- Разбрахте ли, че Петров от развойния си е купил нов джип?

- Нов втора употреба, или чисто нов?

- Чисто нов, от магазина.

- Каква марка?

- Рено, май Каджар се казваше модела. От големите, де, не от онези, малките джипчета за града.

- Ха, че то Рената коли ли са? Нали знаете, има два вида, Мерцедес и други.

Шефа на търговския отдел нямаше как да не отсъди тежко, самият той караше джип Мерцедес. Макар поне десет годишен и с Бог знае колко навъртени километри по германските магистрали. Подобни разговори го отегчаваха до полуда, а кухи и комплексарски фрази като тази го изкарваха извън кожата, но нямаше какво да направи, все пак това беше шефа на съпругата му.

- Има нещо вярно, вижте Формула 1, Хамилтън вече колко години доминира с Мерцедес. Няма как този черньо да не побеждава заради колата.

Зализания тип явно беше нов и решен да се подмазва на шефа си. Още на вратата не го хареса. На „черньо” замалко да се впусне в спорове, но се спря овреме.

-- Каквото и да си говорим Шумахер си остава най-великият. След Сена разбира се.

- Ама някъде четох, че има някакъв с още повече титли. Себастиян Ожие ли се казваше, Себастиан Льоб ли ...

- Да не е Себастиан Фетел?

- Не, не, не беше той.

- Явно едното му е второто име, другото фамилията, например Себастиян Льоб Ожие, хахаха – направи се отново на остроумен шефа на отдела.

Тези наистина бяха пълни малоумници. Себастиан Льоб и Себастиан Ожие бяха двама отделни души, при това велики шампиони, само че на рали. А да сравняваш рали пилоти и пилоти от Формула 1 беше като да сравняваш рок музика с джаз. Малцина знаеха това и определено „компетентните” коментатори не бяха сред тях, но го подразни вулгарната им категоричност в изказванията по теми, от които очевидно представа си нямат. Май беше по-добре да послуша дамите. Вечерята отдавна беше приключила и компанията се беше разделила на две части, мъжка и дамска. Всяка със собствените си теми. Тъй като той беше нещо като домакин неговото място беше в средата на масата и това му позволяваше да следи и двата разговора. Съответно това му даваше комфорта да не се включва в никой от тях. Спорта беше най-безобидната тема в в разговорите на мъжете, останалите се въртяха около лични истории, пълни с всякакви мегаломански небивалици. Жените говореха за неща, неразбираеми за мъжете, но далеч по-прозаични. И по-смислени. За децата, за промоции и разбира се, за рецепти.

 - Ау, тирамисуто ти се е получило много добре, по рецептата на Джена от миналата седмица ли го направи - една от колежките похвали съпругата му.

- Не, не, използвам рецепта на майка ми, учеше ни със сестра ни като малки, тогава тъкмо навлизаше в България. Не знаех дали ще се справя, отдавна не го бях правила.

- Справила си се много добре, направо е сууупер - добави друга колежка и очевидно не лъжеше, ако имаше как щеше да оближе чинията.

В отдела на съпругата му имитираха популярно телевизионно предаване, където една група хора си разменяха гостувания и домакина готвеше. Даже пускаха „дежурния” тайно по обед от работа, за да може да се приготви. За разлика от предаването не си раздаваха оценки. Не и официално, иначе зад гърба на последния домакин купона и менюто се обсъждаха поне няколко дена. По принцип не канеха половинки, но тази седмица беше ред на съпругата му и нямаше как да не присъства. Можеше да си намери извинение, но това щеше да породи въпроси зад гърба ѝ, а и наистина искаше да ѝ бъде от помощ. И го правеше с удоволствие, само да не бяха тези нейни колеги.

- Чухте ли каква я е свършила президентшата, взела, че нахранила бебето направо на летището. Представяте ли си, разкопчала си пазвата и му дала да суче.

- Тя официално не е президентша, събраха се след като съпруга ѝ сдаде поста.

- Да, така е, пък и е по-добра от сегашната скочибра.

- Не разбирам какво толкова е станало, на Запад било масова практика жени да кърмят на обществени места - това беше неговата съпруга и той тайно се възгордя.

- А, те на Запад съвсем станаха като маймуните, то след всички тези бежанци какво друго да се очаква - обади се друга колежка и този път съпругата му си замълча.

 - Мани ги тези еврогейове, скоро съвсем на нищо няма да замязат - шефа на отдела реши да обедини разговорите - Добре, че тук в България все още е нормално.

