Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 8

— А! Радвам се, че дойдохте навреме и двамата! Тъй като ни остава съвсем малко от този незаменим, но така примамлив за разхищение ресурс.

Орвион се опитваше някак трагикомично да внесе ведрина и оптимизъм в създалата се ситуация, но опитите му бяха меко казано нелепи. На фона на полуразрушената крепост на Елементите, жертвите на яростта на Тарелин, хилядите въпроси пред които предстоеше да се изправи като хармониарх и издаденият указ за заличаване на всяко “опасно” стихийничество от Негово Величество, следобедната среща беше най-големият абсурд, който уж будния ум на Всеотеца можеше да роди. Защото да събере на едно и също място водача на Пречистителите и наследницата си със сигурност не бе особено блестяща идея, гарантираща светлото бъдеще на Ордена на Съблюдаващите.

В каменната камера, скрита дълбоко под централното ядро на крепостта, тримата “съзаклятници” бяха на сигурно място. Засега.

Тук, в криптата на Първия пламък цареше гробна тишина. Само жарта в средата — Огнената колона, представляваща древен артефакт, който никой не смееше да доближи, потрепваше сякаш с насмешлив плам. Подиграваше се с пукот на човеците, които си въобразяваха, че са владетели на стихията, докато тя всъщност винаги бе и завинаги щеше да продължава да ги владее.

Орвион, обаче, стоеше до нея без капка страх. Лицето му бе прикрито от полусянката на отблясъците от пламъка, а гласът му звучеше уверено, поучително, властно. Но и приятелски.

— Двамата сте тук, защото съдбата пресича пътищата ви в точка, която не можем да игнорираме — каза той, поглеждайки последователно Вирон и Иренвейл. — И защото вече е късно да се опитваме да я променим или да избягаме от нея.

Иренвейл сведе очи, без да крие тревогата в мислите си. До нея непознатият, но всъщност някак необяснимо близък Вирон, стоеше сковано, а погледът му бе като на звяр, държан в плен твърде дълго. Тя го усети. Сякаш огънят в него дишаше заедно с нейния.

 Заклинанията по стените се разплетоха в завеса от мълчание, предпазваща разговора им от недоброжелателни уши.

— Това, което ще чуете сега, никога не е било официално обявявано — каза Сърцевезникът, и гласът му стана по- плътен, но и по- тих. — Защото не може да бъде разказано с думи. Само с огън. С кръв.

— Говори — подкани го Вирон. — Времето не е на наша страна.

Пречистителят впи поглед в Иренвейл. За миг тя долови неясно, но дълбоко напрежение — не враждебност, не страх… а нещо друго. Нещо мистериозно. Сякаш я познаваше. Сякаш я… усещаше. Сякаш той бе част от нея. И тя— от него.

— Тарелин не е същество, — каза Орвион. — Той е Сила. Ес` Тарел — първичната стихия. Появява се там, където се заражда пробив в баланса между елементите. Където емоцията събужда материята. И винаги търси съдружник. Избраник. Контейнер на бъдещето.

— Защо ни казваш това? — попита Иренвейл, по-остро, отколкото ѝ се щеше. — Защо на мен?

— Защото те е избрал — отвърна той. — Или по-точно… привлякла си го. Без да го искаш. Без да го съзнаваш. Но вече си свързана с него.

— Това е пълна глупост. Абсурд! — отстъпи тя крачка назад. — Аз съм посветена на Майата. На реда! Ако той е нещо извън закона на стихиите, значи трябва да бъде спрян.

— Не можеш да спреш онова, което гори вътре в теб— отвърна Вирон. — Не се заблуждавай. Ако той иска да създаде наследник чрез теб, няма да спре, докато не го постигне. А сърцето ти… няма да остане безучастно.

— Той защо е тук, Сърцевезнико? Дори в думите ти да има истина, какво го касае него? —ядоса се Иренвейл.

Очите ѝ срещнаха сините сапфири на врага ѝ. Иренвейл усети как земята под краката ѝ се размеква. Не от страх. От осъзнаване. От съприкосновението с нещо по-голямо, което притежава мощта да промени самата ѝ същност. Вирон не беше красив в класическия смисъл, но имаше излъчване — като ураган, развилнял се ненадейно насред ясно време. И тя го усещаше в себе си. В кръвта си.

— Не по моя воля — отвърна Вирон сухо. — Но изглежда… неслучайно. Ваше Равновесие, казаното от вас е старо пророчество. Недоказано. Защо да се доверяваме на текстовете на слабоумни и неуки мъдреци от времена, които са били качествено различни от нашето?

