2.09.2015 г., 21:07 ч.  

Фея 

  Проза » Разкази
691 0 1
13 мин за четене

   - Катя, хайде по-бързо! От петнайсет минути ме залъгваш, че си тръгнала. Тези номера вече не минават! Знам, че още си във вас. - гневният глас на Мира излизаше от телефонната слушалка и кънтеше досадно в главата на момичето.
   Катерина от своя страна за пореден път оглеждаше стаята си с надеждата да намери сивото си дънково горнище. Майка ѝ пак бе подреждала стаята ѝ и беше невъзможно да открие каквото и да било.
   - Тъкмо се обувам. И ако продължим този безсмислен разговор, скоро няма да приключа...Сериозно, как очакваш да бързам след като не ми позволяваш да се обуя? - дърдореше разсеяно Катя, докато вървеше към гардероба в коридора. “Тук трябва да е. Ако и тук го няма, заклевам се, ще се развикам без да ми пука за деловата среща на баща ми. - заричаше се наум.”
   Отвори малката вратичка и започна да преглежда закачалките. “Ето го! - успокои се момичето. - Няма да се вика!” Откачи горнището от закачалката, като събори още няколко закачалки, но не си направи труда да подреди.
   Реши да прекъсне монолога на приятелката си, като заговори, заеквайки понеже междувременно се опитваше да се напъха в якето.
   - Ще затварям. След малко съм при теб. Няма да се бавя повече, обещавам.
   - Ако до двайсет минути те няма, си тръгвам, ясно? - изпуфтя Мира.
   - Да, да. Обещавам, че няма да закъснявам повече, чао. - затвори и пъхна телефона в един джобовете на дънките си.
   Грабна ключовете от шкафчето до вратата и най-сетне прекрачи прага. В коридора обу набързо кецовете си и на няколко скока слезе стъпалата. На входа на блока я срещна брат ѝ Константин, който тъкмо се прибираше от някъде. Тя едва не се блъсна в него. Той я изгледа очудено, но изненадата му трая само няколко мига. Беше свикнал с откаченото държание на седемнайсетгодишната си сестра.
   - Лол! Накъде си се разбързала толкова? Внимавай да не завлечеш и мен при досадните си приятелчета. - изкикоти се Константин.
   - Уф! Защо винаги си такъв гадняр?...Закъснявам, след петнайсет минути трябва да стигна до центъра, който е на около двайсет миути път от тук. - заобяснява Катя.
   Беше ѝ пределно ясно - трябваше да бяга, за да стигне навреме. А ако имаше и задръстване съвсем щеше да оплете конците. Брат ѝ стоеше пред нея и я гледаше безразлично. Колко пъти беше чувал думата “закъснявам”.  Катя винаги закъсняваше. Дори да се бе приготвила час по-рано, в последния момент щеше да се сети, че е забравила нещо и да се върне да го търси.
   - Добре, приятно изкарване. - измърмори Константин и продължи пътя си.
   Катерина даже не си направи труда да го погледне, а направо изскочи на улицата и побягна към центъра. Съзря насреща си един колоездач и си помисли колко щеше да ѝ е от полза в момемнта едно колело. Освен, че щеше да стигне по-бързо, хората нямаше да я заглеждат, сякаш е луда, когато минаваше покрай тях. Да, макар почти всеки друг също бързаше, се учудваше, когато Катя минеше покрай него като стрела. А да не говорим за късогледството. Все отлагаше да отиде на очен лекар и може би щеше да отлага и за напред, докато един ден просто почнеше да не може да си види дори краката.
   След около петминутно тичане, забави ход. Стигна до една много натоварена улица и нямаше място откъде да се промъкне. Смеси се с тълпата хора и продължи напред. Вървеше сред вълната от непознати лица. Някои от тях ѝ правеха впечатления и тя ги придружаваше с поглед докато я задминат. Други се появяваха и изчезваха от полезрението ѝ със своите вечно безчувствените си изражения. Тук всеки имаше свой живот, свои проблеми, свои решения. Най-умни като че ли излизаха непукистите. Просто си живееха живота без да акцентират върху каквото и да било. Катя не притежаваше това ценно за днешното време качество. Рядко успяваше да се измъкне от проблемите без трайна нужда да размишлява дали не е постъпила грешно. В старанието си да опазим себе си не осъзнаваме колко много нараняваме околните.