- Какво е нормално? - все пак не се сдържа да се включи. Беше набрал и не усети как съпругата му се притесни.

- Ами не знам, ама не е нормално да слагат онези плакати, дето двама мъже се държат за ръце, а пък две жени се целуват.

- Добре, ама аз питам какво е нормално. Защото само до преди двайсет, трийсет години развода беше срам за цялата фамилия, а сега половината сте разведени и това се смята за нещо обичайно.  До преди петдесет години момче и момиче не са можели да се целуват на публично място, а преди сто дори да се гледат очи в очи. Всеки един от нас в един момент от миналото е щял да бъде извън обществените норми.

Настана неловко мълчание.

- Кафе? - съпругата му разчупи тишината.

- Май по-добре направо да си ходим, че и без това стана късно, кафетата ще ги оставим за утре сутрин в офиса - шефа каза тежката си дума и всички тръгнаха да стават.

- Къде да сложа останалите ядки?

Въпросът му остана да виси във въздуха без отговор, съпругата му продължаваше да събира чиниите и да ги подрежда в миялната машина.

- Не я препълвай, няма нужда, утре ще измия всичко, почини си, цял ден приготвя вечерята.

Съпругата му продължаваше да прибира масата още с официалните дрехи.

- Добре, кажи какво има ... Къде сбърках, по дяволите, кажи нещо, няма как да знам, ако не ми кажеш ...

Явно беше много ядосана, защото не чу дори дежурното "Нищо". От това притеснението му започва да преминава в яд. Не разбираше какво става и защо му се сърди. Напоследък нищо не разбираше, сегашната ситуация беше ескалирала от нищо, но и преди имаше подобни моменти. От месеци, дори години.

- Отивам да разходя кучето - наметна якето, взе каишката и кокера, който до сега спеше в ъгъла и като чу познатия шум моментално се разбуди.

- Не можа ли да се сдържиш? - Най-после проговори тя, застанала в средата на стаят, с укоряващ поглед и ръце на кръста.

- Моля? – беше безкрайно изненадан от причината за нейния гняв.

- Знаеш ли какво ще ми коства това? Знаеш ли колко приказки ще трябва да чуя зад гърба си?

- Колегите ти са малоумни сноби, които знаят само да интригантстват и ти много добре го знаеш, самата ти си го казвала, едва ги търпеше в началото, колко пъти искаше да напуснеш само заради тях, въпреки, че работата ти харесваше.

- Сноби, сноби, ама с тях работя. Дори прекарвам повече време с тях, отколкото с теб. Или си на срещи с групата, или като си тук си на компютъра да обсъждате всякакви глупости и да пишеш жалби.

- Все някой трябва да ги върши тези глупости и да се бори за благото на всички, докато други са заети да се правят на юпита, да си купуват нови Мерцедеси и да се фукат със супер важната си работа.

- Да, ама тази работа плаща ипотеката и сметките, колко пари донесе вкъщи последните месеци? Ако не е тази работа и тази вечеря с колегите сега нямаше дори да има какво да ядем.

- Знаеш ли, май по-добре да се махна, като те слушам ще бъдеш по-добре без мен. - отиде до скрина, взе едно листче и започна да пише. Имаха обичай да си оставят бележки. Всеки си имаше нещо като касичка, но прозрачна и веднъж пусната бележката в касичката на другия не можеше да бъде взета обратно. Понякога си пишеха закачки и мили бележки. Беше спорно дали системата беше по-полезна във времена на щастие, или точно, когато бяха ядосани един на друг и бележките заменяха яростните спорове. Имаше и моменти, когато това беше начин да споделиш някаква тайна без да се налага да гледаш другия в очите. Парадоксално, но това помагаше да нямат тайни един от друг. Или поне всеки един от тях се надяваше да е така. Вдигна листчето, сгъна го и понечи да тръгне към банята, където държаха касичките, но се спря. Замисли се за миг, след това го прибра в джоба, взе каишката, викна кучето и излезе през входната врата.

