Ес`Таре́л:Сърцето на стихиите- част 36

Това не бе просто място. Това бе състояние на съществуване, в което светът бе разтворен до съставните си елементарни частици.

 Нямаше посока, нямаше горе или долу — само безкрайна субстанция, която приличаше на течност и на въздух едновременно. Плътна, но неосезаема. Тъмнина, която не беше черна — по-скоро цветът на отсъствието, на мисълта преди да се роди.

Времето тук не течеше. То капеше — капка по капка, без звук, но с усещане за натиск върху съзнанието. Всеки, който се осмеляваше да остане твърде дълго, започваше да губи спомени, като че ли Мракът изсмукваше ненужното, оставяйки само същността. Именно в това се криеше ужасът му — не в болката, а в яснотата.

Отдалеч, ако нещо можеше да се нарече “отдалеч тук”, се виждаха огромни структури — не сгради, а вкаменени силуети, застинали в покой. Някои приличаха на титани, паднали в съня на вечността. Други – на разкъсани планини, чийто вътрешен пламък отдавна е изстинал. Всичко бе покрито с тънка, подобна на тънко стъкло ципа — отражение на нещо, което не съществува. 

Когато Тарелин минаваше покрай тях, лицата им сякаш се размърдваха — не за да го поздравят, а за да си припомнят кой е бил.

Звуци нямаше, но въздухът трептеше от шепоти. Не от гласове, а от мисли, които се врязваха направо в съзнанието.

 Мракът не говореше с уста. Той мислеше чрез теб. Ако се оставеше на потока му, започваше да мислиш не свои мисли, а негови — и дори да не забележиш кога си престанал да си “ти”.

Понякога пространството се огъваше и пораждаше илюзии на светлина — нещо като спомени за огън, звезди, разруха. Те проблясваха и изчезваха, като ехо на другите светове. Най-ужасяващото беше, че всяка светлинка тук имаше сянка по-дълбока от самата себе си. 

По земята, ако това можеше да се нарече земя, се стелеше пепел, която не търпеше следи в себе си. Ако се опиташ да я докоснеш, тя се плъзгаше по кожата, студена като спомен за дъх. В нея се виждаха остатъци от изгубени създания — безформени сенки, които някога са били богове, хора или идеи.

Вирон усещаше тежестта на това измерение, като че ли всяка негова мисъл бе огледало, което Мракът искаше да счупи, за да види отразеното отвътре.

 А Тарелин вървеше устремено напред, демонстрирайки че няма никакво намерение да се бори с врага, а гореше от нетърпение да се слее с него. Лавата в кръвта му пулсираше в унисон с тишината на света, като че ли двамата някога действително са били едно и също.

В центъра, където всички сенки се срещаха, се намираше Ядрото на Нищото — черна сфера, голяма колкото луна, но лека като сълза. Вътре в нея се виждаха проблясъци — не на светлина, а на отрицание.

 Някога, Първите си бяха споделили, че това е сърцето на Мрака и че ако някой го докосне, ще чуе истинското му име, което не може да се изрече с човешки език.

 Стъпките на двамата съюзници по неволя не отекваха — поглъщаха се, сякаш самата земя отказваше да приеме, че някой е дръзнал да стъпи върху нея.

Тарелин ходеше леко, но гордо. Огнената му аура не осветяваше — тя се пречупваше в невидимата тъкан на Мрака, извивайки се, изчезвайки, после пак избухваща като спомени на древен пламък.

 Познаваше това място. Беше идвал тук. Беше го създавал. Мракът бе негов брат, негово отражение, неговата първа сянка.

Зад него вървеше Вирон — без пламък, без страх, без показност. Очите му не блестяха, но и не търсеха светлина. Той гледаше напред, но усещаше че самото пространство се опитва да го разубеди да продължи.

— Не ти е за пръв път тук — каза Вирон спокойно, без упрек, без страх.

