15.10.2017 г., 12:57 ч.

Фокус-мокус, каза той 

  Проза » Разкази
1341 7 4
52 мин за четене

 

 

1.


-    Цирк! – изсумтя готвачката, мисис Пийбоди, и дори пепеляворусият ѝ кок се разтресе от възмущение. – Акробати, илюзионисти, гълтачи на огън и брадати жени! Сър Питър трябва да си е изгубил ума, та да кани цялата тази паплач тук, в Розингтън! 
-    Моля ви, мисис Пийбоди! – извиси се гласът на иконома от другия край на масата, докато най-младата прислужница промълви с копнеж:
-    Слонове… Дали ще има и слонове?
Готвачката прехапа език, но малките й костеливи ръце продължиха да белят яростно картофите и обелките летяха върху дървения плот. 
-    Ако сър Питър е решил да включи, ъъъ, цирково представление в празненствата за рождения ден на мис Елвира, не сме ние хората, които да преценяват редно ли е, или не - продължи майордомът на едно от най-старите имения в Южна Англия. Той самият се стараеше да не мисли  за шатрата на синьо-бели райета, издигната в най-отдалечения край на моравата. – И тъй като така или иначе трупата ще ни гостува един-два дни, няма нищо странно да присъства на коктейла за актьорите, който сър Питър организира през юни. 
-    Актьорите са друго нещо, мистър Кармъди. Нямам нищо против „Хамлет“ и „Дукесата на Малфи“, въпреки че ако бяхте видели как онзи слабичък младеж с русите бакенбарди, дето играеше Хорацио, нагъва пай с бъбречета, не бихте го сметнали за изискан. Мен ако питате, самият сър Питър не харесва особено тъй наречените хора на изкуството, нищо че постоянно ги кани тук. 
-    Прави го заради мис Елвира – тя е артистична. 
Тримата – готвачката, икономът и младата прислужница, запазиха почтително мълчание, докато разсъждаваха върху артистичността на мис Елвира. 
-    И все пак – инатливо отсече мисис Пийбоди – юнският коктейл си е за актьорите и на него нямат място разни там хвърлячи на ножове, тъй мисля аз. 
-    Но хвърлячът на ножове е много хубав – провикна се прислужницата Сузи. Вчера с Даяна го видяхме да се упражнява зад шатрата. Казват, че е италианец, но не мисля така, защото има зелени очи, по-скоро зеленикави, и… 
На това място готвачката я скастри да мълчи и се обърна към иконома с думите:
-    Видяхте ли, мистър Кармъди, какви са последиците от цирка? Поквара! Агресия! Фокусници режат жени на две, а някакви италианци или Бог знае какви размахват хладно оръжие и примамват момичетата!   
-    Всичко това са само номера, мисис Пийбоди. Никой няма да пострада - каза майордомът, докато се надигаше от масата по собствения си тромав и недостолепен начин. Но точно тук грешеше. 

        
2. 

 

ЦИРК МАЖЕСТИК 

СМЪРТОНОСНОТО САЛТО МОРТАЛЕ НА БРАТЯТА ФИНЧ
БРАДАТАТА ДАМА 
МАГ ОРЛО РЕЖЕ ДЕВОЙКА НА ДВЕ 
ЖЕНАТА КАУЧУК 
АДРИАН МЯТА НОЖОВЕ ПО КРАСАВИЦА 
ГЪЛТАЧИТЕ НА ОГЪН 
АРАБЕЛА И НЕЙНИЯТ ПАПАГАЛ ТАНЦУВАТ НА ВЪЖЕ 

 

21-годишната Елвира, господарката на Розингтън с луничавото личице и непокорната, с миши цвят коса, се взираше в плаката с щастлива усмивка. Тя изтри ситните капчици дъжд от миглите си и прочете за втори или трети път омагьосващите думи. Цирк, ликуваше Елвира. В двестагодишната история на имението нямаше и помен от гостуваща циркова трупа. Предците й вероятно биха се обърнали в гробовете само при мисълта, че кръвожадни фокусници и момичета, танцуващи върху въжета в компанията на папагали са поканени на коктейл в Голямата зала. Но най-младата издънка на рода Остърли гледаше на това като на незаменимо приключение. Работата бе там, че Елвира имаше слабост към почти всеки род изкуство, в това число цирковото, но нито капчица дарба. Тя свиреше на пиано ужасно, рисуваше банални пейзажи и бе най-лошата Жулиета в историята на семейните представления, опитваше се да пише сериозни стихове, които просто разсмиваха брат й сър Питър, а първият й, и единствен опит за скулптура завърши с два порязани пръста и шев на челото. Неуспехът обаче не я отчайваше и вратите на Розингтън бяха постоянно отворени за всевъзможни артисти, от които Елвира „имаше какво да научи“. 
-    Препоръчвам фокуса с разполовената на две девойка – прошепна един глас в ухото й и Елвира подскочи. Дъждът леко се усилваше и под напора на вятъра плаката, окачен в най-отдалечения край на оградата на Розингтън весело плющеше. Момичето се вгледа в един леко пълен мъж, приличащ на жизнен, руменобуз Наполеон с рунтава брада. 
-    Маг Орло, предполагам? – каза тя. 
Фокусникът леко се поклони. 
-    А Вие сте? 
Вярна на характера си, Елвира вмъкна един любим цитат от „Алиса“:
-    О, аз съм най-обикновено момиченце. 
-    Това не е съвсем вярно. Дали сте обикновена зависи от това от коя страна на тази ограда се намирате. 
Елвира се засмя, докато фокусникът продължи с напълно сериозен тон: 
-    Ако сте сред обитателите на Розингтън, ако сте да речем… по-малката сестра на лорд Питър, то вие притежавате нещо, което ви отличава от всички останали момичета наоколо. 
-    Надявам се, че не говорите за луничките. Семейна черта са.  
-    Говоря за собствеността. Това е любимата ми дума. Е, и аз съм собственик на нещо, мис Елвира – разбира се, че знам коя сте. Притежавам цирка, който ще има удоволствието да ви забавлява. 
-    В такъв случай вероятно ще ми отговорите на въпроса, който занимава прислугата – ще има ли слонове? 
Маг Орло весело се засмя и розовите бузи се разтресоха. 
-    О, не, в никакъв случай. Предишният собственик бе чудак. Обичаше животните и в договора за продажбата имаше клауза, забраняваща наемането на звероукротители. Нямам нищо против. Разполагам с чудесни акробати, и естествено, кулминацията на представлението е моят номер. 
-    Разрязаната жена? 
-    Разрязаната жена. Винаги се приема добре от публиката, особено от съпрузите, ха-ха. 
Елвира се усмихна, но реши, че маг Орло не е особено симпатичен. Може би, заразсъждава тя, защото не е слаб и строен, и със завити по краищата мустаци. Тя си представяше илюзионистите с пламтящи черни очи и дълги пръсти. И не толкова прагматични, да си го кажем направо - алчни. Размислите й бяха прекъснати от приближаването на слаба, деликатна фигурка, която бързаше към портата на Розингтън. 
-    Къде беше, Арабела? – сряза я фокусникът. 
Момичето се спря и отговори, както се стори на Елвира, с известно запъване между думите.
-    Бях в градчето, папа. Ти ми каза, че може. 
-    Разреших ти да отсъстваш до пет. Закъсняваш със седем минути. Седем минути, Арабела! Върви в шатрата и започвай да репетираш номера с коприненото въже. 
По острите скули на Арабела плъзна червенина. 
-    Но ти каза, че ще ме вземете на коктейла, папа. 
-    Е, промених решението си. 
-    Моля те, папа. Моля те! 
Елвира побърза да се намеси. 
-    Маг Орло, за мен ще бъде особено приятно, ако Арабела е сред гостите тази вечер. 
За миг пролича, че в мъжа насреща се борят строгият родител и заклетият сноб. Той промърмори нещо за дисциплина, организираност и липса на отговорност в младото поколение, но все пак се съгласи. 
-    Ето, виждате ли, всичко е наред, Арабела. А аз съм Елвира. Ние сме почти на една възраст, нали? Харесва ли ви Розингтън?
-    Да. Имате хубава шапка. 
-    Така ли? Ненавиждам шапките. Но си идвам от събрание на женския комитет, а там е немислимо да се появиш с развети коси. Така че се съобразих и си сложих най-старомодната. 
-    Бих могла да ви ушия една. Само че нямам достатъчно филц. Мога да ви ушия дори рокля или пелерина, или каквото си поискате. Знаете ли приказката за роклята, която се събира в черупка от орех? Мога да ви ушия такава. Искам да кажа, ако разполагате с парче тюл, и не възнамерявате да я носите наистина. 
Двете поеха по централната алея, а маг Орло вървеше зад тях и се усмихваше. Беше усмивка на дете, на което са отнели играчка, а то клати глава и си мисли “Ще видите вие“. 

