Геометрия на греха

              Бавно отвори вратата на кухнята. Подпря се на рамката на вратата. Пое дълбоко въздух и прекрачи.

Гледката беше странна, но по своему изумителна. Като в картина на импресионист

Нела седеше на стола до масата, неестествено извила глава към вратата, сякаш очакваше някого. Очите, полуотворени, го фиксираха с остатъци от предишната игривост, пухкавите устни, бяха присвити като за целувка. Но кулминацията беше под нивото на брадичката ủ. Полуразтвореният халат разкриваше пищна, неприлично заоблена гръд, снежнобяла, с една извита, тънка, синя веничка близо до стегнатото зрънце.

А малко по-нагоре стърчеше изящна, седефена, правоъгълна дръжка на нож.

Блестящото триъгълно острие не се виждаше, изцяло потънало в бялата пряспа на гръдта. Тъничка струйка кръв се спускаше надолу …

Господи! И мъртва продължаваше да е безумно красива! Колкото и да не обичаше заоблените форми усети, че неподвластната на разума част от него се развълнува и надигна. „Не сега!”- прошепна - „Имаме си по-важна работа.”

Трябваше да позвъни на 112. Да се обади на… Още на някого… Сега не му идваше нищо в ума.

И трябваше да си припомни уроците от театралния курс и да изиграе скръб и страдание и то така, че публиката да се разчувства. Както им казваше маестрото преди години: „Очите плачат, но тялото трябва да играе – раменете да се тресат неритмично, на пресекулки, ръцете да се извиват, ту нагоре, ту надолу, но не непрекъснато, а с паузи. Гласът да редува речитатив с хлипане, като тембърът си променя плътността в посока изтъняване и в синхрон със смисъла на изговореното.”

Даа, всъщност тогава съдбата го срещна с Нела. Преди цели 12 години, чрез една театрална школа, Нела влезе в подредения му живот и го промени тотално…

Около три месеца изучаваха актьорско майсторство и като завършек представиха любителски малка едноактна пиеска тип водевил;

Тя, естествено, беше в главната роля на фаталната жена. Той – в по-второстепенна на глупавия и несхватлив полицай;

В трупата имаше и един симпатяга – Тони, който беше истински полицай в живота, но играеше ролята на бармана – любовник. Докато репетираха, някак се сближиха с него и често след репетиции отсядаха в едно кафене на по чашка.

Тони беше приятен събеседник и умееше да изслушва. Изглеждаше му на човек от неговата кръвна група, и лека-полека му се разкри.

По-точно разкри страстта си към остроъгълните, геометрични фигури. Разказа му как три години си е обзавеждал апартамента, за да постигне абсолютното геометрично съвършенство.

Всички мебели бяха с идеална кубична форма. Картините по стените в правоъгълни или триъгълни рамки; полилеи, плафониери, седалото в тоалетната, душове по поръчка, огледалата…Всичко беше в идеални, остроръбести, геометрични форми; Дори лъжиците и черпаците бяха с правоъгълна модификация. Разкри му и вътрешното си нежелание да докосва заоблени и кръгли предмети. Затова си поръчваше уискито винаги в квадратна чаша. И никога не прибираше ресто в монети,освен ако до него нямаше някой, който да ги вземе…

Единственият минус във вътрешния интериор, който със закъснение откри, бяха едни дребни, мехурчести точици в едната редица от плочките по кухненския под. Не бяха точно кръгове, но точките също навяваха за някаква закръгленост…

Но беше късно да се променят, пък и се беше изморил да спори с майстори, доставчици, дори с майка си, която надзиравайки го, непрестанно изказваше съмнение, че няма да доживее да го види да живее там, че и снаха и внуци да дочака. Та някак се примири с тези точици и дори си създаде навик да стъпва само върху съседната редица плочки, които бяха без този елемент. Тони отчете този му компромис като постижение на личния самоконтрол.

Вечерта, след премиерата, Тони най-неочаквано покани и Нела да се присъедини към тяхната компания. Беше приятно, с изключение на момента, в който му се наложи да отпие от нейната чаша при сбъркания Брудершафт. Глътка уиски, но от кръгла чаша!? Явно всичко му дойде в повече защото когато накрая тръгна да я изпраща, каза своя адрес на таксиметровия шофьор и някак си се оказа, че всъщност тя е изпратила него.

И се събуди до закръглените ѝ форми в идеално квадратното си легло. Всъщност преживяното му хареса, въпреки формените противоречия.

На сутринта Нела направи закуска и похвали вкуса му относно вътрешния дизайн, което погъделичка егото му.