—  Защото, Ваше Чистодушие, Ес` Тарел идва точно от онези тъмни времена, в които нито вашият настоящ, нито пък бивш орден са съществували. Тогава ги е имало единствено  Първите. И те са били въплъщението на стихиите. Водачът им, разбира се, е бил самият Огън. Първата стихия. Първичната сила. От него произлезли и другите. Но не и преди да си е намерил спътник. Някой, с когото да сподели вечността и който да го дари с нейно продължение. Било е и ще бъде тъй. Реченото ще бъде сторено, независимо от действията ни. 

— А ако откажа? Ако се опълча?— запита Иренвейл.

— Ще запали друг свят. Или ще изгори нашия— изпревари отговора на Орвион— Вирон. Тонът му бе спокоен, но в погледа продължаваше да бушува снежна буря. Опасна, но прекрасна.

Той пристъпи към Иренвейл бавно и добави по-тихо: 

— Но ако  приемеш… не си длъжна да посрещнеш последствията сама.

Последва един безкраен отрязък от вечността, в който Иренвейл се чудеше кои са правилните думи, с които да отговори на противника на стихийничеството, който в момента изпълняваше ролята на съюзник. А допреди малко дори бе неин спасител. Можеше да се каже, че дълговете бяха изплатени и тях двамата вече не ги свързва никаква нишка. Освен онази на личния интерес.

— Силата не избира случайно. —  продължи Негово Равновесие. — Вирон, ти си носител на древен плам, който отдавна отказа да се подчинява. Но пък откри своя начин да го подчиниш. А ти, Иренвейл,… ти си новата жар. Двамата сте необходими. Заедно.

Иренвейл стисна ръцете си в юмруци.

— Но аз дори не го познавам! — възропта за пореден път Пазителката на вътрешната тишина. Този мъж я влудяваше с присъствието си, дори без да говори. А сега, потокът му от слова я караше едва ли не да излиза от кожата си. За което хем се срамуваше страшно много от себе си, хем жадуваше да го провокира докрай.

— И аз не те познавам — отвърна Вирон, гласът му прозвуча по-тихо, но с дълбока увереност. — Но те усещам. От мига, в който влезе в живота ми. Нещо в мен… жадува да отговори на това неопределимо чувство.

За миг, краткото мълчание припламна като искра между тях. Съвсем не безобидна, а наелектризираща и огнеопасна. Като докосване до нещо забранено.

Орвион се обърна равнодушно към колоната и продължи:

— Светът ни се тресе. Старият ред се разпада. Сърцето на Тарелин ще избере, независимо от нашите страхове. А ако ние не го направим с него — той ще ни погълне.

— Не мога да бъда ничия съдба — прошепна Иренвейл. — Не и без да го избера сама.

— Разбира се че не, скъпа моя! Не твърдя подобно нещо. Изборите ни се дават, за да определят пътя ни. Когато ти избра огъня пред водата,  му отдаде душата и живота си. И той ти се отплати, като те направи най-умелата огнена майа в света. Водата също ти е подвластна, макар да избягваш да боравиш с нея. Но огънят ти я обича. Затова и си тъй успешна в битките. Което означава, че ще овладееш с лекота и майите на въздуха и земята. Но е нужно да ги приемеш в душата  си. Като част от същността ти. Едва тогава ще станеш пълноправна господарка на този свят. За теб, Вироне, важи същото.

Пречистителят, който до момента слушаше безучастно репликите на Орвион към Иренвейл, се сепна изведнъж.

— Моля? — изненадано запита той.

— Ти и Иренвейл сте ключът към овладяването на разрушителната мощ на Тарелин.  Огънят и водата ви циркулират най-балансирано когато сте един до друг. Дори и сега виждам как преминават от единия към другия и обратно напълно безпрепятствено. Разбира се, казаното от мен не изключва единственото по рода си твое умение да заличаваш стихии, Вироне. Тъкмо от него ще имаме нужда в случай на неуспех. Защото, ако все още не ви е станало ясно, отиваме на война за собственото си оцеляване.

Орвион замлъкна, обръщайки се към двамата си най-добри ученици, изчаквайки търпеливо отговорите им. 

Иренвейл не бе сигурна. Мъчеше я натрапчивото усещане, че случващото се е част от някой напълно неконтролируем кошмар с калпаво написан сюжет и без възможност за прескачане в някой по-логичен и спокоен.

Вирон пък бе категоричен в своето ледено, невъзмутимо и почти божествено спокойствие. 

