Отварям очи сякаш на сън. Но всичко тъй реално. 
Сух студ сковал земята в ледени окови. Лют вятър пищи неистово между голите дървета, грозно издълбани... Имена и криви сърчица... Дълбоки преспи прегръщат асфалта. Луната по-ярка и от звезда.  Нощта по-светла и от деня. Смъртта по-красива и от живота.

Оръфана проститутка пристъпва плахо. Изморена, премръзнала... ужасена. 

Безброй кости оформят релефа. Още димящи вътрешности рисуват картината на живота. Вени и артерии... разпилени... в повече посоки, колкото измерението ни позволява. Кръвта тече, не засъхва. Топи снега и разкрива още. Още тъга. Още безпомощност. Още страдание. Писъкът полита. Отговор не пристига...

 Кракът ми трепва. Пръсти шават. Усещам, ще се движа. Ето, надигам се полека. Погледът ù все така закован надолу. Към земята. Към картината. Платното, ангелът все още отдолу... Под стотиците тела на злополучни смелчаци, дръзнали да доближат светлината... Да се изправят очи в очи със Съдбата... Паднали в боя за Свободата. Свободата на духа. Духа на тялото. Тялото от живота...