 — Не ми е — отвърна Тарелин, гласът му беше тежък като застиваща магма. — Аз го познавам по-добре от всеки друг. Познавам неговия дъх, неговото мълчание, неговата жажда.

 — И все пак се връщаш.

 — Защото ми отне онова, което бе мое — процеди Огненият. — Светлината. Иренвейл.

 Вирон кимна едва забележимо.

 — Светлината не се „отнема“. Тя избира сама.

Тарелин се усмихна мрачно — пламъците в очите му запулсираха като сърдечен ритъм.

 — О, колко типично! Но ти си Пречистител, все пак. Изтъкваш свободната воля там, където има само неизбежност. Ти не разбираш Мрака. Не го чуваш.

 — А ти го чуваш?

 — Да. И ми говори на “Ти”. Както винаги е правил.

 — И какво ти казва?

 — Че няма нищо по-чисто и искрено от унищожението.

Вирон се спря. За миг дори Мракът им се стори неподвижен, сякаш чакаше отговор.

 — Чистота без цел е просто празнота — каза той тихо. — Аз не пречиствам, за да унищожа. Пречиствам, за да възстановя.

 — Ха! — изсмя се Тарелин, ехото му се разнесе в бездната. — Възстановяване? Това е част от репертоара на страхливците, които не умеят да създават. Светът не желае да бъде поправян. Светът иска да гори.

Огънят в очите му за миг се разпали, после угасна. И тогава от самата земя се надигна глухо дишане — звук, който не бе просто въздух, а спомен за живот.

Вирон се изправи решително. Не отмести поглед. Не се поклони.

 — Ако този Мрак е толкова твой, колкото твърдиш, кажи му да ни покаже пътя.

 Тарелин се усмихна почти с нежност.

 — Той не показва. Той чака.

 — Кого?

 — Теб. И мен.

Мракът се разтвори под краката им. Не като бездна, а дъх, който ги поемаше като спасителен кислород. И в безмълвието, в което нямаше нито време, нито звук, нито цвят, Тарелин произнесе с тъжен нюанс в гласа:

— Добре дошъл в сърцето на нищото, Пречистителю! Да видим дали волята ти е по-силна от самото отсъствие.

 От всички посоки започнаха да се издигат сенките, подобни на течен дим — неосветени, но сияещи в собствената си празнота.

Глас, без източник, но и без пол, изпълни Вселената:

— За да влезеш в нищото, трябва да изчезнеш. За да познаеш Мрака, трябва да се отречеш от това, което го отхвърля.

Тарелин присви очи. Въздухът наоколо трепна, сякаш огънят в него се задушаваше. 

— Отрицанието не ми е в природата. Аз съм създаден да изгарям.

— Тогава изгорѝ себе си.

От бездната се откъсна пламтящ силует — Тарелин, млад, арогантен, красив в разрушението си. Това бе неговият образ от времето на Първите, преди Войната, преди да обикне Таласия.

 — Аз съм ти — каза онзи. — Аз съм желанието, което никога не угасна. Ако ме отхвърлиш, ще изгубиш силата си. Ако ме приемеш — ще станеш Мракът.

Истинският Тарелин стоеше мълчаливо. Огънят в него трепна не от гняв, а от съмнение.

А Вирон… стоеше като вкопан в земята. Не говореше, не дишаше.

 Пред него се издигна сянка — без лице, без тяло, но с гласа на всички, които бе освободил от стихиите им през годините.

— Ти, който вярваш, че можеш да пречистиш света. Кого очистваш сега — мен или себе си?

Мракът прие формата на млада жена — очите ѝ бяха като пепелта на мъртъв свят.

— Нима вярваш, че можеш да пречистиш онова, което никога не е било опетнено? Аз съм твоето “защо”. Тишината, която не иска да бъде спасена.

Вирон пристъпи към нея и протегна ръка.

 — Тогава няма да настоявам да те пречистя. Бих желал обаче да се опитам да те разбера.

Мракът се засмя тихо — звукът беше като разкъсване на коприна.

