Още на другия ден след погребението на Сара и срещата в ирландския пъб със Стивън, Самюел се свърза с Питър, негов съученик и приятел, който през последните пет-шест години работеше като частен детектив. Разказа му за смъртта на Сара и изчезването на съпруга й Майкъл, както и за Стивън, някогашния й приятел, когото беше срещнал на погребението на Сара. Помоли го да научи нещо повече от това, което той вече знаеше от Стивън за осемнадесетгодишния Ерик Смит: че е предизвикал катастрофата, причинила неговата смърт и смъртта на Сара и че е син на известния каскадьор Никълъс Смит. След две седмици двамата се срещнаха в офиса на детективското бюро на Питър.
- И така, Самюел, - започна разговора Питър - това което успях да разбера за момчето е следното: Ерик Смит е единствено дете на Стивън Смит, брат на известния каскадьор Никълъс Смит. Преди четиринадесет години Стивън и съпругата му Сара загиват в самолетна катастрофа, а Никълъс осиновява Ерик.
- Жестоко съвпадение на имена, не мислиш ли? Като имаш предвид това, което ти разказах за покойната Сара и Стивън - бившето й гадже от студентските години.
- Просто съвпадение.
- Ако не те познавах, можеше да си помисля, че си го измислил.
- Аз съм професионалист, Самюел. Работя с факти, измислени от реалния живот. Що се отнася до съвпаденията, те са предмет на отделен разговор. Ако представляват интерес за теб, искам да ти кажа, че историята е документирала много по шокиращи съвпадения на имена при нещастни случаи с известни личности. Но да се върнем към темата на нашата среща. Когато става трагедията с родителите му, малкият Ерик е само на четири години. В злочестия ден родителите му излитат с „Боинг 767“ от летище „Джон Кенеди“ Ню Йорк за Кайро, но не достигат Кайро. Никога. Самолетът пада в Атлантическия океан. Няма оцелели. След катастрофата Никълъс, който по това време е необвързан и без деца, осиновява племенника си, както ти казах вече. Известно е, че малките деца по-лесно от възрастните приемат трагични събития. Дори и смъртта на родителите си. Може да изпаднат в неутешим рев заради счупена играчка, но да приемат смъртта и на двамата си родители без сълзи. Така изглежда било и с Ерик. Той приел вестта за загубата на родителите си без сълзи, а новината, че чичо му Ник ще бъде новия му баща, колкото и странно да било - с радост. Детето от малко показвало симпатии към чичо си. И чичо му от своя страна правел всичко, за да поддържа симпатиите му. На въпроса какъв ще станеш като пораснеш, Ерик отговарял, че ще стане каскадьор като Ник. Още по времето, когато малкият си имал семейство, Ник често го водел на снимачни площадки и тренировки на каскадьори. Те го възприемали като негово момче. Имало външна прилика между двамата.Случва се децата да приличат повече на чичовците или лелите си, отколкото на родителите си. По думите на Никълъс, брат му Стивън предложил брак на приятелката си Сара, малко преди тя да роди.
- Това в каква връзка го казваш?
- Не знам. Просто съобщавам информация, която съм събрал по случая. Никълъс ми каза, че навремето неодобрявал това поведение на брат си.
- Може би този Стивън не е бил готов за съпруг и се е размотавал, за да свикне с мисълта, един вид. Стават такива неща. Глупости говоря, разбира се.Какво изобщо ни влиза в работата? Деца се раждат и се отглеждат и без брак. Все повече при това.
