2.12.2022 г., 10:39 ч.

Фарът 

  Проза » Разкази
500 2 4
11 мин за четене

 

 

                                                                ФАРЪТ

 

Морските вълни се блъскаха една в друга. Борбата им издаваше оглушителни стонове и безмилостно завършваше в някоя скала. Брегът поемаше морската пяна и отстъпваше по малко пред напора на солената вода. Шумът от морето поглъщаше нощната тишина. Луната изморено се беше скрила зад гъсти облаци, които държаха и звездите в своя плен. Един безмълвен свидетел наблюдаваше ударите на морските вълни и макар черна пелена да беше паднала над хоризонта, пазителят гордо изпращаше бялата си светлина. Внушителните размери на морския фар го превръщаха в истински великан.

   Рано сутринта от близкото рибарско селце, бавно, бавно, дядо Стефан оставяше стъпките си по мокрия пясък, а миг след това приливът тутакси ги взимаше за себе си. Зад приведения гръб на стареца оставаха няколко сини рибарски лодки, врязани в брега. Смирено чакаха местните рибари да навлязат навътре в безкрайната шир в търсене на пресен улов. Дядо Стефан не спираше да крачи, докато не стигна величествения гигант.

  • Ааа, стари приятелю! Държиш се още ти, държиш се! Ала мен силите май вече ме напускат – топло говореше старецът на морския пазител, сякаш общуваше с човек от плът и кръв. – Старите ми кокали не ме държат вече. Но ти виждаш всичко, нали? Всичко! – лека въздишка се отрони от слабите гърди на стареца.

    Дядо Стефан бе бивш капитан на малък риболовен кораб.  Годините в морето бяха оставили дълбоки бразди по наглед суровото му и сухо лице. Грубата и потъмняла кожа издаваха безбройните часове, прекарани под жаркото слънце в неуморна борба с тежките мрежи. Белите коси и гъстият мустак придаваха достолепие на вече прегърбената му фигура. Но очите, очите бяха празни, макар и вечно търсещи нечие присъствие.

   Старият капитан носеше голямо сърце. Като млад не пестеше сили и се раздаваше безрезервно за своите другари. Всички отсъстваха с месеци от домовете си. От ден на ден все повече загрубяваха чертите им, но сърцата им омекваха за свидното, което ги чакаше на брега. Дните и нощите се нижеха в постоянно очакване и търсене на големите пасажи. После идваше и борбата с богатия улов и радостта от отличната работа и предстоящото завръщане. И това в добрите им дни. Но имаше и лоши. В един миг късметът им обръщаше гръб и всичко се променяше.

  • Капитане, настъпва лошо време! – тревожно съобщи млад моряк от екипажа.
  • Даа, небето бързо смени изражението си! Наближава буря! Трябва бързо да обезопасим товара. Всички на палубата! – извика капитанът и се втурна наред с  останалите мъже на кораба.

   Бурята не закъсня. Небето се раздираше и заплашваше да се стовари върху моряците. Морето бушуваше и на свой ред искаше да отвори черната си паст и на една хапка да погълне кораба. Макарите изпускаха натежалите мрежи. Риболовният кораб беше като малка играчка в ръцете на Нептун. Мъжете на борда тичаха по палубата и правеха отчаяни опити да запазят животите си. Капитан Стефан опъваше с всички сили въжетата на макарите, докато проливния дъжд го удряше през лицето. Той се бореше неистово за контрола на малкия си кораб и беше рамо до рамо с другарите си. Водата необезспокоявано нахлуваше в капитанската кабина и помиташе всичко след себе си. Морето изливаше цялата си мощ в опит да събори малкия екипаж сякаш.

  • Дръжте здраво въжетата, момчета! Бояне, тичай при руля! Поеми курс на запад с пълна мощност! Там трябва да е светлината! Момчиле, Никола, издърпайте мрежите, свалете ги от макарите! Свилене, надуй сирената и повикай помощ! Няма да се даваме!

   Борбата бе неравна. Дълга и изтощителна. Надеждата у моряците ту идваше, ту си отиваше. Помощ не пристигаше от никъде. Пътеводната светлина на величествения фар беше далеч. А и да бяха я видели, Нептун преграждаше пътя им, издигайки огромни водни стени пред уплашените погледи на рибарите. Пътят беше само един – надолу към бездната. Корабът се огъваше под силния юмрук на морето. Старият железен скелет скърцаше при всеки по-силен удар и издаваше предсмъртните си вопли. Капитанът и другарите му бяха във водата, борейки се вече от близо с вълните. Лице в лице. Гибелта им беше неизбежна. Стефан плуваше с всички сили, за да стигне до поне един от своите приятели. Но страшна сила го дърпаше надолу. Отчаяните викове на младите мъже заглушаваха и ревът на потъващия кораб. Скоро всичко свърши. Морето искаше и взе своите жертви. Бурята потуши гнева си и утихна. Вълните се успокоиха и се сляха със спокойната морска шир. Четирима риболовци днес нямаше да се върнат при семействата си. За капитанът обаче съдбата бе решила друго. Тя го остави жив. И точно за това нейно решение той никога не можа да й прости.

