Enena (Елена Нинова)
59 2848
28.05.2011 г., 23:35 ч.

Гавра с личността или както щете го наречете 

  Проза » Други
3893 0 50
11 мин за четене

Гавра с личността или както щете го наречете

 

Мина доста време, откакто споделих с вас каква диагноза ме сполетя. Животът продължава, със или без нея, и ето ни отново заедно. Не само лошите моменти се споделят с приятели, а и добрите и дори най, най-добрите. То във времето, в което живеем, които не ходят на лекар, само те са здрави, така че животът продължава с песен.

Отново съм на път.

Този път се правя на бизнесдама, без 20 килограма куфар и 10 кг ръчен багаж. Само с електронната ми книга и дамската чанта. Чувствувам се горда, застанала на дългата опашка, до претъпканите куфари на моите сънародници, скатала на дъното на чантичката си „пачката“ за престоя ми в България. Компанията ми е младо, лъчезарно момченце, на което току-що са му поникнали крила и което ще полети с дипломата си в ръцете за някъде, защото тук, в неговата и моята родина, няма място за нас. За майка му, за сестра му и за хиляди като него и мен. Няма да го топли тук дори мастерската му степен и отличната диплома. То ще напусне страната ни, рано или късно.

 Споделям с него, че аз малко съм сърдита на България, но въпреки това отново, два пъти за една година си отивам и прощавам на държавата това, че ме е направила нейна длъжница и това, че преди много години ми посочи със среден пръст посоката навън от нейните граници. Нали Бог ни учи, че има и грешки, и прошки, и ето, аз отново се връщам там, при нея, защото тя осинови децата ми, техните деца и им стана мащеха и баба, а аз коя съм, че ще я съдя за това?

 Аз не, но мен ме съдят. Обвинява ме премиерът за това, че сама съм направила избора да мокря възглавници нощем цели 11 години вече...

 Махам с ръка и отпъждам мислите си, защото аплодисментите за меко кацане ме връщат в действителността. Първата стъпка навън от самолета ме кара да забравя всичко горчиво и да поема глътката въздух, която е различна, защото с нея се отварят сетивата за друг живот, за красиви моменти, макар и за кратко време.

 Не чакам багаж, нали съм бизнесдама. Излизам първа. Вратата след мен се затваря. Нещо се движи нагорe към гърлото и избутва влагата към очите ми. Винаги така се вълнувам, докато мина с поглед преградата между мен и чакащите вън. Парапетът! Той е най-важен в този момент! От там ще ми махне с ръчички едно обичано от мен същество, на което не България е помогнала да се роди, а една чужда страна, в която ме натири моята. Ин витро, ин витро... брой нямаха, докато се появи...

 Най-високият човек е там! Стърчи прав, защото го крепят два чифта яки мъжки ръце, на зетя и на сина ми.

 – Ето ме! Ето ме! - крещи внук ми и маха с ръчички. - Обичам те! Обичам те! Много!

 Грабвам го в прегръдките си, за да разбере, че и моята обич към него е безпределна, че е моят живот! Той се отдръпва и пита важно:

 – Бабо, пораснал ли ми е... носът?

 Вторачвам се учудено в  него и отговарям, че не.

 - Пораснал е, защото те излъгах за едно нещо.

 Вдигам недоумяващо рамене, а той уточнява:

 – Аз не те обичам, но тати ми каза да викам, че те обичам!

 – Така ли? - оглеждам се уж сериозно аз. - Я да видим дали има нещо в чантата ми за едно дете, дето не ме иска?

 – Парфюм, детски! За мен!... Бях решил да си взема пушката и да гръмна митничарите, ако са ми го взели!... Взеха ли ми го?

– Не. Те не вземат парфюми, но прибират деца, дето не обичат бабите си - шегувам се аз, а той крещи:

 – Ми какво да правя сега?... Тогава те обичам! Чу ли?

 Няма избор. По принуда. Но вината не е негова, а моя. Толкова години вече се вясвам набързо, като за огън бягам да събирам емигрантски мед, за да са добре всички останали у нас.

 Мястото ми в колата е на задната седалка, до него, а той се е свил далече от мен, ако има начин, ще излезе навън.