- Е, така е, разбира се. Просто Никълс сподели това с мен. Предполагам, че той не би постъпил така, ако е бил на мястото на брат си. Каза ми също, че когато се родило бебето Ерик и той самият изведнъж пощурял да става баща. Бил обзет от ужас, че може да умре преждевременно, изпълнявайки някоя рискова каскада и да остане без потомство. Медицинските изследвания обаче, показали, че той не можел да има деца. Скоро след това приятелката му, с която живеел от три години го напуснала. Никълъс трудно преживял раздялата, а когато Ерик останал сирак, не се и замислил, направо подготвил документите за осиновяването му. Загубата на брат му и снаха му били тежък удар, но бащинството на детето било като дар за него. Друг интересен момент в кратката биография на Ерик Смит е този, че месец преди фаталния ден на катастрофата е заснел първата си каскада в киното: преследване с мотори, където дублирал актьора, изпълняващ ролята на доброто ченге в телевизионния сериал, в който игра Сара Хоуган. „Санта Барбара“ мисля, че беше? Режисьорът бил много доволен.
- „Санта Моника“ е сериала, в който игра Сара.
- Именно. Няма данни Ерик и Сара да са се засичали по снимки, но Ерик се е интересувал от нея, наблюдавал я отдалеч, в което не е имало нищо лошо, говорим за актриса, която стана популярна със сериала все пак. Въпрос на време било да се срещнат и на снимачната площадка.
- Е, щом и двамата участват в заснемането на един филм...
- Именно. Но има нещо, което за сега е само мое заключение относно начина, по който е предизвикана катастрофата... Може да ти прозвучи налудничаво, но така изглеждат фактите в очите на един професионален детектив като мен. - Питър замълча. Изглежда се колебаеше дали да каже това, което мисли.
- И какво е то?
- ...че катастрофата не е станала по невнимание или непредпазливост от страна на моториста. Не.Изглежда така, сякаш преднамерено и с предумисъл е извършено деянието. Не знам, а и засега никой не знае какви са му били подбудите на това момче да се вреже в автомобила на Сара Хоуган.
- Малко в повече ми дойде всичко това. Кажи сега за фрапиращите съвпадения на имената при нещастни случаи с известни хора? Правилно ли зададох въпроса? Вече съвсем се обърках...
- Става въпрос, Самюел, за двамата президенти на САЩ: Ейбрахам Линкълн и Джон Кенеди. Това са общоизвестни факти, Не знам как не си попаднал на тях. Фамилията на секретарката на Линкълн била Кенеди. Фамилията на секретарката на Кенеди - била Линкълн. След убийството на Линкълн, президент на САЩ става Ендрю Джонсън, а след смъртта на Кенеди, президент става Линдън Джонсън.
- Съвпадения? Доста странни, все пак! И те са станали известни, защото хората, за които се отнасят, са повече от известни, но вероятно подобни съвпадения се случват и при неизвестни хора, просто на кой му пука за тях, нали така? И след като ги има, би следвало да означават нещо, предполагам и в нашия случай, който започва да става все по-о... Не искам да казвам мистериозен.
* * *
От няколко дни Майкъл имаше свое занимание, което правеше престоя му на острова по-приемлив. Записваше, всичко, каквото му идваше на ум в тефтера, който винаги носеше със себе си и за който неясно защо не се бе сетил досега. На острова телефонът му се оказа безполезна вещ. А когато за пръв път погледна часовника си след като се приземи, видя как стрелките му като развинтени кръжат в обратна посока. От опита, който направи да излети, разбра, че Гълфстрийма бе като парализиран и изобщо не успя да се отлепи от пистата. Беше повече от очевидно, че се налага да се изчака до 63-тия изгрев, както му беше споменала Теа още на първата им среща и по всичко изглеждаше, че явно не се е пошегувала. Ето какво записа Майкъл тази сутрин в тефтера си след като посрещна за тридесети път изгрева на Еос:
