ФАБРИЦИО БЕЛЛИ

р о м а н

Росица Василева

Всяка прилика с действителни  лица и събития е случайна...

*   *   *

Като се обърна назад, всичко ми изглежда едновременно близко и далечно: клоните на онова дърво, под което мама ме остави пред училището в североизточното градче на Италия, късата ѝ спретната рокля на едри цветя, под които малката фигура се губеше, стръмният завой към старата къща, която бяхме наели...

Сякаш беше вчера и едновременно не беше се случвало никога. Мъчно ми е, че мама няма как да прочете тези редове и да видя усмивката, която само тя има – дълбока, искрена, лъчезарна, пълна с всеотдайна любов и жизненост. Тя – усмивката на моята майка, която си отиде от този свят точно вчера...

– Su desayuno, señor Ando[1]…

         Младата сестра остави пъргаво подноса на масичката до леглото и излезе.

Огледах стаята; беше малка и типична за всички болнични стаи. Да, бях настанен в приют за стари хора, след като продадох апартамента си в центъра на Барселона, но за мен нямаше кой знае каква разлика. Дали е болница, или пансион – все едно, бях сам със скръбта си и нямаше същество, което да е в състояние да промени това.

На седемдесет и седем години си спомнях всичко – целият ми живот минаваше като на тъжна кинолента и аз не бях в състояние да задържа задълго миговете, но пък успеех ли да го направя веднъж, после щеше да е лесно, оставаше само да запиша спомените и да ги заключа в чекмеджето на нощното шкафче...

– ¡Pero Usted ni ha tocado el desayuno[2]!

 Монахинята отново беше влязла, без дори да съм я чул. Погледнах я с онази тъга в очите, с която мама ме гледаше на онзи далечен четиринайсти септември, когато ме доведе за първи път в училището. Не знаех нито дума италиански; гледах децата наоколо и се мъчех да гадая радостта, която споделяха от срещата си. Знаеха се – градецът беше разпръснат по хълмовете и долу в ниското, където бяха изсипани като от шепа кафенетата, баровете и магазините, които тогава още не познавах.

Не бях единственото светлокосо дете в училището, но кой знае защо всички ме гледаха някак особено. По-късно разбрах: било е заради странните ми дрехи – виждаше се, че идвах от Източна Европа, а също и заради мама. Беше невероятно красива и семпла жена. Всичко в нея беше красиво – косата, лицето, шията и раменете, талията и нозете, но най-красиви бяха жестовете ѝ, едни такива плавни, артистични и гъвкави, сякаш винаги танцуваше.

          – ¡Que tenga buena tarde, señor Ando[3]!

         Сестрата отново излезе и повече не се върна, докато не стана време за обяд.

         Остави ме сам с тишината и спомените. И така беше добре.

ЛОНИГО, градчето в Североизточна Италия

         Когато пристигнахме в Италия, всичко за мен беше едновременно близко и чуждо: близко, защото бях с мама, и чуждо, понеже не разбирах езика, нямах приятели и не познавах никого. Освен Fabrizio Belli [4], или Fabio – както нежно го наричаше мама. При първата ми среща с него помня, че ми се стори мил и добър – беше около тридесет и девет годишен, странно висок, за да бъде италианец, и, да, мама имаше право, беше дяволски хубав! Напомняше Антони Делон на младини. Но както често после казваше тя, само с хубост не се живее. Човек трябва да има и добро сърце, да бъде всеотдаен и земен, мил и с нежна душа. И да вярва в Бог.

         По-късно истински проумях смисъла на тези думи.

         Навърших седем точно на първия учебен ден. Още помня тортата, която мама направи: такава една малка и вкусна, с много сметана и разкривен надпис на български: „Честит Рожден ден, скъпи Анди!”. Името ми е Андрей, но всички ми казваха „Андро”, което в юношеските ми години се съкрати на „Андо” и така и остана. Само мама ме наричаше „Анди”.

         Денят в училището мина някак бързо и неподредено; очаквах мама да ми липсва много, но погълнат от милите обяснения на госпожите, от които нищо не разбирах, и от стремежа на децата да ме привлекат в игрите на двора, часовете до един следобед се изтърколиха неусетно.

         Чувствах се тъжен, дявол знае защо, но бях неимоверно тъжен, покрусен и аз самият не разбирах защо. Навярно бе понеже бяхме изоставили всичко, което дотогава имахме, там, далеч на югоизток, край бреговете на белия Дунав, за да започнем „отначало и на чисто”, както се изразяваше мама. Не разбирах добре какво означаваше „на чисто”, но се уповавах на майчината ѝ природа, знаех, че мама никога не би ме изоставила за нищо на света.

         - Eh, com’è andata? Ti è piaciuto oggi a scuola[5]?

         Гласът на Фабрицио беше плътен и дрезгав, сякаш винаги беше настинал. Той отвори бутилка скъпо вино и подкани мама да му подаде две чаши.

         Аз не разбрах въпроса, но по усмихнатите очи на мама усетих, че трябва и аз да се усмихна. Но не го направих. След почти двегодишното им запознанство все още се стеснявах от него.

         Напуснахме България в края на юни същата година, за да се преместим да живеем при Фабрицио в Италия. Двамата с мама се запознаха на делова среща в офиса ѝ, където тя работеше вече пета година. Беше дошъл да проучи състоянието на пазара в Централна България, където имаше намерение да отваря пицария. Прословутата пицария съсипа живота на мама, а покрай нейния – отчасти и моя.