 Протягам ръце да го прегърна и гушна. Да нацелувам сладките му бузки, както правя нощем в сънищата си, но той категорично отсича:

 – Не! Не ме докосвай! Миришеш ми на... бял котарак!... Яд ме е, че като идвах в Испания, не те дадох на крокодилите да те изядат!

 Давам си сметка, че това може да е вярно, защото в къщите, където работя, е пълно със животни и преобладават котараците, някои от които - бели. Чудно ми е как точно миришат те, но ще направя рекламация на скъпия парфюм, който ми струваше цяло състояние! За какво ми е, щом не може да заличи миризмата на бял котарак!

Докато се тътря из Мадрид, малкият ми внук, който е на няколко дни и когото аз още не съм виждала, ще порасне. Кой знае на него на какво ще му мириша...

 За да се сближа сега с бялото котаче, го питам как е с гаджетата в детската градина. Тази тема винаги е стопляла леда между нас и той се отпуска:

 – Поканих една на ресторант, но тя не ще, че си имала друг... ама и аз си имам много: Мариан, Даниел... - изрежда той всичките си приятелчета от неговата група, а аз се сещам за един виц, че най-страшната клетва била да имаш син и той да ти доведе... зет!

 Как ми се отпуска сърцето с това дете! Ще ме, не ще ме, аз съм щастлива, че го има!

– Бабо, - сеща се той по едно време - ти носиш ли си торта за рождения ден?... На колко години си?... Аз ще те целуна, ама бързо... чу ли?

 Какво щастие, че въобще ще ме доближи, пък и ако ще и светкавично да е!

Връщам се назад във времето и си мисля как излетяха годините. Ето, малкият ще направи 4, а има и братче, което носи частичка от моето име...

 Колко е дълъг пътят до дома!

 Малкият се е примирил с миризмата на котарака и кротко е положил глава до мен. Струва ми се, че не съм си идвала много, много години, а не е така. Не са минали и седем месеца от лятото, когато от толкова тичане напред-назад не бях забелязала, че в мен се е загнездил рак. Сега може да се окаже, че се е разплодил и си има близнак... но аз няма да им се дам! Борбата ще е безмилостно жестока - или те мен, или аз тях, но на трудовия пост, до последно!

 Един цял живот съм чакала този момент - да имам внуци, да се завърна окончателно в родината си, в моя дом. Да седна в градината си и необезпокоявана от никого да си пиша романчетата. Да се наслаждавам на детските бисери, които фантазиите им фабрикуват...

„Малко остава“, успокоявам се.

 – Бабо, - събужда се малкият. - знаеш ли, че дядо ме е пенсионирал? Ще ме пенсионираш ли и ти? Искам да си събера парички за дървена къщичка в градината, за мен и Ениславчо.

 Прегръщам го нежно и твърдо му обещавам „пенсия“ от моята, щом почнат да ми я дават.

 Пристигаме вкъщи. В моите води, както аз казвам. Поемам в ръцете си една мъничка ръкавичка - втория ми внук, роден след поредното ин витро на дъщеря ми. Той не може да протестира (за сега...) Като че ли сърцето ми не е подготвено за толкова важни неща наведнъж и излиза от ритъм.

 В ръцете си държа един голям плик, който ми дава кураж за живот, а аз точно от това имам нужда. Моята държава ми е подсигурила старините. Слава на Бога и на социалното ни министерство! А аз си мислех, че и двете ведомства са ме изоставили! Дори вече се обвинявах, че съм дала малко от живота си. От двадесет годишна съм започнала работа и не съм спирала. Е, имах почивчица от някоя годинка, за да се погрижа и аз за прираста на населението и да родя двете си деца, а малко по-късно за благодарност да бъда натирена в бюрото за безработни и от там нататък, според премиера ни Б.Б., аз и хиляди като мен по наш избор изоставихме семействата си.

 А ми е чудно защо внук ми не ме приема като част от неговото обкръжение...