 

3. 

 

Елвира не бе от хората, които лесно се шокират – отдаваше го на това, че в продължение на години общуваше с хора на изкуството, които винаги вършеха или говореха странни неща. Но в навечерието на Юнския коктейл, който брат й организираше за любимите им актьори, се случи нещо, което малко или много я разтърси. Понеже се бе приготвила по-рано от очакваното, тя бе излязла на терасата над един от страничните входове, когато видя, че маг Орло, съпругата и дъщеря му също са подранили и вече са в близост до къщата. След тях вървяха Адриан и един-двама акробати. Елвира понечи да слезе, за да ги посрещне, но в този момент групичката се спря. Маг Орло се вглеждаше сърдито в жена си. По лъчите на залязващото слънце тя изглеждаше крехка и чуплива, като миниатюрен силует, направен от разтопена захар. 
-    Кехлибар, Елена! – чу се гласа на мага. – Мразя да носиш кехлибар. Не ти отива. Прави те стара. Веднага махни тази огърлица! 
В гърдите на Елвира се надигна възмущение и тя знаеше със сигурност как би реагирала на мястото на съпругата. Но не бе подготвена за това, което видя. Безмълвно, без да променя за миг изражението на лицето си, Елена вдигна ръка към шията си. Едно бързо дръпване – и топчетата кехлибар се пръснаха по земята. Елена направи крачка напред и изящното й краче в аленочервена обувка стъпи върху златистите парченца от вкаменена смола. Кехлибарът потъна в прясно насипания чакъл. Маг Орло кимна доволно и важно закрачи до жена си. 
-    Някой ден ще те убия, Орло – каза Адриан. Гласът му бе равен, сякаш съобщаваше отдавна известен факт. 
-    Няма нищо, Адриан – пресече го Елена. - Съпругът ми никога не греши. Тя вложи цялата нежност, на която бе способна в думите „съпругът ми“. 
Фокусникът вдигна поглед към терасата на Елвира, след което се засмя весело и отбеляза, без дори да се обръща към хвърляча на ножове: 
-    Старата любов ръжда не хваща, нали, Елена, скъпа? – и без да дочака отговор продължи – Още една такава реплика, Адриан, и ще се простиш с „Мажестик“. А ти не искаш да си отидеш, нали? 
Отговорът прозвуча задавено:
-    Не. 
-    Не? Кажи „Аз не искам да си отида“ 
-    Аз не искам да си отида. 
-    Това е добре. Защо мълчиш, Арабела? 
Дъщерята на фокусника извърна към него големите си замислени очи. 
-    Аз мога ли да нося кехлибар, папа? 
-    Не ставай глупава. Няма да носиш кехлибар, нито перли, нито каквито и да е бижута. 
-    Тогава рокля в кехлибарено жълто. Бих я направила права и дълга, все едно… все едно, че се стича. Голи рамене?… Да. Ръкавици? Да, до лактите… 
Арабела продължи да бърбори безгрижно, но никой не й обръщаше внимание. Групата се приближи към централния вход и Елвира напусна терасата. Не знаеше дали е така, или й се е сторило, но в мига, когато Елена скъса огърлицата й, на врата й се откроиха две петна.  Следи от пръсти? Синята брада, сети се тя за старата и доста страшничка приказка.  В настъпилия здрач брадата на Орло наистина изглеждаше синкава, а сенките удължаваха ръцете му. Елвира тръсна глава и се затича по стълбите надолу. Фантазията й наистина играеше номера. Ако брат й Питър научеше, щеше да изхвърли от библиотеката дори книжките с приказки. 

 

4.

 

