-Кажи ми, защо според теб империите винаги са били лошите в човешката история?

Емилия Чакърова имаше особено "приятния" навик да се промъква незабелязано зад гърба на някого, с когото ѝ предстои разговор или спор. Тази тактика обикновено ѝ даваше предимство в началото му, а ако внушеше достатъчно респект, го печелеше с лека ръка.

Химическата кралица не успя да ме смути, понеже бях в прекрасно настроение. Навън любимият ми сезон беше в разгара си. Студ и сняг сковаха града преди няколко дни. В парка, който се намираше пред централата на "Чакърови индъстрис" имаше толкова дълбоки преспи, че едва успяха да прокопаят през него тесни пътечки, по които да се движат минувачите. Точно там се намирах и аз. И въпреки, че нямаше нито една друга жива душа, моята началничка успя да ме изненада в гръб.

-Не знам. Може би заради абсолютната власт на един единствен човек, която му е давала правото да коли, беси, да решава съдбите на милиони без дори да се поколебае. Без коректив и без алтернатива на приетите от него решения.

-Х-м. Даде доста бърз отговор. А ако се задълбочиш?

-Искате да ви кажа нещо положително ли? Защо ми задавате такива въпроси?

-Защото вече си част от една съвременна империя. Пълноправен властник, който има за задължение да се разпорежда със съдбите на милиони. И не говоря само за работещите в заводите, а за всички свързани с бизнеса ни. Онези, които зависят от думата и подписа ни.

-Не съм го искала. Вие ми натикахте в ръцете тази отговорност.

-А какво искаше като дойде в дома ни? Когато стана част от фамилията?

Трудно е да се отговори директно, когато ти е ясно че честността би те вкарала в гроба.

-Шанс за живот. За бъдеще. Преди това го нямах. Надявах се да успея да го получа тук.

-Милото искрено дете! Знаеш, че не можеш да ме измамиш, защото подушвам лъжата от километри. Но няма как да ми кажеш и истината, защото това би означавало да се разкриеш и с това малката ти пиеса да получи своя безславен край. Спокойно, нищо не те грози! Поне не и от мен. Желая единствено да ме чуеш и да обмислиш думите ми.

Империите, мила моя, са изключително нестабилни заради резките контрасти, които съжителстват в тях. За да се съхрани целостта им е нужна твърда ръка на опитен и отговорен ръководител. На някого, който би жертвал себе си в името на благоденствието на подопечните си. Колкото и верни съветници и помощници да има, короната е винаги на неговата глава, а значи тежестта на приетите решения виси на плещите му ежедневно. Случи ли се нещастие, той е длъжен да реагира мигновено, обмислено и последователно за да се справи с тежката ситуация. Но ликвидирането на последствията от катастрофи винаги е по-лесно, когато разполагаш с огромните ресурси на една империя. Защото разнообразието на богатствата, които притежаваш, е ключът към измислянето на най-правилната стратегия, към избора на най-подходящия екип за действие съобразено с всички рискове. Само така е възможно да се управлява и само така се постига успехът, който от части днес е и твоя заслуга.

-Защо ми казвате всичко това?

-Потенциалът ти, скъпа Лиза. Вече два пъти ти говорих за него. Твоят потенциал да извършиш велики дела. Да твориш, а не да погубваш. Да спасяваш, вместо да рушиш. Не е възможно да го демонстрираш, ако само стоиш и мислиш как да ни уязвиш и да се дистанцираш от нас.

Какво? Учудена ли си? Виждам, че е така. Ти си добър човек, Лиза. Със сигурност вярваш в това. Чувстваш се мъртва отвътре и ни виниш. Смяташ, че нищо не ти е останало и няма какво да изгубиш. И въпреки това не знаеш какво да сториш. Накъде да тръгнеш? Как да се измъкнеш от кашата, в която се забърка?

Ето ти една подсказка: Задай си въпроса дали ако видиш труповете ни пред себе си ще се зарадваш или просто ще обърнеш и тази страница от безсмислената книга, в която се е превърнало съществуването ти. Ако отговорът е отрицателен, задай си още един въпрос: Има ли нещо, което те прави щастлива и какво е то? И накрая, за трети път: Можеш ли да го видиш тук?

Това е, което имах да ти казвам. Надявам се да помислиш над думите ми. И да решиш. Сигурна съм, че ще го направиш по най-правилния възможен начин.

След дългия монолог, Емилия се обърна и си тръгна. Не се спря за да види какво въздействие са оказали върху мен напътствията ѝ.