„Дано до 63-тия изгрев да не превъртя напълно като стрелките на часовника си. Дано, както ми каза Теа, престоят ми да е само временен. Трябва да призная, обаче, че шока, в който изпаднах от цялата нереалност на острова и от това, че не успях да го напусна, като че ли потисна ужаса от смъртта на Сара. Въпреки това, тази „терапия“ на новото място, ако изобщо може да се нарече така, изглежда като някакъв вид неправомерно отнемане на свобода. Ако обаче островът притежава свойството да привлича посетителите си и в това няма човешка намеса, случаят би следвало да се дефинира като физично явление. Изключително странно и непознато, но все пак физично явление. А видението? Трябва ли да се вярва на видения, независимо дали са плод на физично явление или на човешка дейност? Без значение какъв е верния отговор, видението със Сара и непознатия мъж до нея промени много неща за мен. Изглежда абсурдно, но това видение създаде недоверие към миналото ми със Сара. Не знам как стана. Яви ми се някакво видение и аз поставих под въпрос всичките седем години, през които бяхме заедно. Седем години, през които дори занемарих приятелствата си с много хора, защото бях стигнал до извода, че най-голямото приятелство е това между мъж и жена, които се обичат като мъж и жена, както беше при мен и Сара. Какъв по дяволите беше онзи непознат млад мъж от видението? Това е мисълта, която ме съсипва. Видението преобърна всичко, което си мислех, че знам... за моята Сара. Може би онази сентенция на Жан - Пол Сартр за това, че адът е другия, съвсем не е толкова абсурдна, колкото съм си мислил досега, защото никога не съм му бил фен. Мислиш си, че всичко знаеш за другия, като за самия себе си, а всъщност откъде вадиш това заключение? Иска ти се да е така. И въображението ти измества реалността докато не се случи нещо и тогава изведнъж осъзнаваш, че не знаеш всичко за другия, че дори това, което знаеш е по-малко от онова, което не знаеш, че той е изначално непознаваем. Е, това не е ли ад? Та ние дори себе си не можем да опознаем за един живот. Пиша всичко, каквото ми дойде на ум. Откакто се сетих за този тефтер и след като го намерих във външния джоб на чантата си, където обикновено си стои, страшно му се зарадвах, защото с него винаги се чувствам като с много близък приятел, като с моя по-осъзнат и по-висш Аз. И ето въпросите, които той веднага ми зададе:
1/ Дали състоянието на отчаяние, неудовлетвореност и загубата на смисъл е причината, поради която Еос привлича хората като магнит на своя територия, без значение с какво превозно средство пътуват.
2/ Дали настъпването на шестдесет и третия изгрев само по себе си ще бъде достатъчно за Гълфстрийма да излезе от парализата си и да се отскубне от гравитацията на Еос?
3/ Или ще трябва и да съм превъзмогнал отчаянието?
До шестдесет и третия има още тридесет и три изгрева. Надявам се дотогава да разбера още много неща. Не мога да отрека обаче, че има моменти, в които забравям, че съм тук по неволя. Тогава островът ми изглежда симпатичен по своему някак си, а и хората дори.Освен мен има още десет души. Двама от тях са дошли със самолет (този, който видях на пистата до моя „Гълфстрийм“). Останалите осем са пътници на яхтата, заедно с капитана й, която плавала за Палеанските острови. В това число не влизат Тит и неговите осмина приближени, защото, както ми изглежда на мен поне, така наречените Деветима се държат като „местно население“. Никой не знае кога и как са дошли на острова. Има и две кучета: Шон и Джаки, които споделят съдбата на стопаните си. Що се отнася до фауната на острова, досега съм видял зайци, катерици и птици, които не знам какви са, но перата им са ярко оцветени като на пауни. Много са красиви! А едно от най-невероятните неща тук са зелените коси не само на Деветимата, но и на някои от другите обитатели на острова, като Теа например. С удивление разбрах, че фотосинтезират като растения. Мултифункционални коси! Така биха ги нарекли в някоя телевизионна реклама, ако можеха да се купуват и присаждат. В началото бях сигурен, че косите им са