— Склонен съм да ти повярвам, Сърцевезнико. Видях достатъчно, за да се убедя, че е както казваш. Което, обаче, не отменя желанието и житейската ми мисия да прочистя Битието ни от опасността на стихията. С Тарелин е нужно да постъпим точно така. Но не твърде рано и рязко, иначе ще го сплашим и ще реагира прибързано. Нека първо създадем илюзията, че му даваме каквото желае. Извини ме, Пазителко на вътрешната тишина, но е най-разумно да играеш примамката. Ние със Сърцевезника ще те пазим. Не мисли, че те възприемам като враг само, защото си стихийница. Нито пък като приятел, защото аз съм бил такъв. Ти се изправяш лице в лице с най-опасното същество, може би в цялата Вселена. Нуждаеш се от съюзници. За да оцелееш. Да надделееш. Но и да бъдеш свободна в крайна сметка. Защото и този момент ще настъпи все някога. Не още, но някога. Дотогава, аз ще бъда до теб. Ако приемеш помощта ми.

Иренвейл потрепери. Подобна категоричност и то съвсем искрена, тя не бе усещала от времето, когато се сприятели с Езерил и Белариен. А сега я получаваше от най-неочаквания човек.

Не мисли дълго. Преглътна болезнената буца в гърлото си и кимна. След което вдигна очи първо към Орвион, а после към Вирон.

 У пречистителя  вече имаше нещо ново. Първоначалната враждебност не изчезна съвсем,  но в нея вече имаше копнеж. И страх. И предчувствие, че това е началото на нещо, което ще промени не само тях, а целия свят.

Слънцето вече залязваше, когато Иренвейл го настигна, шестващ като у дома си из крепостта. Отчасти беше така, защото когато бе част от Ордена, той живееше точно тук —  в западното крило, отредено за водните майи. Зад бледите колони където жаравата на  деня още танцуваше по каменния свод, Вирон се наслаждаваше на усамотението си.

— Спри! — гласът ѝ проряза тишината като нож.

Вирон се обърна, без да изглежда изненадан.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Не съм дошла заради теб — изсъска тя. — Дойдох заради себе си. За отговори. Защото това… — посочи гърдите си, където все още усещаше горещината от сблъсъка им — …не е нормално.

Той се приближи, но само с една крачка. Не повече. Толкова бе уважителното разстояние между пречистител и стихийник.

— Нищо в теб не е нормално. Това е причината да си тук. И причината да ме усещаш.

Очите ѝ присветнаха. Гневът се бореше с объркването.

— Аз не съм част от ничия легенда. Не съм съд, в който някакъв пламък ще си търси продължение. Нито пък обект на порочните опити на еретиците от ордена ти. Или твой. Не знам кой си. Не те искам до себе си. Ти…

— Но ме усещаш — прекъсна я Вирон, гласът му беше нисък, почти опасен. — Усещаш как огънят ми отговаря на твоя. Зная го. Макар да го унищожих преди десетилетия, той все пак намери начин да се разгори отново тук—вътре.  Не става дума за  привличане, Иренвейл. Не е някакъв лигав каприз. Сякаш… винаги сме се познавали, но сме се забравили.

Иренвейл замълча, после прошепна:

— Ти си носител на стара Сила, нали? Това е всичко. Магията ни тласка да се познаем, да се отразим…

— Магията не може да симулира сърцето, Иренвейл — каза той. — Не и така. Не и когато се разкъсваш между страх и желание. Виждам го в очите ти. Ти гориш. Не знаеш защо, но не можеш да спреш.

Тя пристъпи бавно към него, заставайки на сантиметри от него. Заревото на залеза обля очертанията на осанката ѝ като величествен ореол.

— Ако още веднъж ми заговориш така… ще те изпепеля.

— Направи го — прошепна той. — По-добре да пламна от теб, отколкото да стоя в сянката на това, което се страхуваш да приемеш.

Тя затвори очи за миг. После ги отвори отново — в тях имаше гневен блясък, решителност, но и още нещо.

— Не си мисли, че ще се предам. Не съм ничия избраница. Нито на Тарелин, нито твоя.

Той кимна. Гласът му беше тих, но уверен:

— Не искам да се предаваш. Искам да бъдеш непреклонна. За да останеш цяла. Жива. Дори ако това значи… да горим един срещу друг.

Тя го погледа за още  миг. После го отмина, без да каже и дума. Но той заговори отново и тя замря на място:

— Не можеш да го контролираш. Дори не можеш да го разбереш.
Той няма сърце. Но ти… имаш.
— И точно затова няма да го убия.  — отвърна тя без да се обръща.
Когато светът се тресе, аз не се хвърлям срещу му с меч. А се вслушвам в онова, което има да ми сподели.

 — Слушането ще те погуби.  — продължи Вирон.— Или още по-лошо — ще го пуснеш в себе си, за да те завладее напълно.

