Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 21

— Огнена колесница с впрегнати мълнии! Огнена! По небето! Такова чудо не са виждали дори Първите!  — възкликна Езерил.

— Да се надяваме, че е било единствено по рода си явление. Но кой от вас, с чиста съвест би ми го гарантирал? Посрещнах ви като приятели, но с вас дойде и Разрухата. — отвърна Аквион.

— Той е обсебен от мен. — поклати глава Иренвейл — Изцяло моя е вината, Ваше Височество. Не мога да ви дам твърди гаранции, но ако ми бъде разрешено да отплавам към неизследваните континенти и да взема Тарелин със себе си, поне Еквалис ще бъде в безопасност. А и така… той е напълно безобиден.

Тя състрадателно погледна по посока на тъмницата, където се намираше в момента Първичния огън, чинно окован в черни диаманти и все още  в безсъзнание. Беше напълно изтощен след сблъсъка с постигналата, макар и за изключително кратък времеви отрязък, равновесие на четирите елемента Иренвейл. До нея, Белариен взе ръката ѝ в своята, а с другата я потупа по рамото и допря лицето си до нейното.

— Скъпа, преживяното от теб е същински кошмар. Никога няма да си простя, че вместо да ти пазим гърба като истински приятели, ние с Езерил сме похърквали блажено, потънали в разкоша на Силвария. Но повече няма да повторим тази грешка. Нали, Ез? 

Езерил, изпрухтя, обърна очи нагоре и поклати глава, скръствайки ръце пред себи си.

— Първичният вятър ми е свидетел, няма да мигна докато не видя и последния континент покорен от любимата ми аурелия! И въобще недей да скромничиш, Ира. Може и да си успяла да го задържиш за няколко мига, но си го постигнала. Пълното обединение на четирите елемента в себе си и то до степен да сътвориш от тях висшата светлина. Сега ти остава само да затвърдиш умението. Какво, Бел? Ние не сме ѝ нужни в ролята на кучета пазачи. Напротив! Тя би се справила отлично и без нас, но в такъв случай кой би разнесъл славата ѝ надлъж и нашир? А и веднъж в живота ставаш свидетел на формирането на петия елемент. Аз искам да го видя. И ще сторя каквото е по силите ми да доживея до този миг. Но иначе— да, каквото каза Белариен. Където и да решиш да отидеш, ние с нея сме плътно до теб. Докато не получим изрично нареждане за отзоваването си от баща ми. Или от теб, когато заемеш мястото му.

Иренвейл сведе погледа си и не отговори. Миг преди това обаче , хилядите мисли в главата ѝ се сблъскаха челно, когато Вирон я прониза с ледените си сапфири. Щом заговори, сякаш мразовита зима скова замъка:

— Пазителката на вътрешната тишина се нуждае от денонощна охрана. И то от такава, която е способна да неутрализира всеки опит на Първичния огън да се добере до нея. Без значение дали става въпрос за насилствена близост или доброволна. Тарелин е опасен. Във всеки един смисъл. Както вероятно ви стана ясно, аз съм единственият способен да доведе задачата до успешен край. Но ще са ми нужни Печатите на Предците. Уважаеми Аквион, ще бъдеш ли така добър да ми ги предоставиш? 

—  На какво основание, Вирон? Да не би да планираш да оковеш навеки нашия Първи с тях? За да предотвратиш заминаването на своята… съмишленица Иренвейл?

—  Не братко. Смятам да замина с нея. За да проведем ритуалите по усмиряване на стихията на безопасно разстояние от Еквалис. И от континента.

Четири чифта очи го изгледаха изумено. Пръв се опомни брат му Аквион:

—  Братко, достатъчно вековни порядки и правила на добрия тон наруши като напусна столицата тайно и без разрешението на братовчед ни- краля. Нима си въобразяваш, че отвличането на Сърцето на стихиите и самоволното бягство от континента ще ти се размине? Нали ти е ясно, че подобно решение ще предизвика грандиозен скандал и ще доведе до неминуемо скъсване на отношенията ни с Ин`Велор? Не, Вирон. Според мен на тях им е необходим точно един подобен повод за да насочат армиите си към Л`Ернис, а после и към Силвария. Не си играй с огъня на родените в него, за да не те изпепели.

—  Вярвам, Аквион, че обучението ни в Ледената канцелария няма да отиде на вятъра. Ти отдавна не си упражнявал дипломатическите си умения. Би ти се отразило добре да раздвижиш този тъй изкусен свой талант като убедиш краля ни и сенаторите, а особено Игниал Ин`Велор и дъщеря му, че моето заминаване е неотложно и изключително наложително. Както и отлагането на скрепяването на съюза ни с Кателана.