  • Да беше взела и мен! Защо ме остави сянка сред живите? не спираше да повтаря Стефан наведен над чашата с алкохол.

  Болката не стихваше. Буря да имаше в гърдите си, все щеше да отмине. Но там вече нямаше нищо. Сърцето му умря заедно с другарите му. Той никога повече не сложи капитанската шапка и не се качи на кораб. Но и никога повече не се завърна истински при жена му и малкия им син Павел. Момчето осиротя през онази нощ. Баща му потъна в бездната на отчаянието и самосъжалението. Никога до онзи момент не беше се отдалечавал толкова много от любимите си хора. Дори и през дългите месеци прекарани в открито море, той мислено беше и у дома. След жестокия инцидент се затвори в себе си и потъна в неконтролируемо пиянство.  Жена му го напусна и отведе със себе си и сина им. Нептун срина поминъка му и отне другарите му. Но старият рибар сам срина себе си!

 Годините си минаваха, но Стефан така и не забрави. Беше си купил малка къщичка в рибарското селце и остана да пази фара. Така и не доближи вече морето. Самотата се превърна в най-добрия му приятел – сам се бе изпратил в изгнание.

  • Боби, Боби! Не се отдалечавай, синко!
  • Тук съм, тате, само ще разгледам! – провикваше се високо, чернокосо момче , на не повече от десет години.

  Малкият Боби беше дошъл с баща си на рибния пазар. Вниманието му беше привлечено от високия гигант, издигащ се гордо в другия край на морския бряг. Момчето се затича към фара и колкото повече го доближаваше, толкова по-впечатлен оставаше. Еднокрак, едноок великан, стоически издържал на времето и на вълните. Пътеводната светлина на всеки изгубил се в морето. Последната надежда на клетите моряци.

  • Ехааа, това трябва да е много старо! – възкликна момчето щом се намери в сянката на навигационното съоръжение.
  • По-старо дори и от мен. – дядо Стефан изскочи като призрак из зад малката слепена постройка и леко се усмихваше. – На повече от 250 години е!
  • Кой сте Вие? Уплашихте ме! – свъси вежди Боби и се престори на ядосан.
  • Аз ли? Никой! Аз охранявам фара....от време навреме. – капитанът въздъхна едва доловимо и наведе уморено глава. Обърна се бавно, скръсти ръце зад гърба си и прегърбената му фигура започна да се отдалечава с леки стъпки.
  • Чакайте! Как така го охранявате? Нещо ценно ли има в него?
  • Той самият е ценен, момче! Светлината му е всичко! Понякога дори пазителят има нужда някой да го пази. – говореше сякаш на себе си, но така, че само разпали още повече детското любопитство.

Момчето на загадъчните думи на непознатия. Последва го в малката къщичка. Там капитанът отдъхваше и прекарваше повечето си нощи.

 - Дядо, разкажи ми за фара. Казвам се Боби. Тук съм на почивка с татко, ама той е на пазара.

  • С татко ти, казваш. А майка ти къде е? – не дочака отговор и добави. - Ела, влез! Не стой на вратата! Фарът, синко, е всичко за моряците и риболовците. Всеки капитан жадува да види светлината му и да узнае, че наближава суша. След толкова месеци в открито море, далеч от дома, колкото и да обичаш морето и то все да те дърпа към себе си , имаш нужда от тази светлина.
  • А ти, дядо, нуждаел ли си се от нея? – попита малкото момче.
  • Винаги съм я търсел, момче. Веднъж обаче така и не я видях. Дълго му се сърдех на стария негодник, ала така е трябвало да стане.
  • Ако си я бил загубил, какво те е спасило тогава?
  • Мъдър въпрос, мъдър! – засмя се от сърце старецът, а смехът му премина в дълбока и продължителна кашлица.  – Морето реши, че ми е още рано, за да ме прибира. Знам ли? Изхвърли ме като ненужна вещ, след като си поигра с мен. Недостоен ли бях за него, не знам! Взе другарите ми и доволно се оттегли. – старецът не спираше да шета нещо в малката стаичка и рядко дори извърташе глава към детето.
  • Или ти е дало втори шанс! – изненадващо заключи малкият Боби.
  • Знаеш ли, ти си много умно хлапе! Напомняш ми на сина ми – леката усмивка по устните на стареца едва се забелязваше под гъстия мустак.
  • Той къде е сега? Защо не е при теб?
  • Защото аз не бях до него, когато трябваше. Нямаше ме твърде дълго и вероятно светлината ми вече е отслабнала. Не я вижда.