Навън ръмеше, но на стария кокер явно му харесваше, защото обикаляше храстите с хъс на пале. Наметна качулката и бръкна в джоба за цигари. Вече пушеше рядко, но от време на време припалваше. Всъщност в тази история бяха заедно с жена си, и двамата бивши върли пушачи, сега държаха кутия на лавицата до терасата за всеки случай. Понякога пушеха една цигара заедно. Не напипа нищо, бръкна в другия джоб, но и там я нямаше. Беше ги забравил и се запъти към близкия магазин, който затваряше в полунощ и се надяваше да успее да си купи нови. Бяха му останали пари точно колкото за цигари. Чакаше превод от шефа си, който се бавеше вече седмици, въпреки, че продължаваше да го товари с още поръчки. Още докато работеше на трудов договор преди много, много години заплатите във фирмата бяха ниски, на ръба на оцеляването. Шефа му беше цар на златната среда, даваше толкова, колкото на хората да не им писне съвсем, но никога и стотинка повече. Махна се, но и на няколко нови места не му потръгна. След години без сериозна работа се принуди да вземе поръчки на частно от вече бившия си шеф, макар да се беше зарекъл никога повече да не се върне при него. Не, че имаше голяма полза при тези нередовни задачи с още по-нередовни плащания, но все се надяваше на нещо.

От години запълваше времето си с обществена дейност до степен това да стане основен ангажимент. "Групата" се състоеше от такива като него. Десетина, двайсет човека, всички до такава степен интелигентни, че направо го потискаха. Но и всички в различната степен маргинализирани. Дори най-успешните сред тях бяха черните овце в своите професии. Не, че не бяха специалисти, напротив, ако се бяха отдали на статуквото всеки от тях щеше да бъде повече от успешен. Но имаха съвест. Или поне така се успокояваха. Не беше сигурен дали може да каже това за себе си, но със сигурност можеше да го каже за другите. Бяха изключителни хора, макар и отритнати от обществото като заядливи откачалки. Запознаха се покрай една детска площадка, която от общината смятаха да превърнат в паркинг. След това друга, после трета ... Чувстваха се длъжни да откликнат на всяка нередност, ровеха се в документи, пишеха жалби, организираха протести. Но не всичко беше цветя и рози, ангажираността идваше със собствено мнение и не рядко с огромно его. Поне при него важеше с пълна сила. Искаше на всяка цена да наложи своите идеи, а не рядко оставаше неразбран. Напоследък нещата ескалираха и дори го бяха обвинили в хейтърство. Не беше сигурен дали му се струва, или беше реално, но се чувстваше като натрапник, чужд сред свои.

В такива моменти единственото му спасение беше жена му и дома им. Знаеше, че каквото и да става навън, може да намери спокойствие вкъщи. Бяха един отбор, имаха сходни ценности, понякога не се налагаше да говорят, за да знаят как се чувства другия. Но и това се промени. Не се отчуждиха, но сякаш се отдалечиха. Понякога имаше чувството, че вече не я познава и се питаше той ли се промени, тя ли, или и двамата. Но тази вечер всичко се беше разпаднало окончателно, тя беше станала част от света, срещу който се бореше.

Неусетно почти стигна до магазина, който вече се виждаше зад ъгъла. Стори му се непривично затъмнен, забърза се и почти задърпа кокера след себе си само за да установи, че наистина беше затворил. Погледна часовника, показваше 00,21.

- Преди малко си тръгна - от тъмното се чу гласа на Павката, съседа от третия, огромен балканджия с малък пинчер - Дали ще завали по-силно?

- Не даваха да вали в прогнозата, ама нищо не се знае - не беше сигурен какво да каже. Павката пушеше. Дали да не го помоли за цигара. Колко ли жалък ще изглежда. Но пък така му се пушеше ...

- Ще се прибираме, че стана късно - успя да каже вместо една проста молба за цигара.

- Още малко ще поразходя моя дзвер, Балкан, хайде - викна Павката на малкото куче с голямо име и двамата тръгнаха в тъмнината.

"Защо не му поисках цигара, аман от тази гордост" си повтаряше докато се прибираха, макар въобще да не му се искаше. Единственото му желание беше да се скрие някъде от всички. Денят беше ужасно скапан. Като повечето дни напоследък. Отдавна се питаше как успя да пропилее живота си, какво толкова обърка, къде сбърка. Като млад всички казваха, че има бъдеще. Няма по-несигурна инвестиция от тази в мъж с потенциал. Светът е пълен с провалили се таланти. Започна да превърта в ума си всички важни решения и да си мисли как ли щеше да протече живота му, ако някога, някъде беше взел друго решение. Човек винаги помни тези, при които не е бил сигурен, че е направил правилния избор. Парадоксално, но останалите, колкото и да са били също толкова важни минават незабелязано, тъй като резултата е бил удовлетворяващ и човек не се пита какво е можело да стане, ако ...

