8.

Емир Саид гледаше с интерес през прозореца на лимузината. От година не беше идвал в Балабан Шехир, както се наричаше столицата на някогашната българска територия...

Сега вече градът приличаше на истински ислямски град – строяха се сгради в източен стил, виждаха се готови джамии /а още повече вече възвисяваха стени/, по улицата се срещаше нормалното за мюсюлманите население – мъже с чалми, кепита, леки фесове, жени в чадри или фереджета...

Нейде в пространството между тротоара и платното, свели глави, заболи поглед в земята, приведени във вечен поклон, се движеха оставените да живеят гяури... Все пак, нямаше как правоверните сами да вършат всичко – нека има достатъчно роби...

Е, Саид за тая година успя да заведе при райските порти хиляди, десетки хиляди новообърнати в правата вяра.

Не караше наред – помнеше, че има голям избор, че трябва да мисли кого приема в редиците на воините на Аллаха, че трябва новите правоверни да дават пример на гяурите и привличат още и още...

Някои селища подминаваха – сметнаха, че там ще живеят роби, бащи на роби, деди на роби... Други обкръжаваха, събираха населението, предлагаха им да изрекат сакралните думи и приемат истинската вяра...

Често се налагаше да убиват. Едно, че някои се опитваха да се нахвърлят срещу имамите и ходжите, второ – трябваше да се стреснат избраните...

Така в едно близко село емир Саид хареса достолепен старец, застанал в първата редица. Разпита – казаха му, че е пенсионер. Този щеше да бъде добър пример – личеше си, че хората го уважават...

Доведоха го при Саид.

- Старче, - рече емирът – ти си живял, видял, умен си... Приеми правата вяра, покажи на съселяните си как постъпва разумният човек...

Онзи не каза нищо...

Саид взе да се дразни.

- Какво? Страх ли те е? Нима си толкова фанатичен християнин?

Старецът се усмихна.

- Не вярвам в никой Бог... И не виждам защо трябва да повярвам във вашия... Дедите ми са били християни – искам да умра без да нарушавам заветите им...

Емир Саид кимна на двамата палачи, които стояха винаги до джипа му.

- Разпънете го на вратата на черквата...

Старецът само изхърка, когато забиха първия гвоздей... После увисна на ръцете си и се засмя с кървав смях...

- Какво? – поинтересува се Саид...

- Имам един приятел, който винаги е твърдял, че е скептичен реалист... Не знаех какво е това, докато не ме разпънахте... Е, оказа се, че той пак е прав... Реално – боли ме, много ме боли... А скепсисът ми е по отношение на вас. Смятате, че ще успеете със сила? Със сила дърва се цепят, вярно. Но със сила люлка не се прави... Няма да оцелее вашата империя, няма...

Саид не издържа, измъкна любимия си ятаган и хласна стареца по главата. Оня само се смъкна, висейки на ръцете си...

После се оказа, че от това село е излязла страшната чета, която беше блокирала Искърския проход. Пращаха няколко пъти наказателни групи срещу й – българите умело избягваха капаните, а дори два пъти сами устроиха клопка на джихадистите и не оставиха нито един жив от потерите...

Дори опитните пилоти, обучени в Саудитска Арабия не успяваха да попаднат по дирите им...

Добре, че бяха малко подобни групи на съпротивата. Между Сакар и Странджа водеха чета Голям Пенчо и внукът му Малък Пенчо, в Източния Балкан вилнееше непознат за мюсюлманите отмъстител, наричащ се само Аман, в Родопите имаше няколко малки чети, а в Рила и Пирин трудно мюсюлманин замръкваше. Дори живещите там потомци на някогашните потурнаци се страхуваха и бързаха да се изселят в голям град...

Емир Саид се загледа в няколкото сгради, които представляваха центъра на града. Голямото медресе, хамамът, разните сараи... Не можеше без чиновници... макар да мразеше тия драскулници, макар да беше готов да закрие интернета, телевизията, радиото, няколкото вестника – Саид разбираше, че трябва пропаганда, че е нужно да се въздейства на хората. И на правоверните, и на гяурите...