     – Усмихвай се по- често и лошото само ще си отиде. Така казва татко. Когато ми е тъжно или самотно, когато ми иде да плача, татко идва при мен, погалва ме по главата , поглежда ме в очите и казва, че усмивката е светлината на сърцето. А който я притежава, рано или късно ще привлече хубавото към себе си. Като фар!

   Капитан Стефан остана замислен дълго след като момчето си отиде. Наистина вярваше, че един ден синът му ще открие своята светлина, която ще го върне обратно при него. Два пъти през живота си капитанът  беше губил светлината  – веднъж в морето и втори път сега. Синът му също сякаш беше я изгубил. Изгубената връзка със собствената му кръв убиваше малко по малко стария риболовец. Павел беше вече голям и зрял мъж, със собствено семейство, далеч от морския свят на баща му.  След смъртта на майка му, Павел никога повече не се обърна назад и не потърси баща си. Обвиняваше го за липсата му през всички години на детството му. Обвиняваше го за това, че идваше и си отиваше. Дори и за болестта на майка му го смяташе за виновен. „Да се беше удавил в онази буря! Така поне щях да знам, че го няма не по негова воля!”. Така изливаше болката малкото момче, което порасна и възмъжа без бащината фигура до себе си.

   Дните си минаваха, а ваканцията на Боби беше към своя край. Момчето прекарваше часове наред в компанията на бившия капитан. Слушаше с голям интерес за всички морски приключения на риболовеца и неговите приятели. Въображението му се изпълваше с безброй истории, случили се в необятната морска шир с новия му приятел. А той с радост споделяше преживяванията си – и добрите, и лошите. Както и последното! Откри в лицето на малкото момче детската усмивка и сияещия поглед на вече порасналия си син. Разказваше на Боби истории, които Павел така и не успя да чуе. Но тъгата в гласа на стареца не можеше да се скрие. 

  • Мъчно ти е за сина ти, нали? Един ден ще разкажеш и на него.

Сбръчкана старческа ръка се вдигна леко от скута на разказвача и погали главата на момчето.

   На следващия ден, жадния за още истории пътешественик, се затича отново към малката стаичка до огромния фар. Дядо Стефан за първи път не излезе, за да го посрещне. Капаците на малкото прозорче още не бяха отворени за първите слънчеви лъчи на новия ден. Момчето почука, но отвътре го посрещна само тишина. Почака малко, опита да открехне вратата и тя се отвори. А вътре, в полумрака, с вечната си блага усмивка, лежеше умореното тяло на капитана. Най-накрая той се бе предал на своя спасител. Момчето стоеше неподвижно без да знае какво да стори. Зад гърба му се чуха глухи стъпки и силната светлина отвън заслепи очите на момчето. Едва различима мъжка фигура беше застанала неуверено на прага.

  • Татко? - попита момчето
  • Не, казвам се Павел, аз търся....
  • Ти си синът му! Капитанът тази нощ е отплавал.... – след тези думи момчето направи внимателно крачка встрани и откри пред погледа на новодошлия тъжната гледка. – Той знаеше, че един ден светлината на фара ще те доведе!

© Ваня Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Генек, благодаря за коментара, както и за съвета! Наистина не знам защо се появяват тези точки, но следващия път ще си поиграя
    Тони, благодаря, че прочете и оцени разказа А относно героите - Петър е разбрал грешката си, бурята в гърдите му с времето се е успокоила, но както за немалко неща в живота, и за осъзнованего й е било късно. Но важното е, че все пак е открил верния път
  • Хубав разказ.
    Поздрави! Успех!
  • Вълнуващ, разказ, Ваня! Хората трябва да оправят грешките в живота си, преди да е станало много късно. Но ми е странно и поведението на Петър. Когато е станал мъж, би трябвало все пак да потърси баща си и да разбере истината от неговите уста!
  • Красиво...
    При прехвърлянето - заменяй всяка точка с тире. Пипкаво е, но и на мен ми прави тоя номер, научих се.
Предложения
: ??:??