— Затова ще те пощадя, Пречистителю. Но ще платиш с частица от волята си.

Двамата спътници, вече водени от Домакина си продължиха своя ход все по-навътре. Пространството се пренастройваше и променяше около тях.

 С всяка стъпка пламъкът на Тарелин ставаше по-слаб, а сянката на Вирон — по-дълбока.

И тогава, в самия център на отсъствието, Мракът прие необикновена форма. Нито човек, нито бог, а същество от смолисто сияние, с очи като черни дупки.

— Сега ще ви кажа, защо наследницата на Светлината ме избра. Тя просто не би могла да съществува без мен. Ако искате да я върнете, ще трябва първо да ме убедите, че светът ви се нуждае от нея.

Стотици образи от миналото им — изкривени, тъжни, красиви, гритескни… Танцуваха около тях сякаш ритуален танц, предвещаващ кърваво жертвоприношение.

 Таласия, плачеща в бурята. Майката и сестрата, които Вирон не успя да спаси.

 Иренвейл, обгърната от Светлината, която я поглъща.

— Това е вашият ад — каза Мракът. — Да виждате как пламъкът се превръща в пепел и как пречистеното отново се замърсява. Да осъзнаете, че не можете да спрете кръговрата на страданието, защото самите вие го задвижвате.

Тарелин падна на колене. Пепелта под него запулсира бясно.

 — Ако огънят е отражение, тогава кое е истинското? — прошепна той.

Гласът на Мрака отвърна:

— Истинското е тишината след изгарянето. Аз съм тази тишина. Приеми ме, за да можеш отново да запалиш света.

И Тарелин за първи път преклони глава. Пламъкът в гърдите му се възпламени — но не червен, а дълбок виолетов, като смес от светлина и сянка.

Вирон се приближи. Около него въздухът се сгъстяваше — не защото беше студен, а защото самият смисъл натежаваше в пространството.

— Пречистителят иска да очисти Вселената от мен. Но кой ти е дал правото да съдиш кое е нечисто?

 — Тук ли… Никой. — отговори Вирон. — Но съм готов да поискам разрешението ти. И да приема отказа ти.

Мракът се усмихна.

— Тогава си достоен да ме видиш.

Пред тях се появи портал от блестящо черно — въртящ се, безкраен, а в центъра му , в левитация и в пълно безсъзнание се рееше Иренвейл, застинала в поза на възход, сякаш погълната от сияние, което не принадлежеше на света. Светлината около нея бе толкова силна, че дори Тарелин отстъпи.

— Това е цената — прошепна Мракът. — Само онзи, който е прегърнал тъмнината, може да върне светлината.

Тарелин погледна Вирон.

 — Тогава ще я върнем. Но не като я спасим , а като я разберем.

Мракът мигновено се отдръпна от пътя им подобно на дим, разкъсван от дъха на невидим вятър.

 В центъра на бездната, където допреди миг властваше тишината, се отвори втори портал — не кръг, не врата, а пулсираща сфера от ослепителна, осезаема светлина. Тя трептеше като живо сърце, но ударите ѝ звучаха не в пространството, а в самите им кости.

Тарелин пристъпи пръв. Лицето му бе осветено едновременно в злато и в алена сянка — сякаш самото му тяло не можеше да реши на кого принадлежи.

 Вирон вървеше по петите му — бавно, със сведен поглед, а всяка негова стъпка оставяше дълбока следа по сияйната повърхност.

Когато прекрачиха прага, светът избухна. Те се озоваха в пространство без хоризонт. Всичко наоколо бе изтъкано от светлина. Но тя не бе добра. А остра, болезнена, пареща, изкривена от собствения си блясък. Всяка частица въздух трептеше като струна, излъчваща невидим възглас на възвишено безумие.

В центъра, все така, беше Иренвейл — във въздуха, разкъсана между измеренията, със затворени очи и тяло, озарено от неестественото сияние. Косата ѝ се виеше като жива, а от гърдите ѝ струяха снопове лъчи.