Облечена в тънка вечерна рокля във виненочервено, с която се надяваше, че изглежда по-възрастна от годините си, Елвира разговаряше оживено на тема Чехов с един от познатите си актьори. Тънкият, върлинест Майкъл бе роден клюкар, чието неизчерпаемо любопитство, примесено с лека злоба, го караше да разглежда под лупа всеки и всичко наоколо. Двамата осмяха последното представление на „Три сестри“ и някои режисьорски приумици, след което Майкъл каза:
-    Но, Елвира, скъпа, наистина недоумявам какво целиш, като каниш на коктейл тази шайка въжеиграчи. Погледни ги само – те изобщо не умеят да се забавляват. Размотават се наоколо с издължени физиономии и не продумват с никого. Убиват цялото настроение. 
Елвира бе принудена да се съгласи. Братята Финч, акробатите, очевидно се чувстваха неудобно във вечерно облекло и пиеха тъжно коктейлите си край френския прозорец, като час по час някой от тях прекрачваше през него и се стопяваше в нощта. От Брадатата дама нямаше и помен, както и от Жената каучук, всъщност Елвира се питаше дали изобщо съществуват. Гълтачите на огън също не присъстваха – в последния момент се разчу, че маг Орло не ги водел никъде, защото били чужденци – араби. Снобизмът му се стори забавен на мнозина, тъй като самият фокусник, оказа се, имал френска кръв, а пък прословутите братя Финч всъщност произлизали от Италия. Адриан, чиято фамилия също бе италианска и не можеше да се произнесе по никакъв начин, се бе присъединил към компанията на един нашумял в момента драматург, и с уморена усмивка отбиваше въпроси като „О, значи мятате ножове по красавици – какво би станало, ако ръката ви трепне?“. Единствено маг Орло се чувстваше в свои води под фамилния герб на Остърли. Заобиколен от жена си и дъщеря си, той обикаляше залата с изпъчени гърди и спираше тук, подхвърляше по някоя шега там и видимо си прекарваше чудесно. 
-    Връщам си думите назад – произнесе се Майкъл – шишкото ми харесва. Чакай да позная, той е кукловод или вентрилоквист. Забележи, че жена му продумва само, когато той й дръпне конците. Иначе е миловидно създание. Прекалено кльощава е, но с малко грим и подходяща рокля би могла направо да заблести. Дъщерята ми се вижда шантава, но това може да се очаква, нали? Искам да кажа, да израснеш сред всички тези бели зайци и розови трика. 
-    Това е фокусникът, маг Орло. 
-    Охо, не бих пропуснал неговия номер. Често си представям как го изпробвам с нашата Офелия. Кълна се, че на сцената ще се чувствам по-добре с онази половина от нея, която не говори. Кога е представлението? 
-    Всъщност са две. Оказа се, че желаещите да гледат цирк са повече, отколкото очаквахме. Първото е утре вечер, а второто в сряда. Заповядай когато пожелаеш. А сега – отсече с достойнство Елвира – те оставям, за да забавлявам гостите си. Все пак съм домакиня. И тя решително се понесе към братята Финч.
В същото време господарят на Розингтън се опитваше да измъкне тайната на един трик с девятка спатия от маг Орло, който добродушно се смееше и му отговаряше – „О, не, сър Питър, двама фокусници на едно място са твърде много, тъй мисля аз”. Той вече бе успял да извади роза от косите на местната знаменитост – една второкласна филмова звезда, и да превърне бутилка шампанско в пухкава боа, която уви около раменете на жена си. Всичко това накара Питър, на който дискусиите около  „Три сестри” идваха в повече да се замисли сериозно дали занапред да не организира циркови представления, вместо театрални. В същия момент той забеляза, че чашата на Елена, съпругата на илюзиониста е почти празна. 
-    Още един коктейл, госпожо Орло? 
-    „Бяла лейди” – намеси се фокусникът – съпругата ми винаги пие „Бяла лейди”. Това е любимото й питие, нали скъпа? 
-     Да, скъпи. 
-    А за вас, госпожице? – обърна се Питър към дъщерята на мага. 
-    Аз... не... може би не. Папа? 
-    Естествено, че не, Арабела. Само на двайсет и една си. 
Сър Питър естествено знаеше този факт, но въпреки това не можеше да прикрие лекичко изумление. Момичето сякаш бе не повече от петнадесет години. Фигурата й изглеждаше по детски неоформена, имаше абсурдна прическа тип паж, на която буйната, чуплива коса не отиваше, и  кръгли очи с неописуемо дълги мигли. Той прехвърли вниманието си върху майката. Тя със сигурност беше най-слабата жена, която е виждал – създаваше усещането, че ей сега ще се стопи във въздуха. Но изумителното в нея бяха очите й – яркосини, искрящи като сапфири изпод тъмнокестенявите прави вежди. В началото той се питаше защо не се усмихва, после забеляза, че зъбите й са криви, не съвсем равномерно разположени. Питър се замисли, че тя е била красива. Или би могла да бъде. Във всеки случай, сега се намираше в някакво междинно състояние, подобно етап в развитието на пеперуда.  Той спря да я наблюдава и до ушите му долетя непрестанното бърборене на маг Орло:
-    ... Арабела за щастие е на възраст, в която може да участва в „Разполовената на две девица”. В моя цирк всеки съвместява по няколко роли едновременно. Тя си има собствен номер с въже, освен това е Жената-каучук. Какво ще кажете, а?   
-  Ами Брадатата дама? – попита Питър, леко зашеметен. 
-  Ш-ш-т, това е тайна, драги ми приятелю. Нали, Елена, скъпа? Ха-ха! Той внезапно стана сериозен. – Съпругата ми притежава артистичен талант, уверявам ви. Но не й разрешавам да го изявява твърде силно – преуморява се. Елена е извънредно чувствителна жена. Няколко малки номера и естествено, партнира на нашия смел Адриан, хвърлячът на ножове. По кой мислите ги мята? Но вярвате или не, това дори й доставя удоволствие. Нали, Елена? Харесва ти да си партнираш с Адриан, нали? 
-  Да, скъпи.  
Маг Орло щастливо притвори очи. 
-   Дисциплина, сър Питър. Тя е в основата на успеха. Сега, относно трика с девятката спатия....
В другия край на залата Елвира безуспешно се опитваше да въвлече в задушевен тет-а-тет последната издънка на фамилията Финч – Алберто, или както маг Орло предпочиташе да го наричат – Албърт. Двамата обсъдиха размерите и разположението на цирковата шатра, след което акробатът отново се вглъби в себе си. В края на поредната неловка пауза, той изведнъж каза:
-    Не трябваше да ни каните тук, лейди Елвира. Ние сме странни създания…. До известна степен деформирани. 
-    Уверявам ви, че и аз съм над средното ниво на ексцентричност. Ето, вече се смеете. 
-    Да, смея се, но не ви се присмивам. Виждам, че не сте типичната лейди, наблюдавам ви. И все пак сте в стихията си в тази зала, докато ние сме съвсем не на място. 
-    Защо мислите така? 
-    А вие не мислите ли? Огледайте се само. Маг Орло с неговите две зверчета, Адриан, който мята ножовете така, сякаш иска да прониже някого, и накрая ние, братята Финч, които се премятат и скачат, за да забавляват тълпи от хора, а се стъписват и не знаят какво да продумат, ако ги заговори непознат.
-    Той наистина изглежда…. Стегнат като войник преди решителна битка, и в същото време напълно безразличен към всичко наоколо – отбеляза Елвира. 
Очите й гледаха към Адриан, който се бе вторачил пред себе си, а пръстите му галеха ръба на чашата. Акробатът вдигна рамене, после ги отпусна. 
-    Има защо да е такъв, госпожице. Той е един от братята Финч – да, нашият цирк е наистина много малък. Преди време обаче беше голям – имаше заможен собственик и вървеше добре. Адриан беше акробат като нас, а маг Орло ни помагаше за номера… Помагаше… Трябваше да държи въжетата, на които се крепеше Адриан при един особено опасен номер. Е, изпусна едно въже. Ще ви спестя подробностите – счупени кости, и подобни ужасии. Адриан не можеше повече да бъде акробат, но и беше твърде стар, за да сменя професията. Затова смени номера – стана хвърляч на ножове. Със същия успех можеше да е гълтач на огън или пък клоун, неговата стихия беше акробатиката, нали разбирате. 
Елвира кимна с разбиране. Знаеше добре защо цирковият артист й разказва всичко това. Тя умееше да слуша и излъчваше топлина – през Розингтън бяха минали десетки театрални трупи, художници и диригенти, и една част от тях споделяха тайните си с нея, за да им поолекне, преди да продължат към следващата гара. 
-    Разкажете ми още – настоя тя. 
-    Не остана много за разказване. Циркът фалира – случиха се някакви дребни инциденти, някаква поредица от нелепи случайности, и маг Орло, който е знаменит скъперник и винаги разполага с повече пари от всички нас, взети накуп, просто го купи от предишния собственик. Направи няколко промени – уволни по-голямата част от хората, и те, горките, се принудиха да се хванат на работа като шофьори или домашен персонал. Останалите играем по няколко роли наведнъж. Орло дегизира собствената си жена като Брадатата дама, представяте ли си. 
-    Какви бяха инцидентите? 
-    О. Скъсани въжета, срязани платнища, няколко малки пожара… Нищо фатално, но публиката се отдръпваше. 
-    Но никой не пострада? 
-    Никой не пострада – сякаш на магия… Сякаш – повтори Алберто – на магия. 
Елвира забеляза, че въпреки спокойния тон, ръцете на акробата едва доловимо трепереха. 
-    Какво стана с предишния собственик? – попита тя.  
-    О, той си остана в “занаята“. Само че сега е просто един уморен акробат, който повдига завесата, за да надзърнете зад нея – нещо забранено в който и да е цирк на света. 
Двамата се спогледаха и усмихнаха мълчаливо. Поостанаха още миг заедно, след което между тях се вряза малка група от театрали, с възклицания като „Елвира, скъпа, не сме се виждали от изложбата на Найджъл през април. Горкичкият, продаде само две картини и то на някакъв ресторантьор, представяш ли си. Вероятно ще ги окачи в някой бар за лучена супа или подобие на бистро, където бръщолевят на френски“… И Елвира се остави да бъде повлечена извън обсега на братята Финч или поне тези от тях, които бяха останали в залата. Тя срещна за миг погледа на Адриан и й се стори, че в него припламна искрица на интерес, или на любопитство към домакинята на този прием. Внезапно осъзна неговата привлекателност – привлекателност на ранен войник. Той имаше изящно лице и красиво очертани устни. Но те, помисли си Елвира, не продумваха, нито се усмихваха. 

 

5.

 