Аквион стискаше все по-яростно зъби, но и устните му усещаха напрежението от дискомфорта на елегантната принуда на по-големия му брат. Той изчака да се увери със сигурност, че по лицето на Вирон няма да пробегне и намек за колебание и заговори с горд, но ласкав тон, след като му се поклони леко:

— Повелята на първия претендент за престола е закон. И ще бъде изпълнена в най-кратки срокове. Но не очаквай, че дързостта ти, пък била тя и замаскирана като справянето с Апокалипсис, ще бъде простена. Длъжник си ми, братко. Само че ще бъдеш и на Сантирон, когато му се наложи да лицемерничи и лази в краката на Фениксите заради теб. 

— Няма да го забравя, братко. Познаваш ме. Ще си изплатя дълговете. Нека само успеем.

Аквион отново задържа ярките си сапфири върху брат си за малко по-дълго време от общоприетото в търпеливо очакване и в пълно мълчание. За Скавре, то бе  задължителен обичай при воденето на сериозен разговор, защото знаеха, че в тишината след изказаното се крие поне още толкова информация, колкото и в изреченото преди това. Нужно беше само да затаиш дъх и да отвориш съзнанието си, за да получиш отговори на въпросите си.

Вирон му ги даде. Кратко, точно и ясно. Категорично. Както единствено Скавре би могъл да отговори.

— В такъв случай, още довечера ще се свържа с братовчед ни, за да му съобщя “добрите” новини. Ще се опитам да спестя подробностите около пораженията, причинени ни от сблъсъка на Първичния огън с аурелията и пречистителя, но съм убеден, че той ще настоява да му ги дам.

Петимата, до момента стоящи в кръг край главния водопад, сведоха погледи, след което се огледаха. 

Градините на Силвария, само допреди ден сияещи като жива приказка, сега напомняха на кошмарен сън. Кристалните каскади, които доскоро се спускаха в блестящи струи, бяха разполовени, прорязани от срутени скали и обгърнати задушлив дим. Част от водата се изпаряваше още във въздуха, докосната от изгарящия гняв на Тарелин, превръщайки се в мъгла, която изпълваше цялото пространство.

Цветните алеи, обсипани с феерични растения, се бяха превърнали в пепелище и кал. Едни цветя бяха овъглени, други — смразени от ледените пориви на Вирон, а трети — изтръгнати от земята от внезапните пориви на вятъра, извикани от Иренвейл. Самата земя бе разпукана на дълбоки бразди, от които се издигаше пушек, сякаш градината бе превърната в бойно поле между богове.

Статуите, издигнати в чест на древните предци, лежаха повалени и разбити — някои разтопени до безформени маси от пламъците на Първичния огън, други — покрити със замръзнала кора, сякаш времето бе спряло. Въздухът миришеше едновременно на озон, пушек и лед — смесица, която лютеше в гърлото и караше всеки от присъстващите да вдишва с труд.

Каскадите вече не пееха своите хармонии. Вместо това се чуваше как водата пада тежко по разцепени корита, завличайки със себе си коренища, камъни и парчета от някогашната красота. Отведнъж, блестящата симфония от светлина и цветове бе угаснала, заменена от грозен полумрак, осветен само от тлеещите въглени и искрите, останали от гнева на Тарелин.

— Ваши Височества, ако позволите! — наруши мълчанието Иренвейл като се обърна едновременно към двамата стопани на Силвария. Аквион и Вирон бяха целите в слух.— Държа да известите височайшия си родственик, че поемам цялата отговорност за разрушенията в това несравнимо с красотата си кътче от рая. Като Пазителка на Вътрешната тишина заявявам твърдо готовността си да възстановя целостта на дома на водата преди да продължа пътуването си към неизследваните континенти. Вярвам, че Езерил и Белариен ще ме подкрепят. С помощта на контролираната сила на елементите и под вещото ръководство на Върховния Пречистител, ще успеем в най-кратки срокове да възвърнем прелестта на дома ви.

Аквион се усмихна и се обърна към Вирон, кимвайки му. Той пък се намръщи.

— Разбира се, не очаквам от Негово Височество нещо повече от насоки. Не бих дръзнала да нарушавам обета му за безстихийничество, даден към Ордена му. Макар в битката ни с Тарелин да демонстрира виртуозен контрол над водата, считам че в интересите на всички ни е да запазим това инцидентно използване на вродените му способности в тайна. За което самата аз гарантирам чистосърдечно.

Белариен и Езерил, отворили широко очи, се спогледаха, Аквион пък не сваляше погледа си от Иреневейл и усмивката му ставаше все по-широка и доволна. Стихийницата, превърнала се в живо въплъщение на Баланса, спокойствието и тихата мощ, остана напълно непроницаема за синия гибелен огън, с който я изгаряше стоящия срещу нея Вирон. Не беше нужно да говори. Тя, възприемайки безпогрешно маниера на поведение на Скавре, се бе превърнала в негово съвършено огледало. Затова и бе уверена, че предложението ѝ ще получи всеобщо одобрение от присъстващите.