   Момичето стигна до една пресечка, която водеше към малка  уличка. Тръгна по нея със забит в земята поглед. Сивият, отдавна не виждал ремонт тротоар, продължаваше да старее и събира прах като всичко наоколо. Сградите на някогашните общежития сега пустееха и чакаха поне един от многобройните им притежатели да ги превърне в изискано заведение, хотел или просто да ги разруши, за да си построи богата и луксозна къща. Непосредствено след веригата олющени мазилки с величието си сияеха нови търговски центрове и седалища на банки и сгради на чуждестранни предприемачи.
   Някакъв писък изкара Катя от мислите ѝ. Тя се закова на място и се ослуша. В първия момент не чу нищо, но малко след това някакво размазано “помощ” мина през ума ѝ и я накара да побегне към източника на виковете. Докато бягаше в обратна посока към едно от главните шосета в града, викът се повтаряше в съзнанието ѝ. Беше жена. Истеричната нотка в гласа не позволяваше на Катя да определи възрастта ѝ, но въпреки това не ѝ беше трудно да осъзнае, че трябва да се върне без да обмисля накъде точно отива. Тя стигна до тротоара и се спря. Огледа се и вляво от себе си видя една жена, която плачеше и отчаяно обясняваше нещо на един полицай. Катя проследи шокирания поглед на мъжа с униформата и видяното я смрази. Някакво малко момиченце, на около три годинки, се беше качило на третия етаж на ръждясала аварийна стълба, едва крепяща се към рушащо се тухлено здание. Детето се беше навело и като че ли търсеше нещо. Момичето едва дочуваше тихия му плач, който всъщност едва ли беше тих, но уличните шумове го заглушаваха. Но защо не слизаше, защо седеше там? Катя се вгледа по-средоточено, но не успя да разбере каква е причината. Образът на момиченцето се изясняваше за кратко и веднага след това се замъгляваше. Момичето се заслуша в надвикващите се до него гласове.
   - ...ще се оправи, успокойте се. Като се паникьосвате, не помагате с нищо. - полицаят се опитваше да успокои поне малко разпищялата се жена.
   - Свалете я, моля ви, веднага! - крещеше неукротимо тя. Мъжът до нея се опита да вземе думата, но разтреперания глас на жената не му позволи. - Може всеки момент да падне! Какво си мислите, че правите? Каква пожарна? Как ще дойде тази пожарна, не виждате ли колко е натоварен пътя?
   Думите на непознатата подтикнаха Катя да хвърли бегъл поглед на шосето. Само няколко секунди ѝ бяха нужни, за да се убеди, че жената беше напълно права. Нямаше време нито за пожарна, нито за каквото и да е друго бавене. Трябваше да се действа на момента. Полицаят очевидно още не бе осъзнал това напълно, а когато това станеше, вече можеше да е късно.
   Катя пристъпи няколко крачки към сградата и в следващия миг вече усещаше краката си да изкачват на бегом паянтовите стъпала. Усети лека болка в дясната си ръка, тази, с която си подпомагаше изкачването. Погледна я. Беше се порязала на някой остър ъгъл на ръждясалия парапет. В следващия момент леката болка от дланта се премести в колената, но този път в пъти по-силна. Катя едва успя да предотврати удара на главата си и металния ръб на едно стъпало. Беше се спънала и паднала, докато оглеждаше последствията от одраскването. Чу се да извиква от болка. Пое си дъх през зъби и се сви на мястото си. Успя да се изправи с помощта на парапета и тухлената стена до себе си. Зави ѝ се свят само от мисълта за височината и мястото, на които се намираше. Някакви крясъци започнаха да бучат в ушите ѝ. Суматохата идваше отдолу. Катя бавно се придвижи до парапета и погледна към земята. Около основата на сградата се беше насъбрала цяла тълпа хора. Всички говореха или викаха нещо.
   - Момиче, слизай веднага!...Какво прави там? Стълбата всеки момент ще падне!...Свали я! - крясъците се блъскаха в съзнанието на момичето и увеличаваха замайването.
