И днес, влакът мина край полуразрушената гара в малкото село. Не спря. Дори не даде сигнал да я поздрави. Не я погледна. След като отмина, над релсите отново стана тихо. Гарата почувства тъга. Пое си дълбоко въздух, задържа го между счупените прозорци и издиша остатъка от своите чувства. А с колко живот бе дарявала същия този влак, който сега профучаваше без дори да намали, за да я погледне. А колко пътници посрещаше и изпращаше, само преди няколко години. Всеки от тях с надежда, че ще пристигне там, където го чакат и обичат. Там, в училище или на работа, за да създава своето бъдеще.
Селото се обезлюдяваше с всеки изминал ден. И когато някой си тръгваше, от постройката на гарата изчезваха тухла или цигла. Като старица, останала без зъби, сбръчкана и несресана, подпряна на бастуна си, тя гледаше живота отстрани и чакаше последните си дни тиха и смирена. С усмивка приемаше съдбата си. успокояваше се, че липсващите прозорци са послужили на някой. Може да му е било студено и да се е топлил ...