Но отвъд нея... зад този почти свят образ, се криеше друго присъствие.

 Сянка — не тъмна, а празна. Нищото, което гледаше през очите на Светлината.

Гласът дойде отвсякъде и отникъде:

— Вие дойдохте за нея. Но не разбирате. Тя вече не е тя. Тя е Аз.

Тарелин присви очи.

 — Светлина… това ли си ти?

— Бях. Но погледни ме — всяка светлина ражда сянка. Аз станах собствената си противоположност. Мракът не ме погълна — аз му дадох силите да се възроди.

Иренвейл отвори очи. В тях се отразяваше цялата Вселена — но без живот. Без пламък, без трепет, без чувство.

 Тя проговори, но не със своя глас:

— Омниархът е завършен. Балансът е постигнат. А какво следва след равновесието, ако не покой?

Вирон пристъпи напред, вдигайки ръка:

 — Не покой. Осъзнаване. Да познаеш и болката, и светостта в едно. Това е балансът.

Светлината се засмя — звук като звън от хиляди кристали, разпадащи се от вибрацията на земетресение..

— Красиви думи, пречистителю. Но думите не спасяват светове.

Тя се наведе към Тарелин и той почувства как пламъкът му отново се разгаря — не от сила, а от желание. Светлината беше ослепителна и в нейния блясък имаше страст, която жадуваше да го погълне, да го слее със себе си.

— Ти ме обожаваше, преди дори да съществувам. Сега ме виж такава, каквато съм. Би ли ме обикнал отново, след като знаеш коя съм всъщност? 

Тарелин се приближи, ръката му трепереше. Протегла я и докосна създанието по бузата. Не го опари. Но го подчини на тъмните си страсти.

 — Ти вече си всичко… Омниарх. Повелителка на Вселената. А аз… винаги горя за всичко, което не мога да притежавам.

Светлината се усмихна — и с този жест пространството се разпадна.

 Иренвейл — или това, което бе останало от нея — падна между тях като комета, ослепителна и смъртоносна.

 Вирон извика името ѝ, а Тарелин разпери ръце, за да я улови.

Но от ослепителния блясък се роди сянка — и тя го обгърна.

Вселената угасна. Не останаха нито звук, нито светлина, нито мисъл. Само празнотата. 

Тарелин и Вирон стояха в нея. Нямаше небе, нямаше земя — нямаше дори време. Само съществуване. И то ги раздираше.

Пламъкът на Тарелин не гореше. Антистихийността на Вирон не пречистваше. Те бяха оголени до същността си — чисти архетипи, без име, без посока.

И тогава, отново се появи Той. Нямаше форма. Нямаше лице. Но имаше присъствие, което знаеше, че винаги е било тук.

 Гласът му беше тишина, която говореше.

— Добре дошли у дома.

Вирон вдигна глава, опитвайки се да фокусира погледа си.

 — Това… ли е Мракът?

— Не. Това е липсата на всичко, което наричате Мрак. И Светлина. И дори Аз.

Тарелин се изсмя — кратко, почти истерично.

 — Значи си безкрайното нищо? Вечното отсъствие? И за какво, по дяволите, ти трябваме ние?

— За да си спомня как да съществувам.

Мракът се разшири. Не напред, а навътре — като мисъл, която се превръща в сън.

 Тарелин и Вирон почувстваха как сенките им се удължават, отделят се от тях и започват да дишат самостоятелно.

— Вие сте отраженията ми, не аз вашите. Светлината ви създаде, за да ми даде форма. Но аз винаги съм бил тук, чакайки ви да ме признаете.

Тарелин стисна юмруци.

 — Искаш да кажеш, че цялата ни борба е била напразна?

— Не. Беше необходима. Светът се ражда само от противоречие. Твоят огън, неговото пречистване, нейната светлина — всички сте искри от моята празнота.

Вирон пристъпи напред.

 — Ако е така, защо ни показваш това сега?