— Много добре, Сърцевезнице! Не бих могъл и да очаквам нещо по-малко от втория човек в кралството. Моля ви, Иренвейл, не ми противоречете! Хармониархът ви е избрал за своя приемница, а неговите решения относно стихийничеството не подлежат на обсъждане и спорове. Така, както и вашите. Като аурелия, нищо че все още не сте официално призната, ви се доверявам напълно по отношение на контрола на елементите в дома ми. А щом Вирон е до вас, бъдете сигурна, че нищо и никой не ще бъде пречка за осъществяване на намеренията ви. Нали, Вирон?

Големият брат Скавре присви очи и вдигна високо глава, скръствайки ръце зад гърба си.  Когато заговори, стоманеното отработено равнодушие се беше завърнало в тона му:

— Да бъде тъй. Всеки от нас, тук присъстващите, служи на Равновесието. И аз ще се погрижа да остане така. Независимо дали става дума за контрол над стихията или оковаването ѝ за вечни времена.

През следващите дни, Аквион замина за столицата за да изпълни поръчението на Вирон.  Необичайна атмосфера обви Силвария. Небесата над крепостта сякаш отказваха да се прояснят – облаци с цвят на пепел се стелеха ниско, задържани от тежестта на случилото се. В градините, някога гордост и съкровище на Скавре, сега се чуваше само приглушеният шум на чукове и тътена на пренасяни камъни.

Възстановяването бе поверено на силите на четиримата:

Вирон дирижираше всичко с мразовита строгост. В неговите заповеди нямаше място за емоции – той разпределяше задачи, следеше за напредъка и настояваше за ред, сякаш се опитваше да върне изгубения баланс чрез дисциплина.
Иренвейл се зае с водните каскади. Беше си припомнила основните принципи на рождената си майа, което ѝ бе от полза при насочването на струите.  С плавни движения на ръцете си, като укротител на река, тя ги връщаше в лоното им и те се вслушваха в зова ѝ. Усещаха грижата и отдадеността ѝ, пулсираха в синхрон с нейния пулс.

 Белариен възстановяваше цветните градини. С пръсти по земята тя вдъхваше живот на семената, а по устните ѝ се плъзгаха напеви, които караха пъпките да се отварят по-бързо. Но зад усмивката ѝ се криеше напрежение – всяка нощ тя бдеше будна, убедена, че Тарелин може да се появи отново и да изпепели хубостта на земните ѝ флорални приятели.

Езерил помагаше и на двамата – ту усилваше струите на Иренвейл с вихрите си, ту затопляше земята с измолени и доведени южняци. Докато работеха, разговорите между тримата висши стихийници често бяха смесица от шеги и тежки признания:

— Не мислиш ли, че е прекалено сериозен? — подхвърли Езерил веднъж на племенницата си, докато Вирон наблюдаваше как каменарите пренареждат изкъртената мозайка на двора. — Недоумявам как е възможно да поддържа денонощно такова ледено равнодушие, без да се превърне в ходещ айсберг.

Белариен се засмя:
— Ти, чичо, никога не си бил в час с дворцовите порядки. Вирон е възпитан да бъде като стоманен клин. Това е визитната картичка на Скавре. А и е обучен от най-добрите шпиони да се държи като непроницаем високомерен бастун. Което ми напомня, че е време да проведем разговор с дядо. Сигурно му е любопитно как вървят нещата тук.

Иренвейл не отдели очи от потоците, докато ги командваше с умели пръсти, но се вкючи в разговора:

 — Остави на мен да говоря с хармониарха. Имаме да си кажем неща, които не са за пред ушите на всички.

Настъпи мълчание. Двамата Лет`Саал се спогледаха. Никой не посмя да продължи темата.

По-късно вечерта, докато събираха изпочупени статуи, Езерил не издържа:
— Ира, защо изобщо искаш да напускаш? Имаме си достатъчно врагове и тук. В незнайните земи… кой знае какво още те очаква?

Тя се изправи, избърсвайки калта от ръцете си, и го погледна с мека настойчивост:
— Защото Тарелин ме следва където и да ида. А всеки път, когато се изправя срещу него, светът наоколо се руши. — тя посочи градините. — Виж. Силвария не заслужава да плаща цената на моята съдба.

Белариен сложи ръка на рамото ѝ:
— Ние ще плащаме тази цена с теб. Каквото и да стане.

Вирон, който тъкмо минаваше покрай тях, не се намеси, но ледено-острият му поглед бе достатъчен да замрази думите им във въздуха.

Вечерите, след като се разотиваха за заслужена почивка след дългите трудови дни, Иренвейл прекарваше в безмълвна обиколка на градините. Разходките ѝ помагаха да се съсредоточи върху мислите и желанията си и да отсее онова, което импулсът нашепваше от другото — необходимото и наложително.