По навик отвори входната врата внимателно и максимално тихо. Вратата на банята беше полуотворена, беше светнато, но очевидно тя си беше легнала и беше забравила да изгаси. Избърса лапите на кокера и тръгна към терасата да изпуши заветната цигара. Посегна към лавицата и на бледата светлина видя две снимки на тях двамата, които стояха до кутията с цигари. Не можеше да не признае, че си оставаше все така невероятна жена, а годините само добавяха класа към красотата ѝ. Излезе навън и запали. Замисли се за снимките, толкова беше свикнал с тях, че не им обръщаше внимание, но сега нещо го жегна и го върна към спомени. Едната си я бяха направили на първата обща ваканция в една лодка по малка, но красива река. И двамата изглеждаха щастливи и свободни. Поне за себе си категорично можеше да каже това, въпреки всички турболенции, които неминуемо съпътстват всяка връзка. Другата я бяха направили, когато я изпращаше на аерогарата за студентска бригада. Следващите месеци бяха едни от най-трудните за него. Бяха кандидатствали заедно, но него го сметнаха за потенциален имигрант и не му дадоха виза. Може би с право, пред всеки в един момент стои въпроса за емиграция. Това беше точно от онези моменти, в които човек се чуди дали взема правилното решение, но те за миг не се поколебаха да останат в България. И това си имаше своята цена. Някои ще кажат че беше идеалист, други, че е комплексиран критикар, но не умееше да си трае и това му носеше само неприятности. Започваше нова работа с надежда, успяваше да покаже какво умее, но когато видеше нещо нередно не се сдържаше да не го отбележи и в крайна сметка сам напускаше преди да го изгонят. Не се отказа и когато откри „групата” намери такива като него. Това даде нов смисъл на живота му, но и му отне много, нерви, време, дори средства. През цялото време тя беше до него и го подкрепяше. Дори, когато започна сам бизнес и се провали, нито веднъж не чу укор, че рискува излишно. Неусетно не той, а тя стана опора на семейството и осигуряваше финанси в критични моменти. Даваше си сметка, че тя може да иска да напусне работа, да последва мечтите си, но не смееше да я попита. Колко жени на нейно място биха го разкарали много отдавна. Тя не само, че не го направи, ами през всичките тези години го подкрепяше като малко дете. Вярваше в него дори в моменти, когато не само всички останали, ами той самият губеше вяра в себе си. И как ѝ се отблагодари? Като я злепостави пред колегите ѝ. Толкова ли беше важно, наистина ли не можеше да си затрае? Какво постигна, дали промени мнението им, дали победи и ако да, то на каква цена?

Бръкна в джоба и извади листчето. Разгъна го и се зачете. „Искам развод”. Въпреки всички свои принципи да не цапа обществени места го скъса и хвърли парчетата през парапета, сякаш искаше да се отърве от някакъв кошмар. Когато го написа наистина го мислеше, но имаше нещо, което го спря да го пусне веднага в касичката. Не знаеше дали с годините беше победил инфантилността да отговаря първосигнално и прекалено емоционално на ситуациите, или се вслуша в нещо дълбоко скрито в него, което пазеше основата в неговия живота. Зарадва се, че не го беше направил.

Взе ново листче и написа „ОБИЧАМ ТЕ. ИЗВИНЯВАЙ”. Беше сигурен, че това са истинските му чувства и желания. Отиде към банята и посегна към нейната касичка, когато видя, че в неговата има бележка. Усети как пулса му се ускорява, ушите му писнаха, а стомаха му се сви. Какво ли беше написала? Дали като първата му бележка? Или като втората? Посегна този път към неговата, но отново се спря. Какво значение имаше какво беше написала. Защо трябваше да я прочете, за да пусне неговата? Ако въобще я пусне, вместо да скъса и нея. Какво щеше да промени нейната бележка, по-малко ли щеше да я обича, по-малко ли щеше да се чувства виновен, по-малко ли щеше да бъде неудачник. Защо хората винаги чакаме знак, или реакция от другите, за да кажем какво мислим и чувстваме към тях? Не, не, въпреки всичко той нямаше да измени на себе си,. Каквото и да му струва, щеше да прави нещата така, както ги чувства. Пусна своята бележка в нейната касичка, взе своята, набра кода, притаи дъх и завъртя капачката.