Атанас Чакъров познаваше отлично значението на думата "класа". Като роден със сребърна лъжица в устата, той живееше за да се наслаждава на живота. В моментите, в които не беше погълнат от любимите си машини, се отдаваше на човешките си слабости с пълна сила. Хазарт, алкохол, жени...

Но никой не би посмял да твърди, че не умее да го прави със стил. Колкото и далеч да стигаше в търсенето на нова наслада, не прекрачваше границата. Пиеше, докато се замая приятно, пилееше пари, но не си позволяваше да взима заеми. Що се отнася до жените, то винаги ги оставяше да го водят докато не се осъществеше близък телесен контакт. Едва тогава поемаше инициативата. Не би било прекалено да се каже, че партньорките му веднага разбираха, че са извадили невероятен късмет с него.

Легенди се носеха за креватните подвизи на господин Чакъров. Очевидно никое от завоеванията му не разбираше значението на думата "дискретност". Но пък гениалният прелъстител не изглеждаше да се интересува особено от мнението на жени, способни да бъдат единствено авантюри за една нощ.

Не мога да кажа, че съм учудена от упорството му по отношение на моя милост. Още от първата ни среща се опитва по всякакъв начин да скъси дистанцията помежду ни. Тази вечер ще направи пореден опит. На мен също ми е интересно какво ще стане.

-Бас държа, че никога преди не си била в ресторант със зимна градина.

-Ау! Не мога да си представя какви усилия ти е коствало да стигнеш до това заключение!

Слизах по стълбището на имението, когато той ме изненада. Беше подранил и ме очакваше долу. Съвършеният джентълмен-облечен в елегантен, перфектно изгладен сив костюм, с букет червени рози в ръце, посрещаше своята дама за вечерта.

-Ще бъде малко да кажа, че изглеждаш прекрасно.

-Благодаря.

-Не беше комплимент.

Той внимателно взе ръката ми и я поднесе към устните си без да я целува. В същото време наблюдаваше как ще реагирам. Познавах този поглед. Дяволити искри хвърчаха в двата ясни прозореца към душата му. Огледът му не откри нищо, от което да се възползва. За момента бях абсолютно непроницаема.

След половинчасово пътуване с кола, стигнахме до ресторанта, който съвсем очаквано беше изцяло на наше разположение. Посрещнаха ни като най-скъпи и важни гости. Обслужването беше на най-високо ниво, обстановката пък приличаше на сцена от приказка. Седяхме в снежнобяла зала, с абаносовочерни мебели, прозрачен купол над нас разкриваше ясното звездно небе, а под краката ни стъкленият под покриваше равнина от девствен сняг. Заобиколени бяхме от съвършено копие на зимен лес.

-Много интересно място.

-Надявам се изборът ми да е сполучлив. Приличаш на жена, която обича зимата и прелестите ѝ.

-Така е. Чудно ми е какво още предполагаш за мен и дали е вярно.

-Всяко нещо с времето си. Нека първо да вдигнем тост.

Келнерът донесе бутилка червено вино, наля ни и изчака за момент. Атанас отпи и му кимна. Едва тогава той си тръгна.

-За какво ще пием?

-За нас.

-Не.

-Знаеш ли, че не е учтиво да прекъсваш някого докато измисля тема на наздравицата си?

-А ти знаеш ли, че е добре да се съобразяваш с мнението на дамата си по въпроса за взаимоотношенията ви?

-Леле! Не предполагах, че си толкова докачлива!

-Не съм по принцип. Само когато става въпрос за особено настоятелни свалячи.

-Голям инат си, Лиза.

-Нямаш си и бегла представа.

-Добре. Тогава ти избери за какво да пием.

-Нека е за бъдещето. Не затова, какво ще ни донесе, а с какво ние ще влезем в него.

-Оригинално. За бъдещето, тогава!

Виното беше добро. Може да не разбирах от сортове и реколти, но знаех кое ми харесва и кое - не. Това тук представляваше истински еликсир на боговете.

Кухнята също бе на висота. Не бях яла по-вкусни ястия през живота си. Каквото и да кажех, нямаше да е достатъчно.

-Трябва ли да се чувствам специална, че ме доведе на такова необикновено място? Не вярвам да го правиш често.

-Отново си права. Това е най-малкото, което бих могъл да направя за спасителката на семейството си.

-Хайде да не продължаваме в тази посока.

-Длъжен съм да те осведомя, че в нашия свят скромността не краси човека.

-Красотата е относително понятие. Субективен критерий, влияещ се от моментното състояние на коментиращия.

-Да не би да твърдиш, че не разбирам от красота?

-Твърдя само, че ако искаш да се доближиш до истината е необходимо да излезеш извън рамките на познатото и общоприетото.

