Фен-клубът на глупаците

          - Не! Да не си посмяла! – викна отдолу той и хвърли кофата за смет. – Това е Адидас!

          - Ако ще Армани да е – крещеше от балкона тя и режеше с огромна ножица.

Хората от автобусната спирка извиха глави към новата кооперация и се зазяпаха.

          - Не се излагай, Мария! Престани! – опитваше се да я уговори.

          - Кой се излага? Аз ли се излагам? – пищеше вън себе си от бяс русокосата Мария и метна през перилата клубен флаг, надран на ивици. – Ти се излагаш!

Автобусът го нямаше. Едър мъж в тъмен костюм нервничеше и току поглеждаше часовника си. До него млада майка подрусваше ревливо бебе в количка.

          - Не флага, не! – махаше с ръце, все едно искаше да спре засилил се насреща му влак, съпругът.

Мария се скри в апартамента, а той започна да събира вещите от земята.

          - Пак закъснява – мърмореше мъжът в костюма. – А обеща! Тържествено обеща!

          - Кой е обещал? – обърна се към него майката с количката. – Шшът! Тихо, мами, тихо! Оу - оу - о!

          - Той, как кой? – посочи с глава зад гърба си мъжът, без да се обръща. – При това тържествено. И то по националната телевизия.

Жената погледна назад, където в сянката на ламаринения навес дръглив пес оглозгваше нещо. Две циглета се опитваха да му го отнемат, помиярът бърчеше нос и страховито ръмжеше.

          - Аха… - неразбиращо отвърна. – Значи… той.

          - Да, той – потвърди костюмарът и отново дръпна ръкава на сакото си. – Ето, виж! Закъснява вече с 12 минути.

Жената мълчаливо избута количката по-далеч от него и с неприязън го изгледа.

          - Какво сега?... Мария… - недоумяваше съпругът, когато Мария лисна от балкона кофа с вода. – Защо сега…

          - Бас ловя, че ù е изневерил – изсъска злобно пълна лелка със симпатично мустаче. Огромна бенка стърчеше между подрязаните му косъмчета, вляво от носа.

          - Ми к’во друго ше е – цъкаше SMS с безпристрастна физиономия  тийнейджърка с къса, боядисана в лилаво коса, чийто перчем слизаше до  долната ù устна, почти до блестящия пиърсинг. – Мръсник некой ше е тоя.

Едното цигане успя да изтегли плячката от устата на кучето и хукна с победоносен вик през шосето. Шофьорът на камиона за отпадъци изплю динята и натисна спирачки, но предната броня удари хлапето и то прелетя обратно до спирката. Тупна пред муцуната на изумения звяр. Другото грабна от ръката му „нещото”, обара набързо джобовете на късите му панталони и хукна в насрещното движение. Изсвириха гуми, клаксони. Всичко това само за миг – колкото разяреният шофьор да слезе от камиона с псувня на уста.

          - Ваш’та мама циганска!...

Тийнейджърката с лилавата коса с погнуса размаха ръце пред лицето си и запуши ноздри с два пръста. Откъм камиона се носеше непоносима воня.

Възрастна жена се хвана за гърдите и забели очи. Изохка и залитна. Мустакатата лелка отскочи пъргаво, за да не падне отгоре ù.

          - Мария! Ще се кача горе и… И не знам какво ще те направя!... Чуваш ли ме? – крещеше ядосаният съпруг, цял измокрен, под подигравателните повиквания на съседи и минувачи.

          - И к’во ще ми направиш, бе? А? – Мария свали късата си пола, тениската - метна ги по него, сутиена, после и бикините, покачи се гола на перилата, като жонглираше умело и се придържаше само в кабелите за интернет и телевизия, висящи от горния етаж.

От там надникна любопитна детска главица на момиченце на три-четири години.

Вятърът развя косата на Мария.

Улицата ахна.

          - Диша бе, бате. Диша! – викна мургавият помощник на шофьора. – Нема страшно, ши съ упрай лапиту!

Изправи се, заслони с длан очите си и зяпна женския силует отсреща. Каза само:

          - Въъй!

          - Мария! Полудя ли! Мария! – коленичи слисаният съпруг в прахта и скръсти умолително ръце към иконата, кацнала на семейната тераса. – Недей така, Мария…

          - Ашколсун на туй гадже! – изплю динена семка шофьорът и се огледа къде може да изтрие лепкавите си длани..