Но най-неприятното се случи, когато като капак на всичко, майка му цъфна неочаквано на прага на апартамента.

И естествено, взе че хареса Нела още с първия поглед. „Ауу, браво, Чефо, браво, сине, толкова приятна изненада! Хареса ми!” И така се заприказваха двете, че му отнеха думата за години напред.

А после майка му по най-бързия телефонен начин уведоми баща му и половината рода, че вече има снаха и след няколко часа дори им предложи дата за сватбата.

Нела изглеждаше леко смутена, но видимо доволна от ситуацията, а с майка му никой не можеше да спори… Като си наумеше нещо, правеше – струваше, но ставаше на нейната.

Но не това беше в основата на дългогодишния антагонизъм помежду им.

Вярно бе, че и тя като Нела беше закръглена, навсякъде където се виждаше и където не се виждаше.

Всъщност, непоносимостта му към закръглените жени и впоследствие към всички заоблени, неодушевени форми се роди когато беше на десет.

      Беше ранна, неделна утрин когато, все още не съвсем буден, погледна през прозореца на стаята си и видя майка си да простира пране на простора, опънат край пътеката, водеща към пътната врата. Видя как откъм вратата се появи съседът бай Киро, прошушна нещо на ухото на майка му, огледа се, посегна към заобления ủ задник и го хвана с широката си лапа. Очакваше бурна реакция от нейна страна, но не точно такава. Майка му избухна в бурен смях, който премина в плавно кикотене. Бай Киро се отдалечи по посока работилницата на баща му. След малко, връщайки се по обратния път, нещата се повториха и кикотът беше още по-силен…

    Беше възмутен и разтърсен от видяното и чутото. Не каза нищо на никого, но оттогава намрази заоблените форми като виновни за всички световни несгоди…

После като завърши техникума и започна работа, напусна селската къща, заживя сам в градското им жилище и все по-рядко контактуваше с родителите, а мърморенето на майка си пропускаше край ушите си, в редките случай когато се оказваха в една къща или стая.

Напоследък все по-често му мрънкаше за снаха и внуци и неосигурявайки ѝ ги, някак се чувстваше победител, сякаш ѝ го връщаше за нявгашното преживяно.

Но накрая тя все пак го надхитри и не без мълчаливото съгласие на Нела той се оказа в графата на семейните. Изобщо беше по-лесно да се съгласява с предложенията ѝ, ако иска да се отърве по-бързо от присъствието ѝ.

     Не спори и когато, шест години след сватбата, им се роди дъщеричката, и след като няколко месеца им помага в отглеждането, нарушавайки идеалността на жилището му, майка му реши да вземе детето да го възпитава на село, на чист въздух и здравословна храна. Нела не беше съгласна, но той я убеди, нали щеше да е за кратко. Но това кратко от уж временно за месец, се проточи почти 2 години…

Ходеха да го виждат в почивните дни – здраво, ококорено и пухкаво детенце, което като ги видеше, се криеше зад гърба на баба си, и ги наричаше „чичо” и „лельо”…

Това разплакваше Нела и тя се опитваше да предоговори отглеждането на тяхна територия, но майка му все успяваше да го отложи за пореден път. Странно, но него това не го тревожеше изобщо…

   И така си съжителстваха някак си – тя, заоблената, и той, ръбестият, почти 12 години…

Съвместният им живот приличаше повече на примирие посред война, отколкото на мирно съвместно съществуване. Докато я научи, че динята влиза в дома им само нарязана на идеални триъгълни парчета. И че пица и баница се пекат само в правоъгълна тава.

През всичките тези години той не спираше ежедневно да се дразни било на фигурата ѝ, било на усмивката ѝ, дори на съгласяването ѝ с повечето негови предложения, макар че накрая тя винаги си правеше каквото си науми (като майка му).

   Но най-много се изнервяше, когато, събрани по съседски, на чашка в кварталното кафене, сътрапезниците му, уж съвсем добронамерено започваха да я обсъждат и накрая го обявяваха за абсолютен късметлия. Самата тя понякога минаваше край кафенето на връщане от работа, поспираше за миг да ги поздрави с кръглата си усмивка, леко присвила устни като за въздушна целувка.

