15.09.2019 г., 8:00 ч.

Гарата 

  Проза » Разкази
411 2 4
3 мин за четене



   И днес, влакът мина край полуразрушената гара в малкото село. Не спря. Дори не даде сигнал да я поздрави. Не я погледна. След като отмина, над релсите отново стана тихо. Гарата почувства тъга. Пое си дълбоко въздух, задържа го между счупените прозорци и издиша остатъка от своите чувства. А с колко живот бе дарявала същия този влак, който сега профучаваше без дори да намали, за да я погледне. А колко пътници посрещаше и изпращаше, само преди няколко години. Всеки от тях с надежда, че ще пристигне там, където го чакат и обичат. Там, в училище или на работа, за да създава своето бъдеще.
Селото се обезлюдяваше с всеки изминал ден. И когато някой си тръгваше, от постройката на гарата изчезваха тухла или цигла. Като старица, останала без зъби, сбръчкана и несресана, подпряна на бастуна си, тя гледаше живота отстрани и чакаше последните си дни тиха и смирена. С усмивка приемаше съдбата си. успокояваше се, че липсващите прозорци са послужили на някой. Може да му е било студено и да се е топлил с дограмата. А тухлите да са в малка сграда в селски двор, сушинка където да си прибират хората зеленчуците и плодовете.
Гарата имаше цялото време на света, за да се връща всеки ден към спомените от своя живот. Тя си спомняше дните в които не стигаше място да събере всички пътници. Там се срещаха хора, които не се бяха виждали отдавна. Разменяха се багажи. Някой се провикваше от влака и подаваше чанти от роднини, които живееха далеч. Родители викаха по децата си, доближили с интерес релсите, за да видят фара на локомотива. А колко сълзи от щастие бе виждата старата гара! Колко любов в очите на влюбени, които по една или друга причина се посрещаха и изпращаха. Лятото раздаваше сянка и пазеше от изгарящото слънце. А през зимата, в голямата чакалня гореше чугунена печка. И хората влизаха премръзнали,за да се стоплят преди да се качат във влака. Подът се мокреше, докато те се сушаха, купуваха си билети и си говореха. Жената, която продаваше билети слагаше фуражката на главата си, излизаше от малката стаичка и пускаше бариерите.Тогава всички излизаха от чакалнята, като по команда. Влакът идваше. Спираше. Вземаше всички хора. Те бяха негови гости, които той черпеше със спокойно пътуване. Но това беше отдавна, когато в селото имаше хора. А днес, потънала в самота, тя доизживяваше миговете си от подарения й живот.
И въпреки всичко, гарата не бе забравена. Природните сили я обичаха и помагаха. Вятърът идваше често. Влизаше през дупките от счупените прозорци. Фучеше и стигаше до най-далечните ъгли, за да ги почисти от изплетените от тишината паяжини. Дъждът също я посещаваше и махаше праха от пода и стените. А слънцето, докато си играеше на криеница, топлеше изстиващата душа на разрушената постройка. Няколко цигли се държаха с последни сили върху гниещите летви на покрива и гордо показваха, че все още има живот в тази гара. И макар, че хората я бяха разрушили, тя им бе простила. Винаги имаше сушина и сянка, за да приюти някой. Там, където човекът рушеше безотговорно, идваха нежеланите животни. Имаше кучета, котки, дори змии. Там те бяха намери своето спокойствие. А хората се страхуваха да се доближат. Всъщност, те се плашеха от последствията на своята жестокост. Понеже не бе техен дом, не се грижеха за нея. И тя остаряваше в самота и бедност. Гладуваше. А колко малко бе нужно да бъде заситена. Тя се хранеше с надеждите на пътниците, които посрещаше и изпращаше. През лятото, бурени обличаха постройката, а през зимата, кожух от сняг, топлеше чакалнята.
Влакът мина, но не спря.
Животът също бързаше.
Хората бяха далеч.
Всички бързаха.
Само гарата чакаше.
Да приюти времето дори за миг, защото то нямаше да се върне никога.

Явор Перфанов
14.09.2019 г.
Г. Оряховица

© Явор Перфанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Умееш да създаваш усещане с думи. Хареса ми, много!
  • Разказът е хубав, Яворе, на две-три места бих изчистила по нещичко, за да не се налага директно авторовото мнение - то трябва да се внуши деликатно.
    Бих махвала "безтговорно", всъщност няма отговорно рушена, а изречението нищо няма да загуби.
    "Там, където човекът рушеше безотговорно, идваха нежеланите животни."
  • Страхотен разказ! Като приказка на Андерсен!
  • Разчувствах се тук. Върна ме в спомените за едни малки селски гарички, където кипеше живот, а днес... Тишината плете паяжините си вътре от самота...
    Силна и докосваща проза пишеш!
    Поздравявам те!
Предложения
: ??:??