боядисани, но после разбрах, че зеленият цвят е естествен като този на тревата и листата на дърветата, а всички, които имат зелени коси, нямат потребност да се хранят. Техният метаболизъм изисква само вода и светлина. Нищо повече. Другите обитатели, които имат все още нормални коси се хранят с риба от океана и от малката река, която извира от планината и всичко друго, каквото водите на океана и реката предлагат за храна, включително водорасли, както и диви плодове, които на острова ги има в богато разнообразие и изобилие. Може и да се ловува с дребен дивеч: зайците, катериците и онези красиви пъстроцветни птици, но за сега не съм забелязал някой да го прави. Вчера попитах Теа какво трябва да му се случи на човек, за да му позеленее косата. Не че искам и моята да позеленее. И тя ми разказа как нейната започнала да променя цвета си, когато след като се отказала от намерението да напусне острова, се съсредоточила в медитациите на Тит. Косата й постепенно започнала да позеленява, а тя постепенно започнала да изоставя нормалния начин на хранене. Някой току що излезе от пещерата и застана на входа й. Взира се в небето с ръка над очи. Тит е.„
* * *
- Самюел Нортън - изрече отчетливо Самюел в отговор на телефонното повикване и включи телефона на “спикър“, за да запише разговора с новия си журналистически диктофон, който закупи във връзка със случая на Майкъл.
- Здравейте господин Нортън! Полицейски инспектор Томас Шмит. - прозвуча гласът от отсрещната страна на линията докато Самюел включваше диктофона на запис.
- Здравейте инспекторе, да не би да сте открили нещо за Майкъл? - Беше десет и половина, вторник - делничен ден, който за Самюел беше неработен. Току що си беше приготвил чаша силен чай и се готвеше да я изпие, докато преглежда страниците на списание в кухнята на скромния си, но много удобен, според него, апартамент. За разлика от Майкъл, Самюел нямаше склонност към собственост на къщи. Можеше да си позволи ваканция на хубаво място, където да наеме вила с красиво аранжирана градина и всякакви други екстри, на която да се порадва без да го е грижа за задълженията на собственика. Някои от възгледите му за живота, като тези за собствеността, бяха различни от възгледите на Майкъл, но това не пречеше на приятелството им.
- За съжаление на този етап от разследването все още не сме открили нищо. - отговори инспектора. - Обаждам се по друг повод.
- Но няма да прекратите разследването, нали? - повиши тон Самюел като не обърна внимание на последното изречение на инспектора - Продължавам да се надявам и да разчитам на Вас. - Докато говореше Самюел се разхождаше из кухнята и наблюдаваше отражението си в голямо огледало с масивна дъбова рамка, което разширяваше пространството на малката кухня.
- Вижте какво, Нортън, възникнаха някои усложнения. Някакви роднини на Майкъл Джеферсън са образували съдебен процес, свързан с него, по точно с неговото изчезване, по който вероятно ще бъдете призован като свидетел, тъй като сигналът в полицията за изчезването му постъпи първо от Вас.
- Не Ви разбрах. Какви роднини? Какъв съдебен процес?
- Анди Джеферсън и Джейк Джеферсън, племенници на Майкъл Джеферсън.
- Е, та, доколкото ми е известно Майк не ги е виждал през последните десет, ако не и повече години.
- Възможно е. Само Ви уведомявам, за да имате предвид.
- Чакайте, как ще водят съдебен процес, като Майкъл го няма? Нали го издирвате?
- Именно поради това. Правните норми уреждат такива случаи.
- Нима? Да ви имам правните норми, инспекторе!
- Разбирам иронията Ви, господин Нортън. На Ваше място може би и аз щях да реагирам така. Бяхте придружен от адвокат, когато се видяхме за пръв път в полицейското. Най-добре е да се обърнете към него и по тия въпроси.
- Окей. Не искам да се заяждам, инспекторе. Просто съм шокиран. Благодаря Ви, че ме уведомихте. Ще говоря с адвоката си, разбира се, само че какво, все пак, тия момчета Анди и Джейк ще искат от съда?