После се обръщаше и тръгваше към входа на тяхната кооперация и той знаеше, че за компанията е малък празник да вдишат парфюма ѝ и да гледат плавното ѝ отдалечаване. Тя сякаш нарочно вървеше бавно, с леко поклащане в кръста, а полукълбата ѝ отзад се повдигаха бавно и ритмично първо лявото, после дясното, пак лявото, пак дясното, и сякаш цветенцата на пъстрата ѝ рокля намигаха закачливо и подканващо…

Колективна въздишка и естествено смяна на темата… Но той много добре знаеше какво си мислят…

Другият, обявен за късметлия от групата, беше съседката по етажа, жената на Иво. Защото Иво беше единственият мъж в групата, който пазаруваше, готвеше и чистеше. И си признаваше, че го прави доброволно и с желание. Не обичаха такива мишоци като него, но понеже често опираха до помощта му за дребни домашни ремонти, редовно го канеха на масата си.

А пък жените им как го хвалеха: „Иво купил, Иво направил, Иво казал”. Направо не можеше да го понася. „Женчо, смотан…”

– Какво ли би станало, ако се съберат двама късметлии заедно? – веднъж подхвърли Генади от съседния вход. – Жената на Иво и Чефо? – Всички се захилиха.

– Ясно е – колективен отговор. – Късметът ще избяга презглава.

– Ааа! Да ги нямаме такива – отговориха едновременно с Иво…

Не знаеше кое повече го дразни – съседските задявки или нейната подканваща заобленост, която го връщаше във времето на гадните спомени от детството… Често нощем се събуждаше плувнал в пот, сънувал, че Нела се кикоти, докато Иво (или някой друг съсед) я опипва изотзад и гледа с щастливо –доволна физиономия.

Понякога си мислеше за развод, но го възпираше мисълта, че тя ще продължи да раздава въздушни целувки и ще завиждат на някой друг… А кандидати за заоблеността ѝ със сигурност бързо щяха да се намерят.

  Ето вчера – беше се прибрал преди нея и я гледаше от терасата как се приближава бавно, бавно към входа, спирайки се да поговори с някой съсед или съседка. Пускаше усмивки и въздушни целувки и ръсеше смях на кикотещи се камбанки.

„Не ѝ ли тежат торбите, ′кво толкова се мотае?” Докато се смееше, гърдите ѝ подскачаха в пазвата, като игриви котета и аха да изскочат от капана на деколтето. Косата ѝ, небрежно прихваната в кок на тила, но два измъкнали се от шнолата немирни кичура се спускаха гальовно по шията.

И после – полукълбата … нагоре-надолу… нагоре-надолу. Мъжете по улицата застиваха, зяпайки след нея. Дори „неподвластния на разума” пак се навири.

Мразеше я. И я желаеше. Поравно. Това ревност ли беше? Или антизаоблената му мания прокървяваше отново?

Не! Така не можеше да продължава!

    В неделя сутринта, Нела се разшета и след като почисти с мопа и прахосмукачката навсякъде без тоалетната, където той се беше усамотил, тя му поръча да купи няколко неща от кварталния магазин и обяви, че влиза в банята. И му стана ясно, че поне два часа ще откара там.

Първо отскочи до съседния апартамент и помоли Иво да му заточи кухненския нож с триъгълното острие. Имаше го отдавна и много си го харесваше. Имаше блестящо, триъгълно острие и седефена, правоъгълна дръжка, която Нела все лъскаше с разни препарати, а той ѝ се караше, че ще повреди гланца.

Върна се, надяна си гумени ръкавици и разля препарат по тоалетната чиния, хвана четката и започна да търка, ослушвайки се.

Когато след около 30 минути Иво позвъни с ножа в ръка, го помоли да го остави на шкафа в антрето, ръкомахайки с мръсни ръце… Иво остави ножа и тръгна към апартамента си. Тогава викна подире му и го спря с предложение да му плати за услугата.

Естествено, Иво отказа, той настоя и то на висок тон, Иво и той се разпали и диалогът се обогати с доста високи децибели.

По едно време и Нела им изкрещя отвътре да престанат.

„Всички съседи трябва да са чули караницата”. Вече с по-тих тон се извини и затвори вратата.

   Нела, както очакваше, се беше отпуснала по халат на стола в кухнята. Халатът едва удържаше всичките ѝ заоблености… Врътна се, взе ножа от антрето (с отпечатъците на носещия късмет) и тръгна към кухнята…

– Защо си с ръкавици? И за какво ти е ножа? Да не си го изтървал в тоалетната? – през смях попита Нела. – Ти да не би да си започнал да ходиш на уроци по домакинстване при Иво? Имаш нужда, имаш – изкикоти се и гърдите ѝ заподскачаха под халата.

– Сега ще разбереш – отвърна… И замахна…

се… Сега остава да изиграе добре ролята си… Ще излезе до магазина, и като се върне, ще вдигне шум достатъчно достоен за ситуацията.