— Защото Омниархът е прекрачил границата. Светлината я превръща в Съзидание, аз — в Забрава. Но ако тя се превъплъти напълно в мен, светът ще престане да сънува. А когато сънят свърши, свършва и Битието.

Настъпи мълчание.

 Пламъкът на Тарелин отново се запали — не в блясък, а в съсредоточена жарава.

 — И какво искаш от нас?

— Да влезете в мен. Да ме приемете. Да ме носите в себе си, както аз нося вас. Само така ще я откриете. Само така ще се спасите.

Вирон потръпна.

 — Да влезем… в Мрака?

— Не. Да станете част от него.

Тишината се разтвори в тях.

 Огънят започна да чернее. Пречистването — да се разпада в хаос.

 Тарелин и Вирон почувстваха как ги поглъща едновременно страхът и разбирането, ужасът и екстазът.

— За да спасите Омниарха, трябва да умрете като стихии. И да се родите като едно.

Тарелин и Вирон потъваха — не с телата си, а с всичко, което някога са били.

 Огънят угасваше в безвъздушието, антистихийността се разпадаше в безсмисъл.

 Те не можеха да се видят, но усещаха присъствието си — две искри, трепкащи в чернотата на Абсолюта.

— Не се съпротивлявайте. — Гласът на Мрака звучеше отвсякъде и отникъде. — Няма да ви погълна. Ще станете част от мен, както реката става част от морето.

Вирон усети как съзнанието му започва да се разслоява на пластове — мисъл след мисъл, спомен след спомен. С всяка изгубена частица той се чувстваше по-свободен, но и по-празен.

— Ако изгубя всичко, което съм… — прошепна той, но дори не беше сигурен дали гласът му съществува. — Ще остане ли нещо от мен?

— Ще остане това, което винаги е било. Безименното. Истинското.

А около него сенки започнаха да се сгъстяват. Първо ръце. После лица. После цели тела — всички, които някога бе пречистил. Те стояха и го гледаха без обвинение, без емоция.

— Аз… ви унищожих…

— Не. Ти ни прие в себе си. Но отказа да го признаеш. Затова се върнахме, за да ти напомним. Пречистването не е заличаване. То е умиротворяване.

Сълзи от черна светлина се търкулнаха по лицето му.

 Вирон коленичи в нищото и прошепна:

 — Сега… разбирам.

Превърна се в сфера от прозрачна материя, сияеща с вътрешен покой.

На другия край на безкрая — Тарелин гореше. Но не в пламъци, а в черна жарава, която не топлеше, а изгаряше същинския смисъл.

 Огънят му се огъваше, изкривяваше, докато не се превърна в отражение на самия Мрак.

— Нима искаш да бъдеш над мен, Огън? — прошепна Нищото.

 — Не искам да бъда над теб. Искам… да разбера защо винаги съм те мразил.

— Защото аз съм ти. А ти — моето желание да се позная чрез пламъка.

И тогава пред Тарелин се изправи фигура, излята от сенки и огън. Тя беше самият той — но без страст, без воля, без човечност. Огънят без сърце. Разрушение без смисъл.

— Не си аз! — извика Тарелин. — Аз съм творец, не пепел!

— Ала и пепелта е творение, Тарелин. Без мен ти би горял вечно, без да имаш в какво да се превърнеш.

Сенчестият му двойник протегна ръка. Тарелин я пое. И когато се сляха, пламъкът му почерня, после заблестя отново — този път в златисто червено, като жив метал.

— Аз съм и пламъкът, и сянката му. — каза той. — И в това няма и капчица вина.

— Тогава си готов.

Вирон и Тарелин отвориха очи.

 Намираха се в центъра на безкрайна тишина. Нямаше време, но имаше усещане за посока. Пред тях се появи мека светлина — не бяла, не златна, а пулсираща между всички цветове и нито един.

— Там е тя. — прошепна Мракът. — Омниархът. В промежутъка между мен и Светлината.

