ammonia (Ив)
18 42
27.12.2011 г., 11:22 ч.

Ето ме 

  Проза » Разкази
750 0 3
5 мин за четене
Зимата беше опустошителна, смразяваща, ледено-отрезвителна. Не се издържаше. Преди окончателно да се изпълни с горчива жлъч, той реши да вземе планетата си в свои ръце. Беше дошло времето.
Събра багажа си. Най-необходимите, най-хубавите, най-удобните дрехи.
Прибра само онези любими образи и предмети, които беше създавал от виденията си. Омота ги добре в плат, за да не се повредят, и внимателно ги постави в раницата си.
Обръсна се гладко. Оправи косата си добре. Беше доволен от огледалния резултат. Пристегна здраво връзките на високите си зимни обувки. 
Изгаси огъня в камината. Повече нямаше да му трябва. Никога повече нямаше да е способен да се върне на това място. 
Усмихна се. Толкова беше доволен, че искаше сам да се потупа по гърба. Предчувстваше щастието на ръба на небцето си, само миг и ще го вкуси. Рискът това да не се случи беше минимален. Беше изчислявал години наред този ракурс, този миг, това решение.
Щеше да я намери на онзи връх в планината, където беше виждал милиони пъти, че го очаква. Там някъде, в онова странно непознато бъдеще. И след това щеше завинаги да отидат при мечтаните топли места, изпълнени с хора, реки, морета, дървета, палми, цветя и щастие. Любов и щастие. Радост и щастие. Борба и щастие. 
Той рязко стана. Огледа стаите за последно. Благодари на дома, че го беше приютявал толкова време, че го беше пазил от суровия климат, че му беше давал уюта си. 
И се сбогува.
Когато пристигна насред полето, близо до гората, а вятърът го жулеше, той търсеше със сърцето си точката на пресичане. Миг, два, три, час... Малко се постресна. Да не би да се е лъгал?
Сгря се от обикалянето. Разкопча се. Започна да се моли наум.
Помогни ми. Изпрати ми жаждата си, за да те намеря.
Неочакван аромат го закова на място и той се взря във въздуха пред себе си.
Благодаря ти. Това беше бързо.
Усмихна се непредвидено. Привдигна ръцете си и ги зарови във времената. Когато разгреба настоящето и започна да се провира към бъдещето, земята изпъшка. Но му даде път и допусна нелеката му мисия. Подготовката му беше приключила.
Когато прекрачи и се шмугна отвъд, той усети горещ полъх.
Пътечка в краката му посочваше пътя нагоре. Беше му познато. Беше идвал тук във виденията си.
Нямаше помен от сняг и студ.
Не се стресна и от синкавото сияние наоколо. Земята се беше променила, но това се очакваше.
Растенията и животните бяха различни. И не се плашеха от него. Ароматите бяха различни. Небето беше различно. Той не спираше да се оглежда и да потъва в гледките, крачейки. Минаваше му през ум да поспре, да пообиколи, но това щеше да прави така или иначе от тук през цялата вечност занапред. Сега копнееше за топла ободряваща напитка, топла докосваща ръка и топли усмихнати очи.
Беше забравил какво е нежност. Не, всъщност не познаваше истинска нежност. Освен онази, от виденията си. Той закрачи по-бързо.
Гледката, която завари горе, беше твърде неочаквана. Във виденията си беше виждал толкова малка част от всичко, което завари там.
Градче. Глъч. Хора. Радост. Шум. Стотици щъкащи веселяци, вършещи различни интересни неща. Пеещи, танцуващи, тичащи наоколо деца. 
Изумително! Щастието, което съзря, го изпълни изцяло. Или почти. Липсваше нещо така важно, така основно....
Тя го чакаше на главния портал. Когато го видя, се усмихна широко, затича се и го прегърна.
Добре дошъл!
Сърцето му пееше.
Миналото се разчупи завинаги. То остана само буца сянка, смразена в снега на спомените, които той смяташе да изчисти завинаги от мислите си.
Нова вечност предстоеше.

© Ив Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??