Явно и циганите вече не събираха всичко, и те бяха станали придирчиви. На съседната  алея имаше няколко души които се въртяха около гробовете на близките си. Анна взе няколко чинийки и ги занесе на хората. “За Бог да прости”, смутолеви тя  оставяйки ги на малката дървена масичка, и се върна към семейната гробница на Симеонови. След като раздаде приготвеното за помен, седна  на пейката, на която малко преди нея седеше онази “другата”. Само след минути стана, повъртя се и тръгна по централната алея към гроба на родителите си.

Прибра се у дома, пусна телевизора и се загледа в синия екран, където започваше “По света и у нас”.  Лятото прекара на вилата в Драгалевци.  

Есента дойде бързо с дъжд и хладен вятър. Планината облече набързо пъстрата си премяна, в която преобладаваха жълтите, розови и златисти цветове. Красива беше есента в София, но навяваше тъжни мисли.  Пъстротата на сергиите по столичните пазари конкурираха платната на майсторите импресионисти по богатството на  цветовете. Над града се носеше познатия аромат на печени чушки и горящи листа по  дворовете  на малкото останали частни къщи. В софийското небе се бяха забили стотици  многоетажни сгради, било офиси или жилищни кооперации, които дразнеха старите софиянци измъчвани от носталгия  по уюта и спокойствието на града от времето на тяхната младост.

В края на Октомври,  само около обяд, човек можеше да излезе било на разходка, било за да напазарува необходимото. В трамваите и автобусите в тези часове на деня се возеха главно пенсионери, ученици и тук там някой безработен. Анна се качи на трамвя и се огледа за свободно място. Напоследък краката я боляха и все гледаше да седне.  Повечето седалки бяха заети от възрастни хора, а младите гледаха през прозорците и се правеха на разсеяни. На мястото за инвалиди седеше младеж, а на коленете му се беше наместило  младо момиче. Двамата се бяха отдали на нежни ласки и не забелязваха застаналата до тях възрастна жена. Анна се закашля леко, ха дано се сетят да й отстъпят местото. Момичето не обърна внимание и продължавапе да го целува. Младежът леко погледна към възрастната жена, забеляза погледа й пълен с укор, намигна й съзаклятнически и си обърна главата към момичето. В този момент трамвая спря на спирка и след няколкото пътници се качиха двама контрольори. 

Едра жена, с пазарска чанта пълна със зарзават извади контролния уред  от чантата си и поиска билетите на двамата младежи.

Двамата продължаваха да се целуват и се правеха, че не забелязват контрольорката. Анна не се стърпя.

- Младежи, на вас говори жената. Може да й обърнете внимание,- тихичко каза тя. 

- Какво ма бабо, ти какво се месиш в тия работи,- се изрепчи младежа, навярно за да демонстрира, че е мъжкар. 

- Дайте си билетите и картите за проверка, -настоя контрольорката и направи знак на колегата си, който проверяваше другата редица да дойде при нея.

- Какво става тук? - каза контрольора, приближавайки се до образувалата се малка групичка.

- Не си дават билетите за проверка, колега. 

- На вас се говори, имате ли билети или карти? попита отново мъжът повишавайки тона.

- Е па мое и да немаме билети, кво че ми направиш бе селендур? Грубо отвърна младежа и награби още по нахално приятелката си. Двамата се кикотеха тихичко, почувствали се господари на положението.

- Как не ви е срам, и това е съвременната младеж,-  не се стърпя Анна.

От задната част на вагона се приближи мъж  облечен в анцунг, застана пред Анна и заплажително вдигна ръка.

-Я остави на мира хората, ма червена бабичко, сега е демокрация, ако искат ще си купят билет, ако не искат няма. Ясно ли ти е или имаш нужда от нагледен урок? Двамата контрольори бяха преминали в задната част на вагона, явно отказали се да се разправят с двамата младежи. Пътниците мълчаха и гледаха през прозорците, сякаш тази сцена не се развиваше в тяхно присъствие.

Анна кипеше от ярост. Болката в краката се засили от нервното напрежение. Едва стоеше на краката си, но реши че няма да отстъпи.

-Вие господине, вместо да се разправяте с мен, по добре помогнете на контрольорите да си свършат работата. 

-Какви контрольори ма бабо, те слезоха още на предишната спирка. Май не си в час а?- нагло й отговори мъжът.

Младежите, почувствали се в безопасност, продължаваха да се натискат и целуват. Пътниците мълчаха, а някои даже скрито се усмихваха. Анна не издържаше повече. Хвърли смразяващ поглед на мъжа, отиде и застана до кабинката на ватманката, която говореше   по джиесема с  някаква приятелка. Трамвая спря на Халите и Анна слезе за да отиде на Женския пазар, а трамваят продължи по маршрута си към Централна гара.

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да си призная Анна трудно я усещам, въпреки че много добре си я описал. Ще се върна пак към началото да ми се наслагат емоциите.
Предложения
: ??:??