-    Разочарование, какво разочарование – мърмореше сър Питър. 
Той припряно се въртеше и се опитваше да се намести по-удобно на зле тапицираното кресло в „ложата“, а и представлението закъсняваше с десетина минути. Господарят на Розингтън имаше и не съвсем неоснователни възражения срещу размерите на арената (в неговото детство цирковете бяха просто грандиозни), количеството зрители – шатрата буквално се пръскаше по шевовете, и неприятната миризма на плесен, разнасяща се от платнището. 
-    О, я млъкни, Питър – сряза го Елвира. 
Въпреки, че се чувстваше леко подтисната от това, което видя през вдигнатата от господин Финч завеса, тя все още поставяше знак на равенство между думите „цирк“ и „приключение“. Докато размишляваше какво ли би било ако избяга с някоя странстваща група като тази и стане укротителка на кобри или нещо подобно, светлините угаснаха. Тълпата развълнувано издаде едно „ах“ и притихна. В тъмнината се разнесе гласът на маг Орло: 
-    Дами и господа, добре дошли в цирк Мажестик! 
Той замълча за момент и повтори на френски:
-    Mesdames et messieurs, bienvenue au cirque Majestic… Тук реалността се размива, а илюзията добива очертания, тук природните закони губят смисъл, а свръхестественото тържествува! Хората не могат да летят – но братята Финч могат, жените нямали бради – о, но някои имат, смъртоносно ли е да те разрежат на две – не и в цирк „Мажестик“! 
През залата премина шепот, платнището внезапно изплющя под силата на вятъра. Светлините отново светнаха и представлението започна. Номерът на летящите братя Финч отне дъха на публиката – тройното салто мортале бе изпълнено от най-младия, момче на не повече от петнайсет-шестнайсет години, под съпровода на барабанен ритъм.  Последва разходка на Брадатата дама – тя обикаляше манежа и желаещите можеха да пипнат или дърпат брадата й. Чудатата жена поспря и пред ложата на домакините – сър Питър и Елвира, но той усмихнато я отпрати с ръка, и получи благодарен поглед от искрящосините очи. 
Последва номерът на Арабела – облечена в снежнобяло трико и сребриста поличка, тя държеше малко чадърче от пъстра хартия над главата си и ходеше, дори подскачаше по опънати въжета на адска височина. В другия край на въжето един очарователен папагал пристъпваше напред назад и кряскаше въодушевено на момичето. Накрая Арабела захвърли чадърчето и протегна длан – птицата полетя и кацна на ръката й. Двамата си размениха бърза целувка, след което папагалът отлетя с нов крясък, а Арабела се хвърли надолу – към опънатото от братята Финч платнище, в чийто център падна като изящна статуетка, изобразяваща гмуркаща се жена. Публиката я хареса, от по-задните редици се разнесоха одобрителни дюдюкания.  Сър Питър одобрително се завъртя на неудобното кресло и прошепна на Елвира:
-    Добре, добре, малката си я бива!
С бърз професионален маниер Адриан, съвместяващ ролята на асистент, изкара на сцената цяла маса с магически предмети – цилиндри и тестета карти, странно изглеждащи стъкленици, букети свежи цветя и различни по размер огледала. Маг Орло излезе иззад централната завеса, облечен с фрак, който не отиваше на тантурестата му фигура, и с определено тържествуващо изражение. Но смешното човече изведнъж удиви публиката с таланта си – той не само вадеше зайци от цилиндрите, но и пълнеше празните стъкленици с вино, превръщаше букетите с цветя в пеперуди, а огледалата изведнъж спираха да отразяват и него, и доброволците от публиката, напразно търсещи образа си там. Избухнаха аплодисменти, но предпазливи – всички присъстващи бяха затаили дъх в очакване на коронния номер. Маг Орло се огледа наоколо, самодоволно изпъчил гърди. Тишината бе толкова плътна, че можеше да се реже с нож. Внезапно фокусникът изчезна зад кулисите. Появи се отново няколко мига по-късно и всички видяха, че бе сложил бели ръкавици. До този момент правеше номерата си с голи ръце и изведнъж този нов невинен, ежедневно изглеждащ аксесоар внесе зловеща нотка. Маг Орло  щракна с пръсти и Адриан се появи за миг, за да избута на сцената един вехто изглеждащ сандък на колелца. После отново се стопи зад кулисите. 
-    Дами и господа, обърна се фокусникът към притихналите редици – харесахте малката Арабела, нали? Тя умее да ходи по въже изключително добре, но не сте и предполагали какви други таланти крие. Излез на сцената, мила! 
И дъщеря му, сменила простото трико с красива рокля и златисти обувки, се появи под взрив от аплодисменти. Маг Орло подканящо вдигна капака на сандъка. Арабела послушно се качи и легна вътре – главата й се подаде от единия край. В следващия миг от другия край на сандъка се появиха и изящните й обувки – блестящи под светлината на прожекторите, мънички, със заострени токове. Момичето се усмихна широко, маг Орло затвори капака с трясък. Той бръкна под фрака си извади трион, наслаждавайки се на къде престорения, къде истински шепот на ужас в шатрата. Орло постави инструмента върху сандъка и притихна… секунда… две… Напрежението растеше. Внезапно фокусникът започна да реже сандъка, в шатрата се чуваше само звукът на безмилостния трион. Маг Орло раздели сандъкът на две и – о, чудо, главата на Арабела все тъй се усмихваше от едната половина, а краката й в златистите обувки безгрижно помръдваха от другата. 
-    О, Небеса – промълви сър Питър. По всичко личеше, че проблемът с неудобното кресло е на заден план в момента. 
-    Добре ли си, Арабела? – пропя фокусникът и момичето отвърна – „О, да, маг Орло, и още как!“. 
-    А искаш ли да те превърна отново в едно цяло? 
-    Не би било зле – каза разполовената девица. 
-    Може би трябва да се допитам до уважаемата публика – каза фокусникът със силен глас и от редиците, а също и от ложата на сър Питър се дочу – „Да, да!“. 
Магьосникът вдигна рамене, после с нежелание захвърли триона настрана. С известно усилие съедини двете половини на сандъка. Сетне се вгледа в очите на Арабела и прошепна: 
-    Фокус-мокус! 
Отвори капака и й подаде ръка – и само след миг Арабела бе пак на сцената, красива в тънката си рокля, но приличаща все тъй на дете. Аплодисментите наистина бяха оглушителни и сър Питър помисли, и то с основание, че на второто представление присъстващите ще са дори повече. Следващият номер бе на гълтачите на огън - двамата мъже със скулести мургави лица буквално целуваха и изпиваха факлите, печелейки цялото внимание на публикатата. Последва номерът на Адриан – с удивителна точност той хвърляше нож след нож към окованата за дървена платформа „пленена египетска принцеса“ и остриетата се забиваха на милиметри от стройната й, нетрепваща фигура. Сър Питър, който в началото на номера коментираше пред шъткащата му да спре Елвира – „Откъде накъде пък египетска принцеса“, бе принуден да признае, че Адриан и партньорката му, в лицето на хубавата Елена бяха „изумителни, драга моя, изумителни“. Последва една лека клоуниада на Арабела и папагала, после братята Финч се завърнаха, за да закрият шоуто с последен номер – пирамида от хора, в чийто връх, крепящ се само с длан върху дланта на партньора си, бе рижият изпълнител на „смъртоносното салто мортале“. Кръгът се бе затворил, представлението свърши. Публиката взриви шатрата с аплодисментите си, а Елвира, която не бе промълвила и дума, затвори очи и се запита: “Какво не беше наред?“. После погледна пред себе си и поклати глава. Нямаше живец – каква смешна дума. Нямаше оживление. Артистите излизаха, летяха във въздуха и си играеха със стихиите, а сетне се прибираха зад кулисите без да си разменят и поглед, и бегла усмивка, досущ като механични играчки. Този цирк бе мъртъв. 

 

6.

 