          - Ха! Гадже! Какво гадже е тая, бе? – фръцна демонстративно едрия си задник мустакатата лелка и обърна гръб на гледката.

          - Вода… Водица, моля ви… – с измъчен глас се обади старицата от земята.

          - Марияя… Моля те, бейби! Не скачай! – умоляваше съпругът пред новата кооперация. – Скъсай ги!... Всичко накъсай, бейби!... Само не скачай…

          - Ба! Ще скочи – измърмори мустакатата. – Тъй се скачало то. Що не скочи, а? Събира очите на загубеняците. - обърна се към балкона и извика с ехиден глас. – Що не скочиш, ма! Ааа? А’е скочи, да те видим! Айде, ма! Ааа?

Кучето доближи старицата и тъй като нямаше вода я близна по лицето.

Тийнейджърката засне всичко с телефона си и го качи в интернет.

Шофьорът влезе в нагрятата от слънцето кабина, разгони с длан рояка мухи и си отряза нов резен диня.

Блъснатото цигане се изправи, неусетно прерови джобовете на господина с костюма и изчезна към  махалата.

          - Мария… - с примрял от уплаха глас хленчеше мъжът. – Всичко скъсай… Нарежи, изгори… Любовник си намери, Мария… Само не скачай, моля те…

Мария си изсмя:

          - Значи всичко, а?

          - Всичко, всичко! – закима мъжът ù. Още стоеше коленичил под балкона, мокър и зъзнещ, въпреки жаркия ден.

          - И фланелките на  Марадона и Зидан?

          - И тях, и тях!

          - И знаменцата на Барса и Реал?

          - И знаменцата, да…

          - И въдиците ти?

          - И тях, Мария!

          - И снимката на майка ти?

          - И нея… Какво!? Не, не! Нея я сгъни на четири и я прибери в чекмеджето…

          - А на моята майка?

          - Закачи ù още две. И в тоалетната, и в мазето, само там няма нейни… О, Мария!

          - Искаш ли да ти ливна още една кофа вода?

          -  Залей ме, Мария! Бойлера източи отгоре ми… С всичките 120 литра! Залей ме, Мария! Залей ме, моля те! – плачеше мъжът ù.

          - Само не ме карай да ти я топля, защото бойлерът не бачка, идиот!... Аамии… – проточи глас, после замълча за миг, накрая дяволито и с игрива нотка запита: - Ами за любовника какво се разбираме?

Улицата утихна. Дори самолетите в небето спряха, за да чуят какво ще отговори съпругът. Коли задръстиха платното и тротоарите, хора бяха накацали по терасите - като бъбриви свраки, зяпаха сеир и лочеха бира, а птиците ги нямаше никакви.

Мъжът сведе глава. Не мислеше за унижението, мислеше дали се е сетила за барабана на стената, без който не ходеше на нито един мач. Специалният барабан, донесен му от Канада,  чийто тътен бе отеквал в кръвта на поколения индианци – свободолюбиви и горди, а днес, преплувал океана, поддържаше с ритъма си духа не само на агитката, но и на момчетата от отбора.

          - Защо мълчиш по въпроса с любовника? – запита вече сериозно Мария и сложи ръце на кръста си. Така фигурата ù изглеждаше зловещо – заплашителна, кацнала върху тънкият конец на парапета.

В тоя миг подухна ветрец. Чаршафът от простира зад нея се протегна, като да изпъне изтръпналата си снага, и краищата му докоснаха голата ù плът. Тя трепна, изсмя се нервно, после се изплаши, загуби равновесие и в мига, в който политаше, видя пред себе си кабелите. Опита се да ги хване, дори успя, но не видя как една ръка от горния етаж ги преряза с овощарски ножици.

Мъжът в костюм стоеше пред избелелия предизборен афиш, залепен на спирката, и упорито записваше нещо в тефтер. Когато свърши, вдигна глава и с укор в гласа каза:

          - А ти обеща… Колко много ти вярвах… И колко хора излъга…

Сетне свали сакото, разхлаби връзката си, разкопча горното копче на яката си. Обърна гръб на демагогията и зарея поглед към синеещите се в далечината планински масиви. Сълза се спусна по бузата му, устните му бяха здраво стиснати, по лицето - изписана решителност. Пое дълбоко въздух и шумно изпусна. Тръгна с твърда крачка натам, накъдето го водеше сърцето.

Камионът за боклук потегли с пълна газ. Но той не го видя. А и не го интересуваше.   

10. 2010

Р. Романов