Послушах съвета ѝ и се замислих. Враговете, колкото и странно да е, са най-добрите учители. Уроците, които ни преподават чрез пряка демонстрация се запомнят най-лесно и се възпроизвеждат абсолютно точно при което възможността за грешка е пренебрежително малка.

Постоях още малко в парка преди да се върна в централата. Щастие. Какво знаеха те за моето погубено щастие? Нищо не бе в състояние да компенсира загубите, които понесох. Раните ще си останат отворени завинаги. Времето е умел лечител, но не е панацея.

Бях свидетел, че отчаяно се опитваха да изкупят вината си. Не само аз бях косвена жертва на дейността им. Със сигурност знаеха поне приблизително колко човешки животи са съсипали. Контролът, който упражняваха, беше почти абсолютен. И знанията, с които разполагаха, наистина граничеха със свръхестественото.

Затова и ми предложиха всичко, което можеха. Отвориха ми врата, доведоха ме до стълбата към небето. Висини, които никога не съм и предполагала че съществуват. И че точно аз ще имам възможност да опозная и овладея.

Май се оказа, че и аз им дадох нещо, макар да се чувствах празна като щъркеловите гнезда през тъмната част от годината. Различният поглед към света. Чрез мен те видяха, че не са длъжни да носят маските си доживот, че не е толкова страшно да показват слабост, когато това ще ги облекчи поне за малко. Просто трябваше да открият правилния човек и теглото им щеше да стане наполовина по-леко.

Сама се учудих от себе си. Наистина ли го вярвах? Не беше ли твърде наивно за някой, който е тръгнал на самоубийствена мисия? Нима губех почвата под краката си?

За какво дойдох, а какво всъщност получавам?

Свечеряваше се. Синият хоризонт поруменя за няколко мига и потъмня, заспивайки в смолистото ложе на дългата зимна нощ. Върнах се в офиса, с намерението да се срещна с Атанас. От почти два месеца с него бяхме в неопределени отношения. И двамата спазвахме уговорката да не изискваме нищо един от друг. Като че се получаваше.

Не вярвах, че след развода ще имам желанието да се сближа с някого, още по-малко с член на фамилията, срещу която бях тръгнала. В началото си мислех, че мога да използвам близостта си с него за целта си. Но колкото повече време минава, толкова по-малко ми се ще да му забивам нож в гърба. С него успявам поне за кратко да забравя за терзанията си. И като че боли по-малко и не е толкова мрачно и безнадеждно...

Какво ще се случи, ако изгубя и малкото, което ми е останало от човечността ми? Май не съм толкова силна и решителна, колкото смятах. Не желая и аз да се превръщам в чудовище. Страх ме е, че ще е необратимо.

Трябва да преразгледам приоритетите си. Да реша окончателно. И да начертая финалния си план.

Докато вървях по коридора на директорския етаж, срещу ми се зададе Димитър Чакъров.

-Елисавета! Може ли да говоря с вас?

Не разчитах по това време на деня в централния офис да е останал някой друг освен чистачките, но не бях права. Малкият брат се появи пред мен малко преди да стигна кабинета на батко му.

-За какво?

-Лично е. Ако нямате нищо против, нека отидем в кабинета ми.

Изтръпнах. Стоях лице в лице с особено опасен тип, сградата беше опустяла от хора и нямах път за отстъпление или бягство.

-Добре.

Сякаш се чух отстрани как го казвам. Вървях рамо до рамо с него и с всяка изминала секунда усещах как самообладанието ми се изпарява.

Когато най-после стигнахме, той се обърна към мен и се усмихна. Беше вложил всичките си умения, за да изглежда дружелюбен, а не заплашителен. Но не стигаше. Маската не беше в състояние да прикрие очите на хищник.

-Заповядай, влез! Разполагай се!

Дали сънят щеше да се превърне в кошмар? Не, стига! Ще се стегна и ще спра да се държа като уплашено животно, хванато в капан.

За да се разсея от тревожните си мисли, започнах да разглеждам кабинета на Димитър. Беше обзаведен по всички правила на удобството и стила. Не, че очаквах нещо различно от член на семейство Чакърови. Светъл и просторен, подреден до най-малкия детайл, предразполагаше към дълги разговори и успешни преговори със стотиците делови партньори на компанията. Чакъров най-младши винаги успяваше да доведе делата си до подпис, с който гарантираше на заводите най-изгодната сделка. Каквито и средства да използваше за да постигне целите си, действаха