На следващата сутрин се случи нещо полукомично. Елвира, която влезе в кухнята, за да изясни въпроса с подозрително издутата капачка на едно бурканче сладко от малини, завари готвачката мисис Пийбоди увлечена в разговор с хвърляча на ножове, Адриан. При това той й говореше разпалено нещо, което завърши с дълга дума, наподобяваща contemporaneamente. Мисис Пийбоди вдигна рамене по посока на Елвира:
-    Този господин тук искал нещо италианско за обяд, що за нахалство е това, питам аз? Моля ви обяснете му, госпожице Елвира, че това е порядъчен английски дом и най-екзотичното, което се готви под този покрив е неделното къри. Знаех си, че гостуването на тези палячовци няма да доведе до нищо добро – под напора на силните чувства хилавите гърди на мисис Пийбоди се надигаха възмутено. Но Адриан вече отваряше вратата с характерната си полуусмивка. 
-    Моля да ме извините, госпожице Елвира – каза той – кулинарията ми е нещо като хоби, нали разбирате. Реших, че ще бъде интересно да обменим идеи с многоуважаемата дама, която е истински експерт в това изкуство (“Макаронджия!“, процеди мисис Пийбоди). Сега ще си вървя, по това време имаме репетиции.
-    О! Дали мога да мина да погледам? Като малка исках да избягам с някой цирк. 
-    Добре, че не сте. Искам да кажа, доста е обсебващо. Озовеш ли се в цирк, няма да си тръгнеш от него. И да, разбира се, че можете да погледате. Когато ви е удобно. 
-    Всъщност бих дошла още сега – и като връчи на потресената мисис Пийбоди бурканчето сладко, Елвира последва цирковия артист през отворената врата. 
Известно време двамата вървяха през моравата мълчаливо, разменяйки си обичайните учтиви забележки. Когато наближиха шатрата, небето отново се бе покрило с оловносиви облаци. Елвира потрепера от влажния въздух. Шатрата, със синьобелите си ивици изведнъж й заприлича на морско чудовище, на кит, издърпан на брега. Зад нея се виждаха няколко ламаринени фургончета, пръснати наоколо като раковини в пясък. 
-    Вие не сте щастливи – каза Елвира. 
Адриан сведе за миг дългите си, подобно на нарисувани мигли.  
-    Не – отвърна той – предполагам, че не сме. 
-    Мисля, че знам защо не сте щастлив Вие, Адриан. Разказаха ми за злополуката. 
-    Злополуката… - повтори артистът. 
-    Да. Простете, че съм толкова директна. Питах се защо и останалите изглеждат толкова измъчени. 
-    Не бих могъл да говоря за останалите. Бих могъл да говоря за себе си. И за Елена. 
-    Елена? 
-    Елена Орло. Някога бяхме сгодени, нали разбирате. Само че аз претърпях… злополуката, а след това… е, да кажем, настъпиха лоши времена за цирка. Работата не вървеше, постоянно се случваше нещо. Ние се гледахме накриво, Елена охладняваше. И изведнъж Орло купи цирка и ни изправи на крака. После се ожени за Елена. Роди се детето. Не мисля, обаче, че двете са особено сполучили. Орло е… доста деспотичен. Елена обаче е напълно примирена. 
-    И сега този човек ви кара да хвърляте ножове по нея? 
Адриан се засмя тихичко, поклащайки глава. Излъчването му на войник, на боец, за момент се стопи. 
-    Не го приемайте така драматично, госпожице Елвира. Аз умея да хвърлям ножове, а Елена не е момичето отпреди двайсет години. В началото се опитвах да я склоня да остави Орло, но вярвайте ми, че това не й е минало през ума и за миг. В момента сме просто партньори. 
-    Каква смешна дума. 
-    Нали? Но на нея се крепи циркът, госпожице. Бих направил всичко за Елена – освен да се върна при нея. Не мога да й бъда съпруг, но повярвайте, нищо няма да ме спре да й бъда партньор. 
Двамата бяха стигнали до шатрата и Адриан галантно й направи път. Вътре течеше репетицията на братята Финч. Адриан седна до Елвира е като омагьосан се зае да наблюдава ефектните номера на акробатите. Тя отново не се стърпя:
-    Бихте искали да сте с тях? 
-    Бих. 
-    Защо не напуснахте цирка след инцидента, Адриан?
-    Нямаше къде да отида. 
-    О! Можехте да станете пощальон, дърводелец или да карате трамвай. 
-    Не можех. Питате се защо цирковите артисти живеят на път, спят във фургон, не общуват с почти никого освен собствения си кръг? Защото са се родили под купола. Ако се родиш в Сахара няма как да поискаш шейна. Нали знаете за прастарите циркове, онези, в които затваряли децата в делви, за да придобият същата форма или ги обезобразявали така, че да приличат на вечно усмихнати клоуни. Ние сме същите – сраснали сме се с този манеж, затворени сме в този кръг и не знаем какво е отвън. 
-    Звучи страшно. 
-    За външен човек – да. 
-    А ако някой си тръгне…? 
-    Все някой ще го спре. 
Двамата замълчаха, докато на манежа се смениха няколко номера. Стана време и за репетицията на италианеца, и Елвира, която все пак намираше за тъжно, че той се цели с остриетата в тялото на бившата си любима, безшумно се измъкна от шатрата. 
Едва направила няколко крачки, тя съзря пред един от фургоните малката фигурка на Арабела. Момичето седеше на чудноват, доста висок стол и разплиташе едно усукано парче прежда. Яркочервените влакна се бяха намотали около тънките й пръсти. В един момент Арабела вдигна ръце срещу слънцето, опъвайки преждата над очите си. Елвира затаи дъх – жената-дете сякаш издигаше във въздуха миниатюрни копия на въжетата, по които ходеше в цирка, и на тях се крепяха и тя, и папагалът, и Елена, и гълтачите на огън, и дори митичните слонове, за които копнееше прислужницата Сузи – целият свят. Арабела свали ръце и илюзията се разпадна. Елвира се приближи до нея. 
-    Обичам да плета – каза малката акробатка. Тонът й прозвуча почти извинително. – Папа не одобрява. 
-    Трябва да правите това, което ви харесва, Арабела. 
-    Харесва ми да плета, и да шия. Вижте – това е моя рокля. 
-    Много е хубава. 
-    И обувките от номера с разрязаната жена. Аз им приших пайетите. 
-    Наистина ли? Бих искала да имам същите.
Арабела кимна щастливо. Тя подаде усуканата прежда на Елвира и започна да я навива от единия край. 
-    На представлението довечера ще дойде и прислугата, нали? 
-    Да. Такава е идеята. Всички в Розингтън много се вълнуват. 
-    Сигурно е прекрасно да имаш прислуга. 
-    О, да. 
-    И да живееш в къща, и да не пътуваш никъде. 
Елвира не бе склонна да се съгласи с последната забележка, но разбираше защо това се харесва на момичето от цирка. Тя се замисли. Адриан не беше прав, че хората, родени на манежа, не искат да си тръгват от там. Според нея Арабела би си тръгнала. Би си опаковала багажа със саморъчно ушитите рокли и би излязла от шатрата завинаги. Въпросът бе кой щеше да я спре. 

 

7. 

 

В сряда валя силно и когато стана време за представлението, шатрата тънеше в море от кал. Въпреки това за нула време се изпълни до краен предел – този път дойдоха не само хора от съседните градчета, но и прислугата на Розингтън начело с мисис Пийбоди, която не спираше да мърмори. Елвира този път беше придружавана от Майкъл – и върлинестият актьор я подразни ужасно, защото й разкри тайната на фокуса с разрязаната жена! Беше я научил от някакъв драматург, чиято сестра навремето излизала с фокусник. „Разбираш ли, скъпа, шептеше високо Майкъл – жените всъщност са две. Виждаш краката на едната и главата на другата, толкова е просто“. „Не исках да знам, идиот такъв, защо ми каза?“ – отвърна Елвира. Но веднага съобрази, че и Арабела, и майка й са еднакво слаби и стройни, с малки стъпала. Представи си ги двете, свити в сандъка – като зърна в бобена шушулка. Арабела се усмихва, Елена опъва напред фините си глезени… Две жени, един фокусник и шепа магически прах. 
В този момент представлението започна и Майкъл млъкна още в момента, когато най-младият брат Финч разсече въздуха с тройното салто мортале. Арабела отново заподскача по въжетата с щастливо кряскащия й насреща папагал, брадатата лейди обиколи манежа с подканяща, но неестествено замръзнала усмивка, и маг Орло изпълни всичките си номера, преди да обяви коронния… и да изчезне зад кулисите. „Белите ръкавици…“, помисли си Елвира и потръпна.

„Не, не мога да гледам това!“ – раздаде се вик от задните редици и всички погледи се обърнаха натам. Мисис Пийбоди, по-възмутена от всякога, вдигна платнището и изчезна навън сред взрив от смях. После отново настъпи тишина, очакване… Фокусникът се завърна на сцената и още неотворил уста – Елвира вече бързаше към него в красивата си рокличка. Гръмнаха аплодисменти. Повечето от зрителите вече бяха изгледали първото представление и поздравяваха момичето за куража.

