1.12.2009 г., 9:16 ч.

Есенна усмивка 

  Проза » Разкази
1830 0 9
4 мин за четене

     Има кафенета, които не променят облика си с години. Това не само, че не ги амортизира, но и прави стила им неповторим и създава усещането за уют и спокойствие. Усещане, което понякога липсва в домовете на много хора. Кафене от този вид е едно, което условно ще нарека „Есенна усмивка”. Намира се в стар, столичен квартал, но може да бъде къде ли не в България. Още при влизането, малък трилистник, който се е изхитрил и е пуснал повече листа, посреща клиентите. Стените, боядисани в бежово, са украсени с три картини. От тях най-силно впечатление прави маслена рисунка на стара къща, оградена със солидна, каменна стена. Постройката сякаш е сляла червеното на керемидения си покрив с пъстрите цветове на дърветата зад нея. Тази нейна приспособимост я е направила устойчива на ударите на времето. Точно под картината, около маса с плот от армирано стъкло, трите плетени стола бяха заети от Зевзека, Философа и Наблюдателя. Те бяха мъже около седемдесетте, които пиеха кафе с усмивки на лицата си.

     Философът беше решил да не сваля каскета, за да прикрие олисялото си теме. Лицето му беше гладко, почти без бръчки и само издайническите старчески петна подсказваха възрастта му. Пред себе си стискаше красиво гравиран бастун, който повдигаше от време на време, сякаш да даде дълбочина на разговора. Зевзекът не се притесняваше да показва оголялата си глава, убеден, че е по-важно какво има под нея. Тънки, добре поддържани мустаци, прикриваха вечната му полуусмивка. Наблюдателят също не можеше да се похвали с богата растителност по главата, но лицето му беше набраздено от бръчки, което му придаваше замислен вид. Очите му, с цвят на море пред буря, бяха отворени широко, готови да замъкнат на дъното всяка дума или жест на събеседниците си. Докато Философът и Зевзекът бяха облечени с леко износени, но чисти костюми и балтони, Наблюдателят носеше дънки, риза и спортно яке. Имаше вид на лекоатлет, който само чакаше да грабне огъня на човещината и да се затича към дома си, където да го поддържа вечно.

-         Обърни си чашата – Философът замахна с бастуна си към Наблюдателя.

-         Ще ми гледаш на кафе ли?

-         Бе, твоята се е видяла – засмя се Зевзекът.

-         Обърни, обърни – да ви разправям нещо.

-         Нали няма въображение, та му трябва онагледяване – не се сдържа и този път Зевзекът, но сериозният поглед на Философа го накара да млъкне.

     Наблюдателят обърна чашата си и се вторачи в нея. Тънка струйка кафе се беше измъкнала от капана на чинийката. „Така да изтече горчилката от сърцето ти!” – думите на покойната му съпруга сякаш отекнаха отнякъде и очите му придобиха металически блясък.

     - Моето село беше разположено ей тъй от високото, надолу по един баир. Тука беше къщата на двамата братя, Ганчевите – Философът прокара пръст по дръжката на чашата. – После, надолу беше баба Райна. А ето тук, на по-издигнатото – казанът. Ех, като дойдеше време да варим ракия! Всички си помагахме. Кой във варенето, кой в носенето, но всички - в опитването. Тъй де, ракията е като жената. Не я ли вкусиш навреме, пиши я бегала. Ей те тука някъде пък беше чешмата. Там жените перяха прането си. Ей, да знаете какви крака имаха-а!

     За миг, в очите на Наблюдателя лумна пламъче. Спомни си, когато за първи път видя краката на любимата си. Сториха му се като два бора – дълги и тънки. Тогава падна за първи път на колене и ù се врече във вечна любов. Удържа клетвата си.

-         А там, най-отгоре, беше твоята къща, сигур – Зевзекът реши да разведри атмосферата, защото и у него нахлуха спомени, които го задушаваха повече от астмата.

-         Не, не. Там беше площадът, а до него – кметството. На горния етаж бяха стаите на кмета и на фелдшера. Отдолу – хоремага (те, младите, не знаят, но както се шегувахме тогава, там "влизат хора, излизат магарета), смесения магазин, а между тях, за да ги свърже в едно – хлебарницата. Дойдеше ли празник, обаче, нямаше кметове, нямаше магазинери. Всички бяхме на хорото. Така и се запознах с Витана. Огън жена беше, ей! И все ме закачаше. „Старче, това, старче, онова.” Пък аз бях само на двайсе и пет. После... после се разболя. Цаних се писар тук, у София, та докторите да я лекуват. Ама не можаха...

     Тримата се умълчаха. Наблюдателят въздъхна тежко и сложи палеца и показалеца на дясната си ръка върху вътрешните ъгли на очите си. Зевзекът зарея поглед през витрината.

-         Те ви, като знаете много да се жените. Да бехте стоели мирни, сега да не страдате. Я аз – ни дете, ни коте. Викат, самотник съм бил. Ама не съм. Нали вас ви имам? Айде, да вървим, че „простатата алармира” и е почнала и през очите ни да излиза.

-         И на тебе не ти е лесно, ама нали телевизор си имаш. Ще ти говори, говори, пък като ти писне – изключиш го и толкоз.

-         Сварил съм боб. Имам и малко ракийца. Ай да ви водим у нас – каза Наблюдателят и се изправи с ръка на кръста.

-         От десет години по-умна приказка не си казал – вметна Зевзекът.

     Тримата приятели се заклатиха по пътечката към блоковете. Есента се усмихна и им подари още един топъл ден, в който да не включват парно или печки.

 

26.11.2009 г.

© Весислава Савова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ели, как да ти се отблагодаря за това, че се връщаш назад в написаното от мен и не пропускаш да споделиш мнението си? Една усмивка?
  • Почувствах невероятно спокойствие, докато четях! А това е невероятно, като се има предвид стресираното ни ежедневие! Благодаря ти!
  • Веси, Душка, Валя, радвам се, че сте се усмихнали с моите герои.
  • Силви, тези думи означават много за мен. Веси П, тази титла задължава много - ще се старая да не те разочаровам. Караман, поздрав и за теб, въпреки че бих се радвала да чуя какво мислиш и за разказа. Любо, напълно си прав - усмихнати са тези старци, които някак са надхитрили времето. Миа, старая се и се радвам, че има ефект. Нели, хубаво е, че съм успяла да го постигна, а за ракийката - може и с мен да я опиташ.
    Благодаря искрено, защото мнението ви е важно за мен.
  • Разказът е жив - влязох и аз в кафенето с героите ти, само ракийката няма да мога да опитам
  • Веси, този разказ много ми хареса, обикновен, човечен, дори усмихнат, така ми се видя. Поздрави !
  • Поздрав - вълшебна!
  • Умееш да нарисуваш пред погледа ми и героите си и обсановката около тях, така че да ме грабнеш и да не разбера как съм стигнала до края!...
    Благодаря ти, майсторке!
  • Такова спокойствие ме обзема като те чета... Отново е хубаво! ( усмихвам се и плъзгам стрелкичката към 6- цата)
Предложения
: ??:??