 Всеки празник, свързан със семейството ми, е тъжен, защото разделените не празнуват, те страдат. Ето вече четвърти рожден ден на внук ми, а аз не мога да му кажа нищо друго, освен това, което му казвам на всеки рожден ден:

 

Ликувам, че имам те, малко човече,

тъгувам, че тук съм от тебе далече!

Навярно съдба е така да се случи,

по Скайп да се радвам на теб, мило внуче !

В екрана да гледам как духаш свещички,

как гушка те мама, как пляскат ти всички

 и пеят „Честит рожден ден! Бъди живо!...“

Честит и от баба! Да раснеш щастливо

 и никога, никога да не научиш

какво е в екран да се радваш на внуче!

 

Съдбата ми е била такава - да се натреса на още една Родина, която ме пое с отворени обятия да ѝ чистя боклуците. свила съм се в черупката си, скътана на 3000 км от мащеха България години наред и правя напук на съдбата. Като пчеличка събирам гурбетчийския мед, за да може пък дъщеря ми да изпълни дълга си към нашата Родина, че както са тръгнали нещата, май ще се слеем с някоя друга нация. Резултатът от моя труд е налице: две слънчица, които са много чувствителни на миризми. Да не дава Бог до тях да стигна, да ми сменят памперсите след време!

 Защо са ме налегнали тези мисли точно сега, като в ръцете си държа моите щастливи старини? Ще си имам пенсия, ще си плащам от нея и ще ме гледат! Доживях до най-важния момент - да дочакам пенсионирането си. Ето, държа писмото, което е отплата на моята Родина България за труда ми!

 Почти разкъсвам плика. Така съм се вълнувала само един път в живота си, когато се роди внук ми.

 „... Отпускам лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Елена Борисова Нинова от 30 март 2011 ПОЖИЗНЕНО...“

 Дъхът ми спря. Мисля, че по-лесно понесох след операцията ми вестта, че имам Рак, в сравнение с това, че Родината ми, за която се подписвах с кръв, че след семейството си най-много обичам нея, се беше изгаврила с моята личност!!!

 В решението черно на бяло беше написано и подписано с три подписа, че аз съм изпълнила дълга си към България и съм ѝ подарила 34 години от целия си живот, от които половината на онова местенце от Рая, както аз наричам националните обекти на Белмекен. Да строя тунели, за да е светло бъдещето на децата ми, в силикозна и уранова среда и ето резултатът: листът, който държа в ръцете си, а по него капят сълзите ми. Цифрата се разлива от дъжда и виждам няколко единици, толкова тройки и още толкова шестици. Забърсвам със загрубялата си от работа длан очите си и чета заслугата за моя труд:

„... На основание чл.104 общ осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд - 34 години, 2 месеца, 22 дни съгласно регламента на съвета на лицето ПОЖИЗНЕНО да се изплаща 100% от... 136 лева 08 стотинки.

68 евро...

 Пожизненото за мен сякаш приключи на момента.

- Голямото прецакване! - крещя аз от болка.

 Не ме успокоява в никакъв случай приказката, че не е важно колко, а колко време ще я получаваш! На хората с диагноза като моята времето им  тече малко по-различно, затова не ме успокоява и това, че трябва да чакам след 5 години пък втората ми родина Испания да ми се отблагодари за за десетте котизирани години труд на нейна територия.

– Бабо, плачеш ли?... Нали ще ме пенсионираш, за да си събера парички за дървена къщичка в градината? Ако искаш, ще те цункам, ама бързо!

 – Да, детето ми. - бърша аз лицето си. - За теб и Енислав – по 9 евро всеки месец, защото с останалите 50 трябва да съществувам аз. Пожизнено.

 Е, мила ми Татковино!

 Питам те аз – заслужих ли тази гавра с личността ми?! Това ли е начинът?! Удряме чертата и оправяме сметките, черно на бяло, със 136лв 08 ст за моите щастливи старини...

 Ето това не мога да преглътна и простя!

 Приканвам ви, мили мои сънародници, да продължаваме да гласуваме, за да са спокойни старините ни, макар че, както казва една приятелка, нашите политици заслужават плесници, а не вот на доверие!