Той застана до нея. Толкова близо, че дъхът му докосна тила ѝ. Тя потръпна, но не се отдръпна.

 — Какво всъщност  искаш, Вирон? Да ме спасиш от него… или от себе си?

Той я погледна. Без да мига и без да откъсва очи от нея. Не с превъзходство, не и със съжаление. А с глад — дълбок, опасен, дълго потискан.

 — И двете.  Но истината е… че не мога да откъсна поглед от теб от мига на засадата ни. Силата ти. Начинът, по който я отстояваш. Това ме разрушава.

Той протегна ръка. Докосна леко пръстите ѝ. Тя не я отдръпна. Огънят между тях бе в мълчанието им. Дълго и сдържано.

Иренвейл заговори първа:
— Аз съм опасна, Вироне. За теб. За себе си. 

Вирон посегна бавно към лицето ѝ, но спря на милиметър:
— Да, опасна си. Когато душата ти разпознае пламъка, който не можеш да угасиш.

Те продължиха да се гледат. Отблизо. Прекалено близо. Дъхът им се сля. Никой от двамата не се пресегна към другия. Но и никой не се отдръпна.

Иренвейл прошепна:
— Ако ме целунеш, няма връщане. Не след онова, което предстои.

 — Знам. Затова няма да го направя. Още не. 

Той се отдръпна — рязко, сякаш е докоснал нещо свещено. Обърна се и тръгна по вече тъмнеещия коридор. Но тя усети, че той остави част от себе си при нея.

Иренвейл също се накани да тръгне към килията си, но вътрешната ѝ тишина заговори. Тя я послуша и отново се обърна към него.

Вирон беше спрял на място.  Дланта му бе стисната в юмрук. Дишаше тежко. Вдигна главата си и я прониза с потъмнелия си, поглед. След което продума с нисък, дрезгав глас:
— Какво ми направи, Иренвейл?

Тя не отговори веднага. По лицето ѝ, обърнато към него сега, светлината се плъзгаше изящно, слизайки  към шията ѝ и озарявайки я, блестейки в очите ѝ — и той бе хипнотизиран. Парализиран от магията.

Странен порив я накара да пристъпи отново към него. В началото неуверено, после по-смело. И двамата знаеха, че тази крачка има силата да промени всичко.

 — Не ти направих нищо. Но може би… съм това, което си забравил как да поискаш.

В следващия миг тя вече беше до него. Не го докосна, но издишването ѝ го зашемети. Гърдите му затрептяха. Очите му зашариха по нея — устните, скулите, ключицата, сърцето ѝ, което биеше лудо, сякаш щеше да се пръсне между тях. Не го виждаше, но сякаш го чуваше с цялото си същество. Усмихна ѝ се мъчително:

 — Мразя това.
— Кое? —повдигна вежди въпросително Иренвейл

 — Че ме караш да се съмнявам в собствената си истина.  Че ме караш… да остана.

Тя вдигна ръката си към него, много бавно, и с върха на пръстите си докосна белега на гърдите му — там, където някога пламък бе оставил диря. Той потръпна.

Иренвейл прошепна:
— Този белег говори.
— За какво?
— За това, че още си жив. Че си способен да гориш. Не само заради омраза. А и…от страст.

Твърде много беше това, за да го понесе. Той се хвърли към нея. Ръцете му обхванаха лицето ѝ  грубо, трескаво, почти болезнено, уж се бореше с нея, а всъщност борбата му бе със самия себе си. Тя не трепна. Само затвори очи и се остави на порива.

Преди да се отдаде на мига, Вирон промълви с пресипнал от напрежението глас

 — Кажи, че това е грешка.
— Не мога. — омаломощено промълви Иренвейл.
— Кажи, че няма да ме съсипеш.
— Ще те съсипя.
— Добре.

Той я целуна. Не с нежност, не с чувственост. А с години сдържан гняв, със страха от това, което би могло да се случи, със забранения вкус на нещото, което не бива да съществува. И точно затова е толкова неустоимо. 

Устните ѝ отговориха. Тя  не се покори, не се отдаде , а го целуна  като равна. Двамата бяха въплъщение на стихиите, застанали една срещу друга.
Когато се отделиха един от друг, дъхът и на двамата бе накъсан. Нейните очи блестяха, а в неговите сякаш нещо вековно се бе пречупило.

Иренвейл едва успя да промълви с треперещ глас:

 — Ще ни убие това, Вироне.
Вирон се усмихна накриво, но отвърна:
— Знам.  Но докато горим, нека го направим красиво.

Вратата зад тях се отвори със скърцане. Някогашните покои на Вирон бяха подготвени за нощуването му във все по-осиротяващата Крепост на Елементите…