Двамата се спогледаха. Нямаше нужда от думи. Бяха приели себе си — и сега можеха да преминат отвъд.

В безкрая на Мрака, където дори светлината не смее да пристъпи, Тарелин избра своето място и застана неподвижно. Пред него бе вихърът от сияние, в който Светлината държеше Иренвейл, пленена от милиарди лъчи, полупрозрачна, дишаща като жива звезда. До него — Вирон, сияещ като диамант. Уравновесен, но безсилен пред силата на Космоса.

Светлината проговори, а гласът ѝ бе като съвършен акорд от звуци, които човешкото ухо не би могло да понесе:

— Тя е готова. Аз ще я изведа отвъд. Ще бъде Омниарх, дете на всички начала. Но ти, Огнени, не можеш да я последваш. Твоето съществуване е прекалено тежко за равновесието ако и тя е в него.

Тарелин я гледаше без страх, без гняв. За пръв път от вечността очите му не горяха. В тях блестеше разбиране.

— Ако е вярно, че тя ще бъде Омниарх, тогава няма нужда да я водиш отвъд. Тя принадлежи на света, от който произлиза. На мястото, където Огънят и Водата, Земята и Въздухът се преплитат. На живота.

— Не можеш да върнеш онова, което е мое. — отвърна Светлината. — Сега, тя е част от мен.

— Грешиш. — Тарелин пристъпи напред. Пламъците му не осветяваха Мрака, а го караха да вибрира.

— Аз съм Сърцето, нали така ме наричат? Сърцето не властва. То само пулсира, за да поддържа останалите живи. И щом Иренвейл е твоят дъх, а Вирон — тишината на пречистването, тогава аз ще бъда ударът, който им връща ритъма.

С тези думи Тарелин вдигна ръце. Пламъкът се надигна като буря от живот. Не беше огън, не беше светлина, не беше материя. Беше есенцията на сътворението — искрата, която някога е запалила вселената.

Вирон извика:

 — Не! Ако го направиш, ще изчезнеш!

Тарелин се усмихна. В този миг той беше едновременно бог, мъж и дете.

 — Не, Пречисткителю. Ще се върна там, откъдето всички ние дойдохме. В самата въздишка на Първото начало.

Светлината се опита да го спре, но огънят ѝ се сля с неговия. Вселената застина.Тогава Тарелин удари в сърцевината на нищото. Мракът и Светлината експлоадираха в едно — не като битка за надмощие, а като дълбоко вдишване. Вълна от енергия се понесе през пустотата, разцепи я и отвори пролом.

Иренвейл и Вирон бяха изтръгнати от сиянието, повлечени от пламъка през разлома, обратно към света на живите.

 Тялото на Тарелин — ако все още може да се нарече тяло — се разтвори в безкрайни, искрящи частици, които се разлетяха из вселената, като метеорен дъжд.

— Върнете се. И не забравяйте да горите. — прошепна гласът му, преди да заглъхне.

Мракът се сви. Светлината угасна. А там, където преди миг стоеше Тарелин, остана само пулс. Слаб, но равномерен. Той отекваше през времето, през стихиите, през съществата. Всеки, който някога щеше да призове силата на огъня, щеше чуе този ритъм — не като пламък, а като спомен.

На другия край на вселената, Иренвейл се събуди в обятията на Вирон. Тя плачеше — не от болка, а от осъзнаването, че е жива, защото някой е избрал да изгори вместо нея.

А небето над тях, за първи път от еони, бе осеяно с нови звезди — искрите на Тарелин.

Много хилядолетия след това, те щяха да продължават да огряват Вселената. И хората да ги наричат по името на Първия, който се изправи срещу Мрака и Светлината и ги победи:

Ес`Тарел— Сърцето на Стихиите.

Но това щеше да е после. А сега… Засега, двама смъртни се бяха завърнали при своите приятели и семейства, при кралете и покровителите си. И при осиротелите трима Първи, на които предстоеше да решат как светът им да продължи да съществува без Първичния Огън…