Маг Орло поклати глава, въздъхна и отвори капака на сандъка. Арабела скочи вътре и тряс – капакът падна. От едната страна на сандъка се показа главицата на момичето. Тя се усмихна широко, после погледна към маг Орло и… усмивката й се преобрази в ужасена гримаса. Публиката също отмести поглед и… о! – нещо ставаше с фокусника, нещо страшно ставаше! Маг Орло бе ококорил очи, от гърлото му излезе гъргорещ звук и бликна кръв. Той се олюляваше, сякаш започваше стъпките на някакъв нелеп танц. Внезапно се завъртя и забит в гърба му, проблесна нож, вкаран почти до дръжката. Сякаш задвижен от невидима сила, раненият се втурна към завесите, изчезна зад тях. И докато сред публиката се разнесоха първите писъци, първите викове на ужас, Арабела вече скачаше от сандъка и тичаше към завесите, последваха я няколко циркови работници, излезли от кулисите вляво, както и един двама души от публиката. Майкъл също се втурна напред, и Елвира, след не повече от миг колебание го последва. 
Пометена от напора на толкова много човешки ръце, дебелата кадифена завеса се вдигна като в театър, представящ древногръцка трагедия – Арабела седеше на пода, раздирана от ридания, а в скута й лежеше главата на мъртвия й баща. Тялото му бе полуизвърнато настрани и дръжката на ножа се виждаше съвсем ясно – красива, седефена, проблясваща нежно в полумрака на кулисите. Елвира имаше чувството, че времето ту спира, ту тръгва отново забързано – в един момент Арабела прегръщаше убития, в следващия дотичалата отнякъде Елена на свой ред го обвиваше с ръце, опитвайки да го изтръгне от ръцете на дъщеря си. В един нелеп момент Елвира забеляза, че по нежните скули на Елена има следи от лепило, последен спомен от ролята на Брадатата дама, която покойният й бе вменил. 
Извикаха полиция, шатрата бе моментално опразнена и групата от Розингтън също помолена да напусне – ситуацията бе толкова нелепа, че дори мисис Пийбоди, която не можеше да понесе гледката на разполовената девица се взираше в трупа с нещо като интерес – сякаш очакваше, че това е поредният номер, след който маг Орло ще скочи на крака и ще се поклони по своя си надут начин. Елвира остана до последно, съдействайки доколкото може на полицията – все пак тя бе представител на домакините тази вечер. Униформените бяха местни момчета, несвикнали с тъй зрелищни убийства, затова първоначално действаха хаотично – разпитваха ту нея, ту цирковите артисти, набързо се отказаха да търсят стъпки от убиеца зад шатрата – калта отвън бе изпъстрена с отпечатъците на най-различни размери обувки, и накрая намериха за най-уместно (въпреки, че ножът не бе от неговите) да арестуват Адриан. Хвърлячът на ножове се качи в полицейската кола доста пребледнял, но безмълвен, а отвън, под започналия отново да вали дъжд останаха тези, които мисис Пийбоди пренебрежително наричаше циркаджии. Решено бе за случая да се уведоми Скотланд Ярд, и на следващата сутрин в Розингтън щяха да се провеждат разпити и да се изследва местопрестъплението от далеч по-ошлайфани професионалисти. 
Когато си тръгваше, Елвира се обърна и погледна към групичката циркови артисти, застанала под звездното небе. Те пушеха и разговаряха ръкомахайки, ходеха енергично насам-натам, стискаха премръзналите ръце на Елена, и ту един, ту друг правеше опити да изтрие сълзите от безумно дългите мигли на Арабела, и в този миг господарката на Розингтън си помисли – “Те вече не изглеждат нещастни. Стъписани, изненадани до краен предел да, но не и нещастни”. Приликата с механични играчки бе изчезнала завинаги. Цирк Мажестик, останал без илюзиониста си, се раждаше за живот като в някакъв удивителен, грандиозен фокус-мокус. 

 

8.

 

След една нощ в ареста, хвърлячът на ножове Адриан бе неочаквано освободен. Това се случи след няколкочасови разпити от страна на Скотланд Ярд, в които готвачката мисис Пийбоди се оказа главно действащо лице. Още на сутринта след инцидента тя проведе разговор “на четири очи” в стаичката на иконома мистър Кармъди, след което, изпълнявайки наставленията му, но вайкаща се и въздишаща по своя си маниер, се изправи пред господарите на Розингтън, за да заяви:
-    Онзи ужасен Адриан или какъвто е там, не е заклал горкия човек в шатрата. Знам го със сигурност, защото… ох, срам ме е дори да говоря за това… Но преди номера с разполовеното момиче излязох навън – почувствах, че просто имам нужда от свеж въздух, разбирате ме, нали? Да разрежеш човек на две и то не кой да е, ами собствената си клета дъщеричка, това, представете си, се нарича “шоу”. Та, както ви казвах, излязох навън и – тук бузите на мисис Пийбоди неочаквано се обагриха в яркочервено – и този мъж, Адриан, беше пред палатката, така де, пред шатрата, и пушеше цигара. И когато ме видя, я захвърли и каза, ооо, как сте мисис Пийбоди, изглеждате ми бледа, май имате нужда от една хубава италианска… це… целувка – довърши потресената готвачка. 
Сър Питър и Елвира си размениха бързи погледи, и тъкмо когато изглеждаше, че ще прихнат от комичността на ситуацията, сър Питър прочисти гърло и бързо изрече – „Какво нахалство!“, а пък Елвира попита нетърпеливо – „И какво стана после, мисис Пийбоди?“ 
-    Ами после се разнесоха писъци, ние двамата се втурнахме вътре през платнището и видяхме струпаните хора и малкият, смешен маг Орло да лежи прободен и кръвта му да изтича в ръцете на горкото девойче, не му знам името. 
-    Тоест вие… сте били с Адриан, когато убийството е извършено – промълви Арабела. 
-    Не съм била с него, а край него – поправи я натъртено готвачката. 
-    Трябва да съобщите за това на Скотланд Ярд – каза сър Питър и естествено, когато лондонските полицаи дойдоха малко по-късно, това бе сторено. 
Налагаше се цирковите артисти да останат ден два в Розингтън докато върви дознанието. Моментът бе необичаен, затова собствениците на имението решиха да вечерят заедно с тях, в знак на уважение към сполетялата ги загуба. Сър Питър влезе в стаята на Елвира, докато тя слагаше обеците си, и се питаше какво я човъркаше, какво не й даваше мира. 
-    Е, оказа се, че онова момче с ножовете е невинно. Жалко - въздъхна сър Питър – сега полицията ще се мотае със седмици тук, да не говорим, че циркът се премести у нас, буквално. 
-    А аз се радвам за него – каза замислено Елвира. – Не ми прилича на убиец. По-скоро на войник. 
-    Много малко хора приличат на това, което са – заядливо произнесе сър Питър. – Честно казано предпочитам мисис Пийбоди да си бе стояла в шатрата, и да бе оставила свежия въздух на мира. 
При споменаването на готвачката Елвира все пак се засмя. Беше уверена, че италианецът се е пошегувал, за да си върне тъпкано на забележката за макаронджията, но въпреки това ситуацията бе най-малкото забавна. Адриан наистина не изглеждаше като Дон Жуан. Самата мисис Пийбоди пък, помисли си Елвира, не изглежда като готвачка. Бе стройна и слаба, с почти официален кок и превзети маниери. Засрамена, че се е впуснала не за първи път по малко странните завои на мисълта си, докато гостите я чакат за вечеря, Елвира се втурна към трапезарията. Вечерята все пак започна навреме и въпреки напрежението от продължилите цял ден полицейски разпити, снемането на отпечатъци и тъй нататък, на масата цареше едва доловимо оживление, навярно заради освобождаването на Адриан. Самият той се хранеше с апетит, братята Финч за първи път опитваха да разговарят, и само Елена и Арабела, както можеше да се очаква, изглеждаха подтиснати, но почти без следа от снощния шок. Кукловодът умря, и куклите се разтанцуваха, каза си Елвира тихичко. 


9.

 