- Да обяви изчезналия Майкъл Джеферсън за умрял, за да могат да предявят претенциите си за наследството му.Това е. Хубав ден, господин Нортън!
- Подобно, инспекторе! - приключи намръщено разговора Самюел и влезе в пропуснати повиквания на телефона си. Ето кой се опитваше да се свърже с него през цялото време.
- Здрасти Стив, говорех с инспектора по случая на Майкъл и не можах да вдигна... Не, не са го намерили. Абе-е... к’во да ти кажа. Добре, че са ме учили да си владея нервите... Айде, да се видим след два часа... пак там.
* * *
В дванадесет и половина, Самюел и Стивън вдигаха първите „корони“ с наздравици в ирландския пъб, в който се запознаха в деня на погребението на Сара.
- Знаеш ли защо ти се обадих? - започна Стивън.
Това не беше въпрос, който изискваше отговор и Самюел го пропусна.
- Сънувах Сара в някакъв много странен сън.Затова ти се обадих. - отговори си Стивън.
- Сънищата винаги са странни.Мислил си за нея повече напоследък.
- И друг път съм си мислил за нея, но не се беше случвало да я сънувам.
- Е-е, сега е различно. Откакто я няма, спомените ти са се подредили по нов, различен начин. Така става като умре някой. Всичко се пренарежда. Всичко се пренарежда така, че човекът да изглежда по-добър, отколкото е бил. Нали е грях да се говори лошо за умрял.
- Грях е!
- Дори и ако човекът си е бил лош? Не става въпрос за Сара. Въпросът е принципен. Нали е грях и да лъжеш?
- Може би по-малък.
- Но пак е грях.
- Всички сме грешници.
- И това обвинение се приема като комплимент едва ли не от толкова много хора? Значи ако си християнин, задължително си грешник. И как с това натрапено чувство за вина ще си гониш щастието? Няма как. Щастлив грешник! Не върви. Изключено е.
- Теб религията не те кефи, доколкото съм разбрал, поправи ме ако греша.
- Да, не ме кефи, която и да било организирана, така да се каже, религия. Както и да е, отплеснахме се. Дай за съня!
- Значи си атеист?
- Не, не съм. Хайде, Стивън, разкажи ми за съня ти, докато не си го забравил.
Стивън се поколеба, защото не разбра какво точно каза Самюел с това „не“, но реши да спре да го ръчка по религиозни въпроси, поне за момента.
- Ами, това, което си спомням много ярко - върна се най-после към съня си Стивън - е роклята на Сара. Беше в една тъмно синя, вечерна, лятна рокля.Тя имаше такава рокля. Избрахме я в един бутик, тогава, когато живеехме заедно. Танцувахме блус на плажа, докато...
- А ти как беше облечен?
- Какво значение има?
- Просто питам. Тя е била облечена във вечерна рокля, купена от бутик, а ти?
- С дънки, както ме виждаш и сега, но не бях обърнал внимание на това.
- Тогава в онзи бутик само на нея ли и купихте вечерна рокля?
- Беше за дамски облекла.
- Добре, де, а ти нямаш ли някой тъмно син костюм, който да подхожда на роклята й?
- Ще ме съсипеш. Нямам. Ще си купя, обаче, ако ме номинират за някоя филмова награда. Това устройва ли те?
- Напълно. И-и-и?
- И-и-и..танцувахме блус на плажа. Беше прохладна лятна вечер... банално звучи, но такава си беше вечерта. Шумът на вълните и падащия здрач ни правеха все по - близки.Изглеждаше като в началото на свалката ни. Нали знаеш, когато всички усещания са на макс. Замъкнахме се на плажа от близкия бар, докато вървеше едно страхотно парче на саксофон на Кени Джи. Всичко това не знам дали съм го видял в съня, но усещането беше такова. А Сара наистина харесваше това парче на Кени Джи: “Forever in love“. Чувал си го. - Стивън млъкна, стисна студената бутилка и се загледа в нея.Не защото имаше нещо за гледане, а за да се съсредоточи върху мислите за съня си.