-Така може да спорим цяла вечер. Затова нека минем на въпроса, който ни доведе тук. По мои спомени имаше да ми казваш нещо за великата игра, наречена любов.

-Х-м... Като начало, не е зле да се играе от двама. Например ти твърдиш, че никога не си се влюбвал. Това означава, че си абсолютно неподготвен за бедствието, когато то те връхлети.

-За втори път казваш "когато". Започвам да си мисля, че имаш някакъв зъл план и аз съм в центъра му.

-Момент... Не, съжалявам. Вселената наистина не се върти около теб. Така че престани да се правиш на надут нарцис и слушай.

-О! Това болеше. Ще се наложи да ми се реваншираш като танцуваш с мен.

-Сериозно? Така ли ще се измъкнеш?

-Това е ресторант, Лиза. Понякога хората си прекарват добре на такива места. Коя ти е любимата песен за танци? За да я съобщим на момчетата на сцената.

-Какво ще кажеш за "Seek and destroy" на Металика? В пълен унисон с настроението ми в момента.

-Оценявам желанието ти да ме убиеш с голи ръце, но нека преди това все пак ми се издължиш.

Атанас се изправи и се приближи към бенда. След минута началните акорди на "Lady in Red" на Chris De Burgh огласиха ресторанта.

-Специално за бойната ми дама. Цветът на войната и на любовта.

Моят кавалер не бързаше. Не настояваше. Остави ме сама да се приближижа към него и внимателно положи ръката си на гърба ми. Понесохме се в ритъма на бавната и нежна песен. Времето замря. Съществуваше само този миг. Тук и сега.

Изучаващият му поглед безуспешно се опитваше да привлече моя. Но нямаше да се поддам на хипнозата му. Гледах встрани.

Затова той предприе друга тактика. Наведе се към мен и усетих как устните му се допират до бузата ми. Дръпнах се рязко и направих точно каквото той искаше. Погледнах го. Вцепених се. Изгубих контрола над тялото си. Той се възползва веднага и отново ме привлече към себе си. Наклони глава към мен и ми прошепна:

-Отпусни се, Лиза! Позволи си да бъдеш щастлива.

Беше твърде хубаво, за да го оставя да продължи. Чувствах се слаба. Напълно обезсилена.

Пуснах го и отстъпих крачка назад. Не можах да се овладея. За миг се превърнах в порой от сълзи. Не се сещам кога за последно съм плакала, но явно е било доста отдавна. Наваксвах бързо.

-Ей! Недей, моля те! Извинявай ако съм те разстроил.

От хлипанията не можех да си поема въздух и се тресях цялата. Съвсем неочаквано и за самата мен се притиснах с все сила към него и не му оставаше нищо друго освен да ме обгърне с ръце. Стояхме така известно време докато най-после се успокоих и се отделих от него.

-Искаш ли да отидем някъде другаде?

-Със сигурност!

Докато седяхме на олющената и не особено стабилна пейка в парка, се сетих как по време на студенството си беше обичайна практика да прекарваме така нощите си с бутилка бира в ръка и в компанията на няколко верни съмишленици.

Евтина бира след такъв винен шедьовър съвсем не беше проява на добър вкус, но помагаше за избистряне на ума. До момента, в който не го потопеше в още по-тежко умопомрачение.

-Съжалявам, че отново провалих вечерта ти. Не знам какво ми стана.

-Ха-ха! Извинявай! Недей да съжаляваш. Парадоксално е, но не съм се чувствал толкова добре от последната ни среща на четири очи.

-Не е нужно да ме щадиш. Просто си признай, че беше провал.

-Как го правиш? Как успяваш да превърнеш нещо толкова ужасно като женския плач в такава прелест?

-Ти си луд. Или пиян. Аз се чувствам като най-голямата издънка, а ти се опитваш да ме убедиш, че ти е харесало?

-Представяш го така, сякаш съм психопат, който изпитва патологично удоволствие от чуждото страдание.

-Не, не... Нямах това предвид. Просто... Тази среща имаше една цел.

-Х-м. Я ме осветли по въпроса каква според теб е тя.

-Не. Няма да кажа нищо, което можеш да използваш срещу мен.

-Смяташ, че искам само секс.

-Както казах...

Но преди да довърша, той впи устните си в моите и ме плени в прегръдка, от която нямаше измъкване. Целуваше ме дълго, сластно, нежно. Успях да се отделя за малко от него, колкото да кажа:

-Нали знаеш, че и утре ще съм тук. Няма да можеш да ми оставиш фалшив телефонен номер и да се скриеш зад стените на лабораторията си от мен?

-Какво те кара да мислиш, че бих си причинил подобно страдание...