Внезапно й дожаля за мъртвия илюзионист. Той толкова се гордееше със своя цирк, своята собственост, своя малък кръг, от който нямаше излизане. Сега сам бе напуснал „кръга“, бе се стопил в тъмнината на кулисите без да помаха за сбогом или да се поклони, триумфирайки след коронния си номер, държейки зловещия трион с безупречно чистите си бели ръкавици. 
-    Горкият маг Орло! - изрече тя високо и съвсем преднамерено. 
Вечерята бе минала и гостите седяха в зеления салон, държейки чаши с кафе. Така ли й се стори или на лицата им се изписа едно и също добре отрепетирано изражение на печал? В един момент всички кимаха и въздишаха, във въздуха се понесоха добре познатите фрази:
-    Да, клетият ми съпруг… 
-    Беше толкова добър фокусник… 
-    Никога няма да забравя как в последния момент извади куп пари и спаси цирка ни… 
-    Така и не ме научи на трика с девятката спатия – поклати глава сър Питър – шегуваше се, че двама фокусника не бива да се събират на едно място… 
Елвира отпи глътка кафе и отново извиси глас:
-    Питам се кой би искал да го убие. 
-    От полицията – чу се приятният глас на Адриан – от полицията смятат, че е работа на външен човек. За съжаление е невъзможно да се проследи кой точно. На представлението имаше над сто човека публика. Всеки би могъл да излезе и да заобиколи шатрата от задната страна, да се промъкне между кулисите и да го причака. Не е тайна, че всички излизахме за номера си от кулисите вляво. Единствено Орло ползваше централната завеса. Бе най-близо до гримьорната. 
-    Точно така – въодушеви се най-възрастният от братята Финч, Алберто. – Маг Орло влиза за миг зад кулисите, слага ръкавиците си и излиза отново на сцената. Арабела се пъха в сандъка, той хлопва капака… и в този момент убиецът хвърля ножа от сравнително близко разстояние и го забива в гърба на фокусника. 
-    Нима е толкова лесно да убиеш човек с едно хвърляне на нож? – промърмори сър Питър. 
-    Естествено, че не е! – почти извика госпожа Орло, която до този момент седеше вдървено, и изправен гръб. – Само професионалист може да убие невинен човек по този начин! 
-    Иска ти се, Елена – отвърна й Адриан – само че госпожа Пийбоди, благословена да да е, върви и разправя на цялата къща как по време на убийството съм се опитал да я оплета в мрежите на порока. 
-    Не знам как си го направил, но си ти, Адриан, ти си.
-    Скъпа моя, сега ще ме изкараш по-голям фокусник от покойния ти съпруг. Уверявам те, че дори той не можеше да бъде на две места едновременно. 
Арабела внезапно се разсмя. Смехът й бе висок и необуздан, но както избухна, така и спря. 
-    Извинете – каза тя – чувствам се странно. Горкият папа. 
Елвира замислено я наблюдаваше, отпуснала изящната чашка кафе за кафе в скута си. Арабела изглеждаше вглъбена в себе си, както когато танцуваше върху въжето или навиваше парчето яркочервена прежда – сякаш върши нещо наистина важно, което изисква пълното й съсредоточаване и не може да си позволи грешка. Погледът на Елвира се премести върху майката. Елена продължаваше да спори с Адриан, жестикулирайки – в шока и скръбта си тя изглеждаше по-жива от всякога, изоставила напълно предишната си инертност. 
Елена? Арабела? И двете имаха мотив да убият маг Орло, който бе тираничен и жесток съпруг и баща, унижаващ и експлоатиращ най-близките си, само че по време на нещастието участваха в неговия коронен номер. („Много е просто, жените са две – виждаш главата на едната и краката на другата“). 
Елвира продължаваше наблюдението си. Адриан почти лежеше в креслото, изглеждайки напълно отпуснат, но в същото време някакво напрежение изопваше всяка черта на финото му лице. Той не спираше да контрира Елена и околните чуваха как между тях прехвърчат реплики:
-    … убит с нож… с нож! 
-    … и какво от това, ножът не е от моите… 
-    … хвърлен е по него, Адриан! 
-    …. но полицията каза, че е от много близко разстояние, дори дете би могло да се справи, скъпа… 
-    … кой би искал да убие мъжа ми? Ти си единственият му враг! 
-    … кой? кой? И питаш – ами че ти и Арабела живеете от години под тиранията му, Алберто му продаде цирка си на безценица, акробатите му мизерстват, гълтачите на огън търпят унижения, а ти ми казваш, че съм единственият потърпевш? 
Двамата млъкнаха и се загледаха с неприкрита неприязън. Възможно ли е, запита се Елвира, някога да са се държали за ръце, без да допускат, че маг Орло ще дръпне конците, и от изваяните пръсти на Адриан ще литнат ножове към тялото на хубавата Елена. 
-    Момент, момент – намеси се кротко Алберто Финч. – Преди да продължиш да сипеш обвинения, Адриан, ще ти кажа, че цялата трупа бе зад кулисите вляво, освен Арабела и ъъъ, майка й, които участват… вероятно вече не е тайна… участват в трика с разполовената девица. Всеки от нас може да потвърди алибито на останалите. Всъщност единственият, който отсъстваше в това време бе ти, Адриан, заради глупавия ти навик да излизаш навън и да пушиш, и ако не беше госпожа Пийбоди, щеше да си с единия крак на бесилото. 
Неизвестно защо, думата „крак“ накара Елвира да смръщи вежди. Крак… крака? Тя се опитваше да си спомни. Какво не беше наред? Имаше нещо… недовършено, нещо, което трябваше да се случи – а не се беше случило. Тя бавно изплува от вцепенението си и видя, че Елена е прекратила словесната битка с хвърляча на ножове и е отишла до рояла, където разглеждаше, или се правеше, че разглежда някакви партитури. Елвира отиде при нея. 
-    Умеете ли да свирите? 
-    О… малко... Майка ми е италианка, а те малко или много са музикални. Баща ми беше диригент. 
-    Значи не е бил цирков артист? 
-    Не – не и той. Какво значение има всъщност – махна с ръка Елена. – Тя отново запрелиства партитурите. – О, вижте. Ранна творба на Моцарт. Детето гений. Питам се какво ли е да си родител на такова дете. 
-    Дайте още малко време на своето, и ще разберете. 
Сините очи се стрелнаха към мълчаливата фигурка на Арабела, която изглеждаше напълно погълната от дамаската на креслото – опипваше плата с ръка, милваше го, сякаш не можеше да се наслади на допира на коприната. Елена се усмихна майчински. 
-    Не, не си правя илюзии. Арабела е много добра в това, което прави, но съзнанието й витае някъде другаде – не и под купола. Циркът не е нейната стихия. Не знам какво ще правим отсега нататък. Не искам да мисля за това. Орло щеше да ми каже какво да правя! Колко ще ми липсва! – тя извърна глава към рояла, и гласът й заглъхна. 
-    Не ви ли се струва неестествено някой да решава вместо вас? 
-    О… в началото се съпротивлявах. Смятах, че имам характер. Орло ме убеди, че не е така. Той знаеше с точност как трябва да изглеждам и какво се очаква от мен. Например, че не бива да пускам косите си дълги, защото лицето ми е твърде тясно, или пък че не ми отива жълто. Промени походката ми, защото смяташе, че не е достатъчно…. как я наричаше той… ситна, за да бъде женствена. Преди време обичах череши, но той ги замени с вишни, защото не са толкова сладки. Бе напълно прав, че трябва да мисля за фигурата си. 
-    Всичко това звучи потискащо, Елена. 
-    Потискащо? – учуди се жената. – Но защо? Според мен показва, че мъжът ми ме ценеше и обичаше извънредно много. И ако не ми го бяха отнели – тя се обърна и подчерта думите си, гледайки към Адриан – щеше да бъде така до края на живота ми. И нямаше да имам нищо против. 
Елвира се усмихна леко и замълча, но дълбоко в себе си не вярваше, че може да съществува толкова пълно покорство. И дресираните лъвове, помисли си тя, понякога изчакват дресьорът да сложи глава в пастта им… и стисват челюсти. Тя отново погледна Елена, но срещна апатичното, лишено от всякаква инициативност изражение на лицето й. В този цирк няма животни, продължи до разсъждава Елвира – предишният собственик, Алберто, ги е обичал и включил такава клауза в договора. Маг Орло се съгласил, не защото е обичал животните, а защото нямал нужда от тях. Той самият бил звероукротител – и изпробвал този талант върху Елена и Арабела. Едната нямала нищо против, а другата просто витаела, както се изрази майка й, без да обръща внимание на ставащото около нея. „Ето го маг Орло, разхожда двете си зверчета“, спомни си тя думите на Алберто по време на приема. 

 

10. 

 