- И-и-и?
- „Ще ми простиш ли?“ - ми прошепна, когато я притиснах силно до себе си, за да я целуна. Много тихо го прошепна. Едва я разбрах. Исках да я попитам - „За какво, Сара? “ - но се събудих.
- Нещата около Сара дори и на мен започват да ми изглеждат озадачаващи.
- Какво искаш да кажеш?
- След първата ни среща, когато ми разказа, че сте били гаджета и че познаваш моториста, който причини катастрофата, се срещнах с един мой приятел, детектив и го помолих да проучи каквото може за него. Оказа се, че баща му, твоят приятел Никълъс, не е негов баща, а негов осиновител.
- Не му е истински баща?
- Не.Ерик е единствено дете на някой си Стивън, брат на Никълъс, който в годината 1999-та загива в самолетна катастрофа заедно със съпругата си Сара.
- Стивън и Сара?! Стига, бе! Ерик е дете на някои си Стивън и Сара?
- Съвпадение на имена.
- Жестоко съвпадение, не мислиш ли?
- Просто съвпадение... Впрочем и аз реагирах така, но после си казах, че много мъже са Стивън, а много жени - Сара и съответно всеки един Стивън би могъл да се ожени за всяка една Сара. Такива неща са напълно възможни.
- И да имат дете, което впоследствие да бъде осиновено от моя приятел Никълъс?
- Както разбираме, точно така се е случило. Всеки знае, че сюжетите, които животът ражда, трудно биха могли да се измислят и от най-добрите сценаристи, драматурзи или новелисти.
- Това което ме смути най-вече, не беше, че ми съобщаваш за някаква друга двойка на Стивън и Сара, а факта, че те са имали дете, за разлика от мен и Сара.
- Което, когато пораснало се превърнало в убиец на твоята Сара. Хубаво, че не си имал дете, което да е станало убиец. Не мислиш ли? Нямането на деца спестява не само обикновени ядове, а и истински ужаси понякога.
- Не мога да ги свържа тези неща все още. Не мога да свържа това, че Ерик е причинил смъртта на Сара, не мога, разбираш ли? Беше страхотно момче! Надявам се в най-скоро време да изскочи нещо и да промени фактите за катастрофата.
- Подкрепям те изцяло в тези, твои надежди. Сега, обаче, се подготви за още едно съвпадение. - Самюел извади от чантата си малък тефтер с твърди синьо-зелени корици и го постави на масата.
- Вечерта, в която Майк ми съобщи за смъртта на Сара, се разбрахме да го чакам пред дома му. Чаках го в автомобила си цял час, през който му звънях непрекъснато по мобилния, но вместо отговор в ушите ми влудяващо кънтеше монотонния автоматизъм: „Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват.” Прибрах се в къщи и продължих да набирам номера му. Към пет сутринта, на разсъмване, отново подкарах автомобила си към дома му с надеждата, че се е прибрал и ако телефонът му е изключен, то поне домофонът да работи. Към пет и тридесет вече приех, че нещо се е случило с Майкъл и че ще ми се наложи да уведомя полицията. Но преди това реших да вляза в къщата. Сара беше мъртва, а Майк в неизвестност. Реших да вляза в къщата и да свърша някои неща, за да не бъде късно, когато полицията й сложи лепенки и започне огледи и незнамсиощекакво за целите на разследването. Ако междувременно Майкъл се беше появил, разбира се, щях да му върна нещата, които имах намерение да задигна. Имам безсрочно, нотариално заверено пълномощно, подписано от Сара и Майкъл, с което ме упълномощават да се грижа за дома им по време на техни отсъствия, да го наглеждам, да платя на шефа на охранителната фирма, на момчето, което се грижи за градината, ако са дошли датите за това и други дребни неща, във връзка с които ми бяха предоставили ключове, кодове, абе, всичко за нормален достъп, така че от гледна точка на закона не вършех нищо нередно. Но трябваше да го свърша преди да се обадя в полицията за Майк. Исках да взема лаптопа му, ако той не го беше взел със себе си. И ако по бюрото му имаше разпечатки, също да ги прибера.