         По онова време мама купуваше раздържавени земи почти на безценица – предимно от стари хора, които продаваха, за да издържат близки студенти или да платят спешна медицинска операция или просто принудени от недоимъка. Работеше за дребен сприхав собственик – дърт мошеник, който не ѝ плащаше обещаното и полагащия ѝ се процент от сделките, които на практика сключваше с мощен земеделски фонд в София. Но тя беше доволна – можеше да плаща наема на гарсониерата, в която се преместихме след нелепата катастрофа, отнела живота на татко още при раждането ми. Нямахме възможност за по-сносно жилище, а при баба и дядо нямаше достатъчно място за всички ни – при тях живееха още братът на татко, жена му и трите им деца. Така с мама останахме нещо като сираци, тъй като нейните родители отдавна не бяха между живите; бяха загинали при трагичното земетресение при Вранча. Тъжно – както често казваше мама, а аз мисля, че направо беше трагично с оглед на последвалите събития в живота ни. Особено след преместването ни в Италия.

         - Ma lascialo in pace Fabio… Per favore, ti prego! Ma non lo vedi che non capisce niente poverino[6]!

         Мама се опита да ме защити, макар на пръв поглед да нямаше от какво. Пое чашата с вино, която той ѝ подаде с неохота, нервно разплисквайки половината върху покривката. Едва сдържаше ехидната си усмивка, гледайки ме отвисоко. С бялата риза изглеждаше още по-надменен и недостъпен. Още в България не му симпатизирах кой знае колко, но сега направо го мразех.

         - Poverino? Scusa, ma come mai ¨poverino¨?! Se sta in Italia deve imparare la lingua! O no?

         Изгледа ме продължително с крайчеца на окото, сръчно размести само с един жест празните чинии пред него и подкани мама да сервира пицата.

         Вече втора година в живота ми на масата ни нямаше нещо, различно от пица – повръщаше ми се само при вида на тестената маса, но жумях и поглъщах залъците почти цели, а сълзите се стичаха по страните ми.

         Мама тайно избърса една сълза, която капна на нослето ми, и ме окуражи тихо на български: „Не плачи, моля те, всичко ще се оправи...” Само да знаеше колко горчиво се лъжеше!

*

         В живота често има моменти на самота, терзание и горещи спомени, които нахлуват в съзнанието ти, без да те питат дали си готов да ги посрещнеш – потропват на вратата ти и, хоп, прескачат прага, без много-много да чакат втора покана! Макар изобщо нищо да не си канил и приютявал. Точно така, „приютявал”.

         Приютът за стари изоставени хора, в който ме настаниха, беше на петдесетина километра от Барселона. Ако нямаш кола, стигаш трудно, губейки цял ден в таксита и влакове. За старците наоколо това беше без значение – всички имаха синове и дъщери, които поне от хорски срам идваха от време на време да ги навестят. А аз бях сам – аз и необозримата ми тъга, от която нямаше как и къде да се потуля. Бях сам, изоставен и забравен; малцината роднини, които ми бяха останали, бяха все млади хора на по трийсет години – племенници и внуци не по пряка линия, а приятелите, които имах на младини, вече не бяха между живите.

         Така и не завъдих семейство; след кончината на мама миналия април останах на улицата, а оскъдната пенсия не ми позволи да плащам наема и разходите по жилището. Така кметството на Барселона ми издейства храна и легло тук.

         Никога не съм се женил; през целия си живот се чувствах морално задължен да остана при мама и да я подкрепям в нелеките житейски битки. Тя го заслужаваше повече от всеки друг не само защото беше моята майка и никога и за нищо на света не беше ме изоставила, а поради странно стеклите се обстоятелства на съдбата.

         Приживе мама до последно казваше, че човек сам кове la sua fortuna[7], но че по-важно от всичко останало е вярата в Него, в нашия Бог. Така и растях, в Божие подчинение, милосърдие и  страхопочитание.

         Още помня гнева на Фабрицио, когато за първи път ни посети у дома в България и видя иконата над нощното шкафче до леглото; остана като попарен с вряла вода, бял като платно, а устата му – разкривена като етруски знак, какъвто беше. Да, Фабрицио живееше в италианския регион Veneto[8], а там хората бяха расисти, националисти, всичко друго, само не и италианци: говореха странен диалект, който гордо наричаха венетски, имаха кръгли червендалести лица с воднистосини очи и русоляво руно, прилично на буреносен облак – всичко друго, само не и изтънчените, грациозни и всепокоряващи, разбиващи женските сърца мъжкари, които сме свикнали да ни заливат от екрана. Да, ама онзи Фабрицио, или Фабио – както отначало с безкрайна любов, а после със страх и погнуса го наричаше мама, не беше родом оттам. Избягал от бившата си жена и дъщеричката им, бе напуснал Umbria[9], за да се пресели далеч на север. Мама така и не разбра цялата истина за бягството му; като всеки италиански мъжкар, и онзи Fabio не оставаше по-назад, та много-много не обичаше да разказва за себе си, камо ли – за любовните си авантюри, заради които мама основателно подозираше, че жена му го беше изритала.

         Но не само казановският му дух бе причина за дълбокото и непоправимо разтрогване  на брака му, пък и Фабио доста неумело, а може би и нарочно не криеше многобройните си връзки извън семейното ложе: той просто беше самият Дявол.

         Дори сега, седемдесет години след злополучните събития в италианското градче, още не мога да се отърся от злокобната им сянка и продължавам да се питам сън ли са били и защо изобщо всемъдрият и добрият Бог допуска да ни се случват подобни злини...