Да, беше забранено истински мюсюлманин да притежава свой компютър. Камо ли да търси каквото и да е в интернет. А за гяурите да не говорим. Притежаването на безжични телефони, на компютър, на каквото и да е модерно средство за връзка, се наказваше с най-жестока смърт. Десетината железни кола в центъра на Балабан Шехир не оставаха празни нито ден...

9.

Лимузината зави надясно и скоро спря до Конака...

Там се настани той след превземането на града. Изхвърлиха всички платна и скултури. По законите на Шериата никой нямаше право да изобразява човек – ни с боя, ни с камък...

Затова и най-напред ликвидираха местата, където гяурите държаваха подобни. После изпратиха джихадисти по домовете. Унищожаваха наред...

Някъде не успяха...

От голямата сграда, където гяурите са имали исторически музей, бяха изнесени доста неща. Така и не откриха къде са прибрани. Опитните палачи се погрижиха заловените служители да си кажат всичко, което знаят...

Но явно и те не знаеха къде са златните съкровища...

Е, все пак, доста неща бяха прибрани и украсяваха Конака. Емир Саид с удоволствие пиеше шербет от сребърни чаши с надпис от някакъв цар. И с тънка наслада бавно точеше в гърлото ичкията, сипана в украсена със скъпоценни камъни, каничка...

Разбира се, малцина виждаха каничката, и знаеха за обичая му да пийва ракийка и вино. Все пак, трябваше да го почитат като истински мюсюлманин, нали...

Колата спря зад високата ограда. Емирът слезе бавно, подпрял лявата ръка на прочутия си ятаган. Беше в ежедневното си военно облекло – стегнат, спретнат, заплашително опасен. Голямата чалма с извезания със злато  цитат от Корана се виждаше отдалеч и срещнатите правеха почтително темане... Не само към главата на Балканския емират, а и към прочутия воин, чието име се носеше из цял Ереб...

Когато излезе от банята, секретарят му докладва.

Строежът на пътя през Балкана вървеше по график. Взривеният паметник на върха е разчистен, разчистено е и цялото село отдолу. Заедно с дразнещия храм с позлатени кубета.

Камъните от големия паметник във Филибе са вече извозени към прохода и в момента се обработват във вид на настилка за магистралата. Идвал някакъв папаз, за да помоли да не закачат манастира му....

Саид погледна строго, но секретарят продължи – папазът е ликвидиран, виси на един от коловете в центъра.

Така – да го видят гяурите, дето разчистват района на бившата синагога за бъдещата най-голяма джамия на Балканите...

Управителят на Епир моли за батальон сеймени, защото на арнаутите е трудно с гяурите от района. Башибозуците трудно удържат на постоянните нападения, а напоследък хайдутите обстрелват големите арнаутски градове като Охрид, Скопие... Та стигат чак до Селаник в Тесалия...

Иначе Аллах е милостив и настъплението на воините на исляма продължава неспирно. В Рома вече са издигнати големи джамии – бившата църква на папата е преобразена първа. Джихадистите са пресекли Алпите и в момента подготвя   т голямо настъпление през земите на немците. Там трябва да се срещнат с идващите от запад маври и негри, които до две седмици ще са прегазили земите на франките...

Имаше писмо от емира на Гранада. По електронната поща, която беше абсолютно забранена за редовите правоверни – като творение на Иблис... Обаче, за вождовете беше много полезна...

Проклетите уруси бяха унищожили армията на Шахин бей в степите на Дон. И самият вожд беше убит. Но на североизток беше тръгнала нова армия. За която халифът нареждаше на Саид да изпрати 10 000 воини...

Саид се намръщи...

Да, битката на изток беше много важна, но и тук имаше много работа. Едно, че тия уж покорни раи постоянно се вдигаха на бунтове. Второ – че приелите исляма често изчакваха успокояването на властите и бягаха далеч от селищата, а най-вече хващаха планините. Трето – много труд трябваше да се положи за възвръщането на тая земя в лоното на халифата...