Напоследък Майкъл се беше отдал на писане.Започна да пише след като приключи кариерата си на професионален летец. Не исках Мелани, майката на Сара, да попадне на творенията на Майкъл. Тя не беше в добри отношения с него. И можеше да злоупотреби с нещата му по някакъв начин. Ако се наложеше бях готов да обясня на полицията всичко. Та докато събирах разхвърляните разпечатки по бюрото в кабинета на Майк и в кухнята, където той също обичаше да си ги чете, докато похапва, не можа да се отучи от тоя навик, въпреки настояванията на Сара, върху една от полиците, между металната кутия за кафе и кутията за захар, най-вероятно забравен от Сара, изскочи този тефтер. Неин тефтер. - Самюел посочи тефтера, който вече беше поставил върху масата. - Не е хубаво, да се четат чужди тефтери, признак на лош вкус и простащина е, но си помислих, че случаят е извънреден и място за лицемерни емоции няма, така че го взех и когато се прибрах в къщи, го прелистих целия. И ето го сега. - Самюел разгърна тефтера на отбелязана с листче страница. - Под заглавието „Сънят на Мери“ с пояснението в скоби „Идеи за сценарий“ са записани разпокъсани мисли, които общо взето на нищо не приличат, но има една, която... Възможно е разбира се и да греша. „Съмнявай се във всичко.“, както е казал ... Ще се сетя. Слушай сега внимателно: „Тайнственият посетител в съня на Мери беше нейният нероден син от връзката й със С. Може би го беше прокудила в някакво непознато измерение на реалността и той й напомняше за себе си само в сънищата й.“ - Е? Нещо да кажеш?
- Какво да ти кажа, Самюел? - ядоса се Стив. - Ти ми кажи!
- Какво да ти кажа аз, това са „Идеи за сценарий“...Ти си по сценариите.
- Да, идеи, много хубаво е пояснила след заглавието, в скобите, че това са идеи т.е драсканици някакви! Очевидно Сара е решила да става сценарист. На определен етап от кариерата си много актьори решават да станат сценаристи... или режисьори. Не на всеки му се получава.
- Значи, да разбирам, че ти приемаш версията, която Сара е представила, а именно, че това са идеи за сценарий като единствена.
- А ти?
- Приемам и една втора, апокрифна, така да се каже. Нямам доказателства, разбира се. - усмихна се, Самюел, защото нещата, за които говореше, не му звучаха много убедително и на него самия.
- Нищо, давай!
- Според мен, това за идеята за сценария е блъф. Не се пише така сценарий. Наздраве, Стив!
- Ти колко сценария си написал, уважаеми? - Стив отпи от бирата си без да каже „наздраве“ и смръщи сърдито вежди.
- Това, че не съм, не ми пречи да знам, че не се пишат така и то от човек като Сара, който е изчел дузина. Това е нещо като дневник. Сара е записвала мисли, деликатни по своето естество и затова й се е налагало да ги прикрива. Всъщност, нищо по нормално от това един актьор, както казваш, в даден момент да вземе да пропише сценарии. Ако не бях чул от теб, че сте били гаджета и че си имал съмнения, че тя може би е била и бременна в някакъв момент от връзката ви и аз щях да си мисля, че това е опит за някакъв шантав сценарий. Опитай се сега ти да си представиш, съвсем неангажиращо разбира се, че това “С“ е инициал и че когато тя е започнала да мисли за бебето, чийто баща е щял да бъде моят приятел Майкъл, Сара чакаше дете от Майкъл, не знам дали ти казах миналия път, се е сетила и за-а-а...един друг човек. Чуй го още веднъж: „Струваше й се, че младият мъж, който идваше в съня й е нероденият син на С. „
- Е, и?