И сега, обиколила вече около десетина пъти завършения централен водопад, тя се спря при арката на единението, която някак необяснимо се бе съхранила непокътната. Нощта бе тиха, но не спокойна. Над Силвария, луната сияеше някак неестествено, обвита в мъгли като във воал от сребро. Възстановените каскади шумяха приглушено, сякаш самата вода не смееше да наруши тишината. В градината, сред аромат на нощни цветя, Иренвейл приклекна пред магическия свод. Пръстите ѝ се плъзнаха по тревата, очите ѝ следяха как светлината от вътрешната ѝ искра играеше по листата.

Тогава се появи той. Вирон.
Стъпките му не се чуваха – като лек полъх на лятото, той се приближи безшумно към нея. Само сребърният кант на орденските му одежди проблесна на лунната светлина.

— Не спиш. — гласът му беше тих, но тежък, като че идваше изпод покрова на замръзнало езеро.

— Не мога. — Иренвейл не го погледна. — Сънят е за онези, чието бреме носи някой друг.

Той остана прав до нея известно време. Вятърът полюшваше клоните, водата пееше, ала мълчанието помежду им тежеше повече от всичко. Накрая той заговори, почти шепнешком:

— Тарелин няма да се спре. Ти го знаеш. Той ще разруши и този свят, и онзи отвъд, само за да докосне пламъка в теб.

Иренвейл бавно вдигна поглед, след което самата тя се изправи срещу него. В очите ѝ трептеше светлина от четирите стихии, но и умора:
— Затова трябва да побързаме. Ще го отведа далеч от тук. И ще извърша необходимото.

— Не. — Вирон направи крачка напред, а сенките около него сякаш се сгъстиха. — Не сама. Не без мен.

Тя прехапа устни, сякаш да задържи изречението, което искаше да изкрещи.
— Ти не разбираш. Където и да отидем, ще се пролива кръв. Аз нося хаоса със себе си, защото все още не съм аурелия в чистия смисъл на думата.

— А аз нося веригите, които могат да го укротят.

Той разтвори дланта си. Между пръстите му проблеснаха миниатюрни символи от светлина и мрак, древни печати, трептящи във въздуха като тънка паяжина. 

— Не са от желязо, не са и от диамант. А от воля. От решимостта никога да не позволя той да те унищожи.

Иренвейл потръпна. Погледът ѝ се впи в печатите, които танцуваха между ръцете му — изкусителни и опасни, като заклинание, което може да спаси или да прокълне.

— Твоите вериги... — гласът ѝ се пречупи. — Ако ги използваш срещу него, те ще действат и против мен. Такава сила няма да различи пленника от пазителката.

Той пристъпи към нея бавно и се приближи. Студът му се смеси с топлината, която излъчваше тя. За миг въздухът се изпълни с пара, сякаш сблъсъкът им бе достатъчен, за да разтопи самата нощ.

— Иренвейл... — произнесе името ѝ така, сякаш изтръгваше окови от сърцето си. — Ако трябва да оковавам и теб, за да те запазя жива, ще го сторя. По-добре жива и окована, отколкото мъртва в обятията на Първичния огън.

Тя рязко се извърна към него, очите ѝ блеснаха като два разярени факела.
— Не смей! — гласът ѝ отекна в каскадите. — Не смей да решаваш вместо мен! Моите вериги са моят избор. Нито ти, нито Тарелин, нито дори самите стихии ще ми го отнемат.

Вирон не отговори веднага. Далечна сова издаде гърлен звук.

Той не отмести поглед. Ледените му сапфири се впиха в нея, ала в тях гореше не обичайният студ, а мълчалива болка.
— Не искам да те поробя. — прошепна той. — Само да те обичам. Грешно, дори престъпно... но истински.

Сълза блесна в крайчеца на окото ѝ, но не се търкулна. Иренвейл я преглътна заедно с думите си, а когато заговори, гласът ѝ беше като натежала от мъка арфа:
— Любовта ти е проклятие, Вирон. Но и моята към теб е такава. Ние сме изконни врагове. Не е възможно подобно начинание да получи щастлив край и да оцелеем след него. Разбираш, че ако продължим по този път, гибелта е единственият му логичен завършек.

Той протегна ръка, но не я докосна. Остави я да виси на сантиметър от нейната, като прозорец към възможност, който никога няма да бъде отворен.

— Тогава нека бъде една красива трагедия. — изрече. — Но не ме отпращай. Позволи ми да вървя с теб, дори да е до края на света.

Иренвейл замълча, вперила поглед в сияещата вода. А в мълчанието между тях се роди една нова възможност — като мълния, готова да разсече небето и стори портал към нова, алтернативна реалност…