   Колкото и объркана да бе, Катя нито за миг не забрави защо се беше качила на постройката с риск  за живота си. Едно не можеше да си обясни: защо всички тези хора я караха да слезе? Не виждаха ли плачещото момиченце на горната платформа?
   Още съвсем малко ѝ оставаше, още няколко стъпала и щеше да се озове при детето. После щеше да го дръпне за ръката и да го стисне в силна прегръдка, от която щеше да ги измъкне чак, когато стъпеше на тротоара. Толкова непостижимо ѝ се виждаше това. Краката ужасно много я боляха от удара и тя едва изкачваше стъпалата.
   Пред погледа ѝ се откри гърба на малкото детенце. Беше облечено с лилава блузка и бели, приели червеникавия оттенък на ръждата, летни панталонки.
   - Мимиличка, какво правиш тук? – попита Катя.
   Момиченцето се обърна и я погледна със сините си, зачервени от плача, очи. То махна един русоляв кичур от бузата си и заговори детското си гласче:
   - Не мога да спася Катя.
   Катерина стъпи и с другия си крак на платформата, където беше момиченцето. Сключи неразбиращо веждит и направи няколко миниатюрни крачки към детето.
   - Коя е Катя? Някоя твоя играчка ли? - попита с мек, но леко пресипнал глас момичето.
   - Тя е истинска! През нощта се превръща във фея и ме пази. - настоя момиченцето с нацупено лице. Очевидно беше усетило пренебрежителната нотка в гласа на Яна.
   - Нямаме време да я спасим. Трябва бързо да слезем долу. Хайде, подай ми ръка! - Катя заговори с нежен, но настойчив глас, като протегна ръката си към детето.
   Синеокото момиченце се отдръпна и понечи да се обърне, за да продължи спасяването на своята фея пазителка.
   - Хайде, миличка, ще те заведа при мама. Тя ще ти вземе нова фея. - гласът на Катя звучеше почти като молба.
   - Татко ми подари Катя. Той ще се разсърди, като разбере, че не съм я спасила. - отговори детето, все още обърнато с гръб.
   - Тогава татко ти ще ти подари нова фея. Само слез с мен!
   - Татко не живее с нас. Той е много далече на юг. - малкото момиченце седна на платформата с кръстосани крачета и погледна Катя с невинните си сини очи.
   Виковете отдолу не бяха стихнали. Катя чу сирена на патрулка, която приближаваше. Не знаеше как да постъпи, не разбираше за какво точно говореше детето. Едно обаче знаеше със сигурност - тази играчка беше много ценна за това дете. То нямаше да тръгне без нея. Щеше да започне да се съпротивлява, а това увеличаваше риска от падане. Трябваше да действа по възможно най-деликатния начин, защото можеше и тя, и детето да загинат на място.
   - Татко ти ще ти купи друга кукла, повярвай! Той много те обича и следващия път когато се видите, ще ти я подари. - заобяснява Яна.
   Никога не ѝ беше лесно да се оправи с малките деца. Какво по-точно значеше “Той е много далече на юг.”?
   - Не. - поклати глава русото момиченце. - Той работи много и няма да ми вземе друга фея. Моят татко е миньор, а мама ми е казвала, че в мините няма феи.
   Едва сега на Катя ѝ се изясни всичко. Бащата на това момиченце работеше зад граница като миньор. Може би в Гърция, а може би някъде другаде. Някъде, откъдето се връщаше един път на няколко години. Момичето не можеше да остане безсъчувствено към чутото. Тези пълни с надежда сини очи я гледаха и кротко очакваха следващите ѝ увещания. Момиченцето нямаше представа на какъв риск е изложен животът му. Неговите мисли бяха далеч, далеч по-различни. За него най-важното сега бе да спаси малкото останало от татко му - човек така близък, но същевременно престъпно далеч от дъщеричката си.
   - Как се казваш? – попита Катя.
   - Мария. - отговори с пискливото си гласче момиченцето.
   - Добре, Мария. Искаш ли да ти помогна да намерим феята ти?
   Момиченцето примигна. Усмивката му озари красивото личице. Сякаш за първи път някой ѝ предлагаше да ѝ помогне с нещо. Мария стана и посочи с пръстче към ъгъла на металната платформа.