В следващите два часа беше като в полусън. От разплакания му глас към 112 „Елате бързо! Жена ми е мъртва! Самоубила се е!“ После полицаят, който съчувствено и надлежно му записа показанията. После криминалистите, които взеха отпечатъци от всички повърхности в жилището, щракаха с фотоапарати навсякъде, взеха красивия му нож, а самата Нела отнесоха в черен чувал.

На другия ден трябваше да отиде в районното за информация и допълнителни сведения. Не можеше да остане в зоната на местопрестъплението, затова се приюти при Иво.

През нощта сънува кошмари. Нела, облечена в къса бяла рокля, под която тялото ѝ прозираше, простираше пране в селската им къща, тресеше гърди и задница и се кикотеше, а баща му и бай Киро я гледаха с лакоми погледи…

Сутринта телефонът у Иво звънна с покана и той да го придружи за разпит в полицейското.

„Нещата май започваха да се подреждат.”

     Изигра учудване, покрай скръбната маска, и тръгнаха. По време на пътуването мълчаха и в мълчание хлътнаха в сградата. Разделиха ги. Иво го вкараха в стаята за разпит, а него поканиха в някакъв кабинет, където трябваше да изчака следовател Антонов.

„Сега сигурно отправят обвинение към Иво, а женчото, естествено, отрича.

Но отпечатъците по ножа говорят недвусмислено. Трябва ли като ми съобщят да го давам бесен, или да продължавам със скръбната роля?” Досети се, че може би го наблюдават. Отпусна рамене и ги разтресе. Изхлипа, вдиша, вдигна ръце към тавана и покри лицето си с длани. Отново изхлипа и разтресе рамене.

Вратата зад гърба му се разтвори. Някой влезе. Обърна се. Висок мъж, ниско подстригана сива коса, в кафяво сако, синя риза и леко присмехулен поглед.

– Поздравления, Чефо! Етюд почти по Станиславски! – подхвърли влезлият, придърпа стол и седна от другата страна на бюрото.

Нещо проблесна в паметта му. Тези очи, тази бенка на лявата буза.

– Тони, това ти ли си?

– От плът и кръв – отвърна му. – Но за протокола и записа ще те помоля да се обръщаш към мен с г-н Антонов, нали?

Първо разкажи твоята версия на станалото И няма нужда да го изиграваш. Само говори.

Преглътна и започна… Отсреща физиономията на Тони си остана каменна през цялото време. Ни грам съчувствие. След като млъкна, Тони се изправи и попита:

– Подозираш ли някого?

– Амии… Иво идва сутринта у нас… За малко…

– А за какво се скарахте с него сутринта?

– Амии, нищо особено, за пари, аз му предложих, но той отказа.

– Знаеш ли, че по дръжката на ножа откриха негови отпечатъци?

– Не. Той ли я е убил? – Скочи от стола и понечи да тръгне към вратата. – Мръсник! Аз като брат го имах! Тони го върна на стола.

– Чакай, спри се. Не е той. Даже го освободихме след разпита.

– Как така? Нали отпечатъците…

– Отпечатъците по дръжката имат обяснение. Но пък няма обяснение как е прелетял от входната врата до кухнята, без да докосва пода. Защото следите от обувките му са само до прага на външната врата. За сметка на това следите на твоите чехли стигат до стола в кухнята и вървят само по определена редица от плочки.Онези, по които няма точици, нали?

– Е нали и аз живея там все пак…

– Съгласен съм, но преди да седне там, жертвата е почистила старателно плочките, и сега там са само нейните и твоите стъпки. А в коша на тоалетната имаше чифт домакински ръкавици и по едната от тях малки парченца седеф, идентични с покритието на ножа. От вътрешната страна на ръкавиците отпечатъците са си твои. „Изигра го мръсницата… Всичко беше предвидил, само това не. Ще ми чисти ножа с абразивен препарат.”

- Та всички улики, драги ми, Чефо, до тук сочат единствено към теб.

- Ти се шегуваш. Т.е. вие се шегувате, г-н Антонов. Та аз я обичах.

- Много престъпления са извършени именно от любов. Следователят се изправи, заобиколи бюрото и застана срещу него.

- Така че, г-н Стефан Николов Стефанов, арестуван сте за убийството на Нела Стефанова. Имате право да мълчите, имате право на адвокат или служебен защитник. Подайте ръце, моля.

В ръцете на следователя се появиха чифт белезници. Две лъскави и кръгли нули, като огромни ококорени очи на кикотеща се жена…