- Какво „е, и“, Стив ? Какво „е, и“? Не е ли ясно? Сетила се е според мен за Стивън, който е можел да бъде, но не е станал баща на нейно дете. По нейна вина. И това е грях, като говорим за грехове по принцип, а Сара беше религиозна. Не ме гледай така! Сетила се е за теб. И може би, когато си предполагал, че е бременна, тя наистина е била. - Самюел изглеждаше превъзбуден от темата на разговора, ръкомахаше и говореше на доста висок глас.
Някакъв господин от съседната маса, в компанията на доста по-млада от него дама се обърна, уж, за да оправи сакото си, с което беше покрил облегалката на стола, но намерението му беше, между другото, да погледне с укор двамата мъже, които говореха високо и съвсем не за неща, които можеха просто да минат транзит покрай ушите на близкостоящите посетители на заведението.
- Чакай, чакай! - понижи значително тона на разговора Стивън. - Ако е било така, ако наистина е била бременна тогава, защо не ми е казала? Можело е двамата да вземем решението, което е най-нормалното нещо на света в подобни случаи, нали?
- Е, как да ти каже, драги? Ти самият не си знаел как да процедираш, както обича да казва един мой приятел, адвокат: дали да й кръшкаш, дали да й предложиш брак... Така поне ти ми каза миналия път, тук в този ирландски пъб. Поправи ме ако греша. Самата тя е била твърде млада и много объркана.Затова е потулила нещата и не е споделила нищо с теб, но най-вероятно, както поне на мен ми изглежда, е направила аборт. Едва когато съзнателно е решила да става майка, вече омъжена за Майкъл и в значително по-зряла възраст, е осъзнала какво всъщност е направила тогава - на деветнадесет. Грях!
- Чакай, чакай! - Стивън рязко опря лакти върху масата обръщайки длани срещу Самюел, сякаш, за да отблъсне физически словесните му набези. - Написаното в тефтера само по себе си нищо не означава, тоест може да означава и много други неща, не само това, за което говориш.
- И твоят разказ за далечната ви връзка сам за себе си нищо не означава. Но взети заедно, твоят разказ и написаното в тефтера, в кумулативна даденост, както би казал моят приятел - адвоката, вече означават нещо различно от съставните си части. Не мислиш ли?
- Искаш да ми внушиш, че това „С“ е инициал, първата буква на Стивън. Но може да е и на Самюел. И на Силвестър Сталоун. И-и-и... на Стивън Спилбърг дори. Айде да спра до тук, а?
- Нищо не ти внушавам, за Бога!
- За Бооога?
- Така се казва, Стив! Не ти внушавам нищо. Разсъждавам.
- Разсъждаваш като-о-о... полицейски инспектор! - опита се да се разсмее Стивън, за да придаде по-несериозен тон на разговора, но не му се получи.
- Казах ти вече, имам приятел детектив, от когото съм чувал к’ви ли не истории... И друг приятел адвокат.Така се е случило. А сега и тоя, твой сън.
- Самюел, аз не вярвам в сънища. Разказах ти го, защото те чувствам близък по някакъв начин. Така се получи още миналия път. Тук, на същата маса. И защото познаваш Сара...
- И аз не вярвам в сънища, Стив. Обаче, Питър, моят приятел - детективът има една любима сентенция, която гласи така: „Това, че си шизофреник не означава, че някой не те дебне зад вратата, наистина.“ Както и това, че не вярваш в сънища, според мен не означава, че в тях няма нещо вярно: „Съмнявай се във всичко.“, както е казал Декарт. Дори и в това, в което не вярваш, както би казал...
- Самюел Нортън. Предполагам.
* * *
© Галя Борисова Всички права запазени