Не беше само градежът на джамии – по-важното беше градежът в душите на покорените. Трябваше да се насажда страх. И убеждение, че срещу силата на Аллаха няма достойна сила...

Саид предпочиташе да е някъде в предните редици на ислямските воини. Там врагът е отпред, виждаш го, сражаваш се...

А тук...

Уж в милионния някога град бяха останали наполовина жителите му, уж мнозина веднага приеха исляма и започнаха да служат на новите господари, както преди на другите, уж...

Но все се намираше някой, който пренебрегваше мъките и смъртта... И тръгваше срещу новия ред...

10.

Войната кипеше по целия свят...

Знамето с полумесеца се вееше от какви ли не ветрове...

Допреди настъплението на исляма, правоверните се бояха от еврейската държава и американците.

Евреите бяха лесно и бързо премахнати. В точния смисъл на думата...

Операцията беше премерена, смела, бърза и много секретна...

Три ядрени бомби, в три камиона, преминаха през израелската граница.

Учените бяха направили малки, компактни, чисти бомби. Които майсторски бяха скрити в телата на хладилници. И превозени като пратка с битова техника, пристигнала в Израел от Европа...

Едната кола попадна на придирчиви граничари. Евреите се усъмниха нещо – макар колата да беше управлявана от млад, благоприличен, със светла риза и вратовръзка младеж, говорещ перфектно английски...

Спътникът му – също облечен модерно, много далеч от класическия вид на джихадист, усмихнат, макар и малко уморен, беше предал на пункта всички необходими документи...

И, все пак, израелците се усъмниха.

- Слезте и елате в сградата – покани пътуващите младият сержант...

Джихадистите знаеха – в никакъв случай обиск не трябва да има. Да, бомбата беше скрита майсторски, но...

И тогава единият натисна бутончето на джиесема си...

Взривът, заложен в няколко фризера, телевизори, печки помете всичко в радиус от километър, изгори живите същества на километър и половина, а после избухна и ядреният заряд...

Вестта стигна до Йерусалим почти веднага. Евреите не се объркаха – очакваха нещо подобно, действаха по предварителен план...

В който имаше предвиждане за втори ядрен удар... Но не и за още два. При това в самия град...

А после от всички посоки нахлуха джихадистите...

Клането продължи повече от седмица...

Докато ООН се чудеше как да действа при толкова наглото и античовешко нападение, докато американците обсъждаха какви сили да изпратят, джихадистите нанесоха втория си удар...

Балистичните ракети, под най-голям секрет скрити в Мавритания и Мароко, поеха на дълъг път през океана...

А двете подводници, купени отдавна уж за скрап, но модернизирани с ракети с ядрени заряди, бяха вече заели позиции на запад от Исландия...

Достатъчни бяха три попадения – две във Вашингтон и едно в Ню Йорк... И американците се заеха с грижите за отбраната си...

А Европа забравиха...

С надеждата, че и този път войната ще е на Стария континент... Пък с новия халиф все някак ще се разберат...

И без това отдавна поддържаха тайни връзки с някои негови приближени, смятайки, че така задържат и изолират заплахата в планините на Афганистан, Ирак и Иран...

Сега линията на бойните действия бавно, но неспирно се насочваше от юг на север, в далечна Русия се водеха кървави сражения, в Западен Китай и Северна Индия джихадистите постепенно овладяваха все по-големи райони, островите на Юго-Източна Азия бяха прочистени от гяури, от Северна Австралия по източното крайбрежие се придвижваха ислямските части, дори в Южна Америка бяха открити няколко фронта...

Фереджето се спускаше над Земята...

П.П. Смятах да напиша голяма антиутопия. За напълно реалното бъдеще...

Това беше в края на 2013 година...

Написах няколко глави – и ми стана страшно и гадно...

Прекалено реалистично и възможно, прекалено...

Затова спрях до тук...

Дано фантазията ми е изкривила бъдещето...

Но... Видях какво става в началото на 2015 година...

Мисля, че фантазията ми е слаба...