   - Аз знам къде е. Тя е там долу.
   Катя също стана и предпазливо запристъпва към ръба. Наведе се под парапета и погледна към един от стълбовете, които служеха за опора на конструкцията. Там съзря една малка кукла, чиято рокля се беше закачила за един стърчащ от ръждясалото желязо гвоздей. Пресегна ръка и улови куклата. Хвана я здраво и склони глава, за да не се удари в долната част на парапета, докато се провираше между старите железа.
   - Това ли търсеше? - попита Катя и подаде куклата на малкото момиченце.
   Очите на Мария светнаха от радост. Тя хвана куклата и я опря до гърдите си, сякаш я прегръща. Катя се изправи, олюлявайки се. Отново ѝ се виеше свят, а коляното не я беше оставило намира. Тя използва момента и хвана за ръка малката Мария, като я поведе след себе си по стълбите. Момиченцето я последва без възражения, но малките му крачета не успяваха да догонват темпото на Катя, която в този момент се беше паникьосала до краен предел. Момичето забеляза това и се наложи да спре на едно от стъпалата, за да вземе на ръце детето и да измие така последното разстояние.
   Щом краката ѝ стъпиха на земята, Катя пусна внимателно Мария и заедно с нея се затича към майка ѝ. Тъмнокосата жена прегърна през сълзи малката си дъщеричка. Катя усети как ръчичката на момиченцето се отскубна от нейната и се обви около врата на майка му.
   Жената започна да мълви нещо през сълзи. Не можеше да се разбере какво точно казва, защото звуците заглъхваха в рамото на Мария. Катерина чу зад гърба си гласове, които я викаха, но не се върна дори не се обърна. Несъзнателно беше тръгнала към пресечката, от която дойде, за да се отзове на отчаяните викове на жената. Продължаваше да крачи напред, забравила накъде отива. Забравила за срещата с приятелите си в кафенето . Не можеше да осъзнае напълно какво се беше случило. Единственото, което усещаше, беше световъртежът и болката в коляното, която я караше да накуцва.
   Беше спасила живот. Дори за миг не се замисли как, по дяволите, Мария се беше озовала на паянтовата постройка, мъчейки се да спаси куклата си. А къде беше бляла тъмнокосата жена, че бе позволила да се стигне чак до риск за живота на детето ѝ. Как бе възможно да има такива хора?...
   Момичето започна лека-полека да се отърсва от объркването. Скоро щеше да стигне до шосето, на чиито отсрещен тротоар, в едно от десетината кафенета, я чакаха приятелите ѝ. Беше толкова уморена, че ѝ се струваше почти невъзможно да стигне до там. На няколко пъти ѝ хрумна, че ще е по-добре, ако спре да си почине, но краката ѝ така и не се отзоваха на мислите. Продължаваха да се влачат по тесния тротоар. Защо ѝ беше толкова лошо, какво толкова бе станало? Не беше ли по-правилно да бъде щастлива от постъпката си?
   Катя стигна до шосето и най-сетне се спря. Пред нея се простираше леко изтрита пешеходна линия. Спомни си, че беше обещала на Мира да бъде при нея след около двайсет минути. Това я притесни до известна степен понеже ѝ се струваше, че се е бавила цели часове. Мислите я съпроводиха и докато пресичаше. Защо ѝ се виеше свят? Трябваше да спре...за секунда, колкото да си поеме дъх. Направи го и сякаш почувства някакво смътно успокоение. В следващия миг усети силна болка в краката. Полетя. Сивото шосе се отдалечаваше, а болката се усилваше. И изведнъж Катя отново се спусна надолу. Беше по-бързо от полета. Момичето усети как главата му се удря в...черния път. Черен стана пътя, черни станаха небето, въздуха, всичко...
  
   Вече седемнайсет години познатите на Катя могат да я виждат само в спомените си. Виждат я и онези мили сини очи, чиято притежателка сега е красива млада дама. Мария никога не забрави постъпката на онова добро непознато момиче, което спаси един от малкото спомени от баща ѝ. Понякога имаше чувството, че е сънувала. Не защото нещата ѝ се струваха нереални, а просто защото феи не съществуват.
Съществуват само добри хора.



           

© Мануела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??