След малко цирковите артисти си тръгнаха и домакините ги изпратиха от прага, след което сър Питър каза:
-    Кълна се, че това е последният цирк, който каня тук, Елвира. На приема миналата година една актриса оскуба колежката си, която е откраднала ролята на Офелия и досега смятах, че това е най-драматичното нещо, което сме преживели. Драматично, ха-ха! 
И с тези думи господарят на Розингтън отиде да си легне, оставяйки Елвира свита в креслото. Тя затвори очи и се опита да си припомни сцената на убийството. Нещо се губеше. 
Елвира въздъхна и мислено изреди главните действащи герои, тези, които току що си бяха тръгнали от вечерята – най-напред Адриан, осакатеният от Орло акробат, до него Алберто Финч, който бе продал цирка си след „поредица от злощастни инциденти“ – и нямаше съмнение, че в тях има пръст един малък, зъл фокусник…. Зад тях вървяха акробатите, за които Финч старши каза, че са „странни, деформирани създания“ и които и тави вечер почти не продумаха, пазейки тайните си, старателно избягвайки да отговорят на която и да е провокация. Те действаха в екип… ако един побегне към централните кулиси… с изваден нож… а останалите го прикриват… дали би се получило перфектното убийство? …. И зад акробатите, със „ситни стъпки“, точно както искаше покойният, подтичваха, догонваха трупата, майка и дъщеря. Ситни стъпки… стъпки… стъпки… крака… Думата отново се натрапи в съзнанието й. И постепенно разцепи мрака. 
“Виждаш главата на едната и краката на другата”. 
Маг Орло хлопва вратата на сандъка, и от единия й край се подава главата на Арабела – усмихната, но усмивката й замръзва. 
Само че… 
От другия край на сандъка трябваше да се подадат изящните крака, обути в златисти обувки с малки токчета. 
Това не се бе случило. 
Защо? 
Защото в сандъка бе само Арабела. 
В сандъка нямаше втора жена. 
В тъмнината на мислите й проблесна втора мълния. Една реплика, която брат й повтаряше. Маг Орло му беше казал, че двама фокусници на едно място са твърде много. 
В трика с разполовената девица участваха един фокусник и две жени. 
Какво, ако беше точно обратното? 
Какво, ако този път на сцената имаше една жена… и двама фокусника?
Сега пъзелът се нареди в окончателна, безпощадна картина. Елена облича панталон и фрак, и слага подплънки, където е необходимо. Лепи си малката черна брада, с добре заучено, от години повтаряно движение. Скрива се зад централните кулиси. Изчаква Орло да приключи с обичайните фокуси и да влезе зад завесата, за да сложи белите ръкавици. И тогава тя – или пък съучастникът й, го пробождат. Фокусникът пада мъртъв. Елена, в ролята на Орло, със забит в гърба й бутафорен нож, изскача на манежа, и продължава с коронния номер – вдига капака на сандъка, подава ръка на Елвира, като внимава да не проговори и дума… и тук е моментът, в който трябва да инсценира „смъртта“ си. Прави го забележително добре, все пак е актриса – и в ролята на току що прободения Орло залита и се втурва зад завесата. Там претичва покрай неговото мъртво тяло, и бяга по посока на гримьорната. Въпрос на минута или две е да свали костюма и брадата – по лицето й остават следи от лепило, но какво от това? Та нали същата вечер е била Брадатата дама! 
В настъпилата суматоха се завръща оттам, вече като Елена, опечалената вдовица, и обгръща с ръце тялото на горкичкия малък илюзионист. Фокус мокус! 
А Арабела? Арабела е знаела. Малкото момиче бърза към сандъка, обляга се на ръката на фокусника – о, но това не е „папа“! Нещо се случва! Но тя е родена в цирка – не би провалила номера – може би е озадачена, объркана, но го играе докрай. „Баща й“ е на сцената, баща й е зад кулисите – ето защо се изсмя, почти истерично, тази вечер, когато Адриан каза на Елена – прощавай, но дори маг Орло не може да бъде на две места едновременно. О, да. Възможно е. Това е убийство. Но също така е трик. 
-    За Бога, защо още не си в леглото, Елвира? – сепна я глас. Сър Питър стоеше на вратата по халат и пантофи. 
-    О, не ми се спи. Питах се… питам се какво значи contemporaneamemte. 
-    Това на испански ли е? 
-    По-скоро на италиански. 
-    В библиотеката има речници. Елвира, наистина трябва да лягаш. Изглеждаш ми превъзбудена. Трябва да е от шока, или пък от кафето след вечеря. 
-    Не ме мисли, Питър. Ти какво правиш тук? 
-    Почувствах, че имам нужда от уиски със сода. Не ме вини. Главата ми ще се пръсне. Дори художници не искам да каня тук. Постоянно се питам с какво подострят моливите си. 
-    Лека нощ, Питър. 
-    А? Какво? О, да, лека нощ, Елвира. 
Тя се качи в библиотеката и отвори един нов новеничък речник, който Питър бе домъкнал след някаква екскурзия във Венеция. Пръстът й се спусна по страниците с буква C. Откри думата и се спря там. 
-    Да… кимна Елвира. – Сега всичко се връзва. 

 

11.  

 

-    Разбирате ли, госпожо Пийбоди – постоянно се питах защо Елена би убила мъжа си. Била е напълно примирена с факта, че той контролира всеки миг от живота й. После се досетих какъв е отговорът. Арабела. Тя не е искала да бъде в цирка. Имала е съвсем различни интереси. Искала е да шие и плете, да създава облекла, да бъде дизайнер и да живее в къща, вместо във фургон на колела. Орло е виждал това и било въпрос на време да стегне хватката. В един момент Елена усетила, че Арабела я чака същата съдба. Тя виждала, че момичето се предпазва от това, като витае в облаците, държи се странно или почти не се докосва до реалността. Губела е, или можела да загуби дъщеря си. И решила да действа. 

-    Какъв ужас, госпожице, а изглеждаше толкова кротка и добра жена. Не трябваше да я пускате да се заминава с цирка. Ваш дълг бе да я предадете на полицията. 

-    Не, едва ли имам право да решавам нечия чужда съдба, а и при това… не бих могла да подкрепя с никакво доказателство теорията си за тримата убийци. 

-    Трима? Току що казахте, че е била Елена. 

-    Елена е режисьорът, Елена е в главната роля, но в заговора са участвали и Адриан, и майка й. 

-    Момент, чия майка? Започвам да се обърквам. 

-    За мен няма съмнение, че Адриан е нанесъл удара с ножа - Елена е твърде слаба физически. Той единствен е могъл да знае, че Елена не е в сандъка – нали го е изкарал на сцената, както на всяко представление. После зачакал до кулисите, с предрешената жена в полумрака до себе си. И когато Орло влязъл вътре, го пробол в гърба. Важно е било ударът да е нанесен точно там – така бутафорният нож щял да остане скрит за публиката до момента, в който Елена се обърне и затича към завесата… Мотивът на Адриан? Та той сам ми каза, че най-важното в цирка е партнирането. Помагал е на Елена така, сякаш заедно участват в даден номер. Дори нападките и взаимните обвинения, които си разменяха след това – те… как да кажа – разиграваха един малък цирк. Освен това се питам дали Арабела не е негово дете? Но може да си въобразявам, тъй като единственият ми аргумент би бил нещо смешно, като дължината на миглите. Това обаче ми даде храна за размисъл. Силата на родителството. Веднъж ви сварих да си говорите с Адриан, и той ви каза дума на италиански, която не разбирах. Contemporaneamente. Сега знам, че означава едновременно. Това ви е казал, нали. Да съобщите в полицията, че ви е флиртувал с вас навън, пред платнището, по същото време, когато е извършено убийството вътре. Защото магът е убит с нож, и подозрението естествено щяло да падне върху него. Имал нужда от сериозно алиби, а ако бе останал зад кулисите вляво, с акробатите, тяхната дума, че не е напускал мястото си едва ли щеше да има тежест пред полицията. Докато ако една напълно почтена готвачка се закълне, че по същото време Адриан е говорил с нея… е, тогава, алибито му просто нямаше да бъде поставяно под въпрос. 

-    И вие смятате, че съм майка на… 

-    На Елена. И баба на Арабела. Тогава не обърнах внимание, но Алберто ми каза, че голяма част от акробатите са напуснали цирка – маг Орло ги уволнил, и те си потърсили препитание из графството, кой като работник, кой като домашен персонал… защо не готвач? А когато попитах Елена дали баща й е бил цирков артист, тя отговори – „Не - не и той“. Тоест, това е била професията на майка й. Майка й, която била италианка… 

-    Простете, госпожице, но говорите глупости. Нямам нищо общо с тези циркаджии. Откъде накъде? Трябва да сте полудели. Ето, така се получава, като ходите на кино всяка събота.  

-    Госпожо Пийбоди… дознанието приключи със заключение убийство от неизвестен или неизвестни лица. Не се тревожете. Циркът си отиде, и занапред вероятно ще се управлява от Елена, която далеч не е боязлива и нерешителна. Арабела ще може да шие дрехите си, а Адриан е много вероятно да спре да хвърля ножове. Вие оставате тук, надявам се, а аз ще се науча Питър на трика с девятката спатия, елементарен е. 
-    Шегувате се, госпожице, но за миг повярвах, че наистина ме подозирате. 
-    Лек ден, госпожо Пийбоди. 
-    И на вас, госпожице. 
Елвира излезе и затвори предпазливо вратата след себе си. Направи две крачки и извърна глава. Наостри уши. 
В кухнята мисис Пийбоди извади няколко картофа от големия панер. 
Внезапно ги подхвърли във въздуха и с няколко точни движения ги улови, спирайки полета им с бърз рефлекс. 
После се усмихна. Акробатка, каза си тя. 
Акробатите са нищо, просто спортисти. Истинската магия на цирка е в жонглирането. 
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Светлана Видинска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??