 С цялата си пенсионерска любов към вас,

 Елена Нинова   

 

© Елена Нинова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Силен, много силен Човек си, Елена! Искам да си здрава, и ще бъдеш! Пък другото...без коментар...Сърдечни поздрави!
  • Прегръщам те, Елена, и споделям сълза с теб...Познато до болка, тъжно и реално...описано добре. Поздрави!
  • Разтърси ме и мен! Всички коментирали, са потресени, но това е ежедневие, уви, в милата ни татковина!
    Имаш и моята подкрепа, бъди силна и Бог да те пази!
  • Много силен разказ...накара ме да се замисля за доста неща не само от политическия, но и от социалния живот......"Блажени са вярващите" ... дано някой ден нещо се промени!
  • Искам, страшно много искам зовът ти да бъде чут от колкото се може повече хора!!!
  • С теб съм, Елена!
    Светли празници!!!
  • Тъжната истина!
  • Пак съм тук...
    Питам се дали изобщо имаме държава...
    Такива фрапиращи случаи има... де да бяха изключения, ама не са...
    Ние сме масовката... артистите са с висок професионализъм...
    Бъди здрава, жива и силна, не това е най-страшното... страшното е да загубиш не пари, а себе си
    Затова БЪДИ!!!
    Бог е с теб и те обича
    ((( )))
  • Estimada Enena!
    Винаги съм се възхищавал на написаното от теб.Прекрасна е идеята ти да събереш и срещнеш всички участници в "Откровения" в Долни дъбник.
    Моето участие обече е проблематично,тъй като съм трудно подвижен,а на всичко отгоре и сърцето ми беше решило да спре и ми наложи да стана пациент на "Инвазивната хирургия" за ремонт.Сложиха му една перфорирана тръбичка,наречена "стент" и за сега тупти,но знае ли се до кога? Ще ми даде ли време и аз да опиша времето в което живях,такова каквото беше,с неговите хубости и гадости?Бог знае!
    Бъди жива и здрава и пиши.
    ingeniero Petrov
  • Поздрав! И дано бъдеш чута
  • Скъпа, невероятна, Ели!Ако знаеш, колко добре те разбирам! Скоро и мен ме очоква "подобна чест, за достойно изпълнения ми дълг" към Родината!Ще бъда много щастлива, ако замисленото от теб се осъществи!
    До скоро!С вяра и обич!
  • Тежко ми стана, наистина,потрепна в сърцето ми мъка ужастна и те прегръщам макар от далече,за кураж ти подавам - приятелска ръка!!!Поздрав!
  • Ех,Елена,такава е съдвата на много български жени.Житейската си драма си предала с талант и чувство.А това за внуците и котараците ме хвана за гърлото,поплаках си.Моите дечица и внучето ми също са далече и много добре знам какво е да ти изтичат очите по скайпа...За политиците, държавата и гаврата нямам достатъчно силни думи...Моля се за теб и децата ти. Благодаря,че ме откри,за да те открия...
  • Много тъжна, реалистична изповед! За съжаление тя разкрива съдбата на хиляди българи!
    Поздравления!
    Дано чуждата Родина е по-щедра към теб! Надявам се. Вярвам го.
  • Нямам регистрация и затова коментирам на твоята регистрация, следното Скьпа моя дружко,знам, че ти е тежко и че законите на политиците,заслужават ти плесниците.С трудов стаж,наполовината вьв мината,тежьк, като този вьв пустинята,вьзнаграден еднакво с на тези хора,де не знаят,6то е работа и 6то умора.Жалко че не моце6 да направи6 ни67о вече,пьк и много си далече,а животьт знае6,че не спира и че всичко 6те се компенсира.Затова спокойно и с усмивка,мислейки за зелевата свивка и само с бодро настроение и без никакво вьлнение,6те се пребори6 с това ГОЛЯМО УНИЖЕНИЕ!!!!
  • Не съм чел нищо по-силно и по-тъжно от..........може би никога.Не мога да кажа - Поздрави, няма за какво.Мога да кажа - горе главата, бори се - има за какво.Искрено ти желая успех.
  • Това, което си написала ме разтърси.С теб сме не само набори, но и сродни съдби и сродни души.И аз имам две деца и четири внука, но живея в Хасково, а те са в София.И аз от 4 рожденни дни на най-малката ми внучка съм присъствала само на един.Имам само 21 години трудов стаж защото бях уволнена дисциплинарно.Ще се пенсионирам на 65 години ако доживея и не променят до тогава закона.Ще получа около 145 лева (не евро)!Съпругът ми ме издържа и за сега оцеляваме!
    Но благодаря на Интернет, че ме запозна с такъв ерудиран и чувствен човек като теб! Желае ти здраве и бодрост!
  • Горчив мед ... гаврата е тотална!!!
    Поздрави за това, че разказахте ...
  • Изтръпнах като го прочетох! Наистина това е една гавра с личността, но трябва да бъдеш смела и силна!
  • Нямам думи...

