Гарванът

Те понякога не идват. Колкото и да чакам, денят си отива, постепенно се смрачава и надеждата да ги видя се изгубва заедно с последните светли проблясъци в небето.

Друг път пристигат толкова много, че не се събират по клоните и някои направо кацат в тревата и започват да кълват. Обичам да наблюдавам гълъбите. Свикнал съм с тях. Откъде идват и накъде отлитат след това – не знам. Те толкова са заети със себе си – да търсят храна под дърветата, да се почистват или ухажват, че не ме забелязват.

Винаги се радвам, когато пристигнат по-рано. Плахи са и предпазливи като всички птици. Постоянно се оглеждат…

В близкото езеро има лебеди. Гледката е много красива. Гората, езерото, гълъбите и лебедите придават усещането за цялостната хармония на това място.

Ако времето е ветровито, всички се скриват. Ако ва-ли – гълъбите не идват. Става ми тъжно, сякаш съм из-губил близък приятел. Харесвам спокойните дни, кога-то е тихо, слънчево и топло. Тогава знам, че те ще до-летят, ще са доволни от това, че са заедно, а аз – при-крит, тих и безмълвен, ще ги наблюдавам, ще се рад-вам на тяхната сплотеност, на техните красиви движения, на грациозните лебеди – също.

Сам съм. Просто така се случи, че останах сам. Стар и самотен съм. Влюбих се в това място и реших да остана тук. Спокойният живот и тишината, почти постоянно повтарящото се ежедневие така са ме обсебили, че съм придобил усещането за вечност. Сякаш винаги ще се наслаждавам на гледката, ще се любувам на птиците около мен безкрай – всеки ден, всеки час, от сутрин до мрак...

Днес заваля още от сутринта. Първо – слабо и приятно. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Но после дъждът се усили, появи се и вятър. По-слабите и сухи клони на дърветата се начупиха, падаха в тревата, като издаваха стенещи звуци. Така продължи доста дълго. После бурята утихна, но продължи тихо да вали. Унесен от ромона на дъжда и свистенето на вятъра съм заспал.

Събудих се късно следобед и с изненада установих, че около близкото езеро и навсякъде около мен кръжаха чайки. Може би бяха изтласкани от вятъра – морето е съвсем наблизо. В пейзажа бе настъпил хаос. Толкова много птици летяха тревожно в небето. Но не за дълго. Явно морето ги зовеше и те скоро отлетяха на север. Седобед вятърът утихна и небето се проясни. Гълъбите долетяха отново. Започнаха да почистват перата си, да прелитат от клон на клон и да говорят на техния си език. Времето е тихо. Още е светло, но те се заиздигаха над дърветата на групи, кръжаха и се изчакваха да се съберат всички заедно. После отлетяха – може би нощуваха в някоя запустяла сграда зад гората...

Скоро отново ще се смрачи, денят ще отстъпи място на нощта – както винаги...

Не! Не може да бъде!

Един гълъб е останал и сякаш се оглеждаше с без-различие. Защо ли не е отлетял с другите? Мракът настъпва и в ранната пролет голите призрачни клони на дърветата изглеждат зловещи. Решил е да пренощува тук. Вече е свил глава под крилото си, сам и далеч от другите...

Цяла нощ не мигнах. Силуетът на гълъба се очерта-ваше върху ясното небе. От време на време се появя-ваше вятър. Ту по-слаб, ту по-силен. Малко преди зазоряване свистенето му се усили и сякаш се насочи право към дървото с гълъба. Тялото му се олюля и се насочи право надолу. Като камък. Чу се приглушеното му падане – нещо като последен полет. Беше се предал... Сърцето ми се сви от болка. Не бях преживявал подобно нещо. Така ли умираха птиците? Самотни и незабелязано? В мрака се прокрадна сянка на лисица, сграбчила нещо между зъбите си – навярно гълъба…

Аз съм единственият свидетел на тази случка. Вятърът едва ли ще поиска да я разкаже на някого...

Сутринта настъпва отново. Дребните птички се рад-ват и чуруликат продължително, за да посрещнат новия ден. Лебедите се белеят в езерото. А аз наблюдавам. Това е единственото ми занимание. Избягвам да се по-казвам, за да не плаша птиците.

Самотен и никому ненужен, прикрит между клоните, всеки ден, всеки час, аз – гарванът, който.