    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=199682#comments

    http://otkrovenia.com/forum/index.php?topic=3614.msg40017;topicseen#msg40017

    Крайно време е да се замислим... всички...

    Имаш моята подкрепа, Елена!
    Бог с теб!
  • Дъхът ми спря. Мисля, че по-лесно понесох след операцията ми вестта, че имам Рак, в сравнение с това, че Родината ми, за която се подписвах с кръв, че след семейството си най-много обичам нея, се беше изгаврила с моята личност!!!
    Много, много жалко...
    Поздравш, Елена!
  • Ти си силен човек!!!Поздрав!!!
  • Къде си?Искам само да те прегърна и да помълчим!Думите са излишни...
  • Не влизам често в този раздел , но това тук е не само твоята болка , това Е литературно произведение. Може би и болката и безнадежността изразена в поезията на Димчо Дебелянов автоматично лишават автора от това част от творчеството му да бъде наречено "литературно произведение"? Това според логиката на коментиралия малко по-долу...
    Абе що не си пуснеш парламента по тв...
    ... П.с. това с белите котараци много ми хареса ...
  • Дано се чуе призивът ти!
  • <a href="http://smiles.33b.ru/smile.156461.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/43a0c68a42ec3d95215dce0db3774a4d.gif" border="0" /></a>
  • Елена, родните у-правници се гаврят с нас от 20 и кусур години... Просто през последните 2 г. гаврата е по-нагла и гол-яма...
  • БЛАГОДАРЯ ВИ ПРИЯТЕЛИ!
    Оставам изненадана, че един от коментиралите не ме е разбрал .В никакьв случай това, което сьм споделила с Вас, не е литературно произведение.Разбира се че не е.То е моята болка.Не знам как между "усмивките" не се е усетила моята безпределна обич кьм семейството ми, внуците ми, Родината ми и цитирам: "от кога чакам този момент,да се завьрна окончателно, в моя дом в мойте води ,в РОДИНАТА ми и не обезпокоявана от нищо ,да творя.....АКО ТОВА се е усетило толкова зле от читателите,то тогава по какьв начин човек да сподели с приятелите си от ОТКРОВЕНИЯ "неудачите си".
    Всеки има право на мнение по вьпроса.
    НЕКА СИ ПОДАДЕМ РЬЦЕ И ДА СИ ПРЕДАВАМЕ ПОЛОЖИТЕЛНА ЕНЕРГИЯ!!!
    ПРИЕМЕТЕ МОЯТА ГОЛЯМА БЛАГОДАРНОСТ ,ЗА ТОВА ,че Ви има.
    ОТКРОВЕНИЯ за мен е удьлжаване на моя живот.
  • Пак се връщам тук,рядко го правя,но ме хвана яд на някой коментари.А на Даниел му стискам ръка за коментара.Поздрав отново!
  • Добре е негативните критици да погледнат първо себе си, преди да сипят отрицателни безмислени хули по адрес на способни автори. Само да не стане така, че след като се опознаят, да намразят цялото човечество.
  • Поздрав и от мен!
    Силно въздействащ разказ!
    БЪДИ!
  • Боже, каква безнадеждност лъха от този разказ! Безнадеждност от Държавата, безнадеждност от Правителството, от пребиваването ви в чужбина,от собствения Ви живот, дори и от Вашето семейство...Не мога да приема, че споделените неудачи в живота ви могат да се идентифицират с литературно произведение.
  • тръпки ме побиха...
    мила Елена, не държава е това...
    а мащеха за своите деца...
    разплака ме..
  • Много хубав разказ, олицетворяващ за съжаление не толкова хубавата действителност!
  • Радвам се, че отново те срещам в сайта и винаги ще е така, защото разказите ти са невероятни! Четат се на един дъх!Сърдчен поздрав!
  • Прегръщам те, Елена! А коментарът за реда в милата ни родина, е излишен... Бог да е с теб!
  • Мила,Елена,прочетох разказа ти на почивки,не заради друго,а просто сълзите ми размазваха буквите.И аз като Джейни мислех толкова неща да ти напиша,но...ще стане безкраен коментар.Само искам да ти кажа,че горещо те прегръщам.Бъди силна и...здраве,здраве,здраве!Поздрав!
  • Споделям...
  • Мила ми,Ели!Искрено ти съчувствам и съпреживявам...Разказът ти ме тргна до сълзи - още повече , че те познавам ЛИЧНО, приятелко моя...
    Познавам и двете "слънчца" и цялото ти прекрасно семейство....
    Знам , колко ти се иска да си при тях...
    Но кажи ми , как да живееш при тази гавра от страна на управляващите, на социалното, финансовото и още куп министерства...
    И как да не възкликнеш отчаяно : " Обичам РОДИНАТА , мразя Държавата...".
    Прегръщам те сърдечно, мила!КУРАЖ!!
  • ." ... като за огън бягам да събирам емигрантски мед, за да са добре всички останали у нас... Питам те аз – заслужих ли тази гавра с личността ми?! Това ли е начинът?! Удряме чертата и оправяме сметките, черно на бяло, със 136лв 08 ст за моите щастливи старини...
    Ето това не мога да преглътна и простя!"

    Прекалено силно ме развълнува, за да коментирам повече!
    "Ето това не мога да преглътна и простя!"

    Сърдечна прегръдка от мен!
  • Както винаги пишеш много красиво и трогателно! А съдбата ти да живееш в изгнание /все едно икономическо или политическо/ се споделя от милион българи.Да си пенсионер в България е проклятие и мъка.Но ти си пълна с кураж и жизненост.Желая ти здраве и да вземеш пенсия в новата си Родина.И с нея да се върнеш в България и да доживееш дните си.
    И да се видим на Чаира!
  • Ех, Елена! Тази гавра ми е до болка позната. С нея "живея, блещукам и тлея", но и аз като теб не мога да я преглътна нито да простя, защото е непростима.
    Прегръщам те силно, Елена и ти желая още сили, за да продължиш достойно пътя отреден ти от Съдбата. Ти можеш! Силна си!
    С обич, за теб!
  • Влязох и прочетох без да се логна, логнах се за да напиша коментар, а ако го изпиша той ще стане цял разказ...Дотежа ми, загорча, и сълзите ми рукнаха за теб, за сестра ми, и за толкова други чиито съдби се преплитат.
    Гавра си е, Елена...
    Топла прегръдка!
  • Пишеш толкова завладяващо и леко. И напук на всичко се усмихваш! Поздрав, Елена!
  • Здраво нагарчат думите в разказа! Какво да каже човек, щом и радостните мигове предизвикват сълзи от мъка?!
  • С поздрав, Елена, вълнуващо пишеш! Дано децата ни да имат по-добър шанс от нас, нали все за това се молим!А ние само ще ги подкрепяме!
  • Ако бяха десет пъти повече щеше да се измързелуваш,да се изнежиш,да си изгубиш прекрасната форма.А така благодарение на едното нищо получаваш възможност да учиш чужди езици, да поддържаш линия ,да пътуваш през цяла Европа и то срещу заплащане.
    Иначе си е горчиво...
  • Мислех си да ти напиша един по-серт коментар на тема майтап за испанско гражданство и патриотизъм, сестричко,но щеше да е майтап на голо д., с извинение...
    С теб съм,знаеш го.
  • Покъртително! Да, гавра е! Да е силен живецът, който ни прави силни, за да оцеляваме и прощаваме!
    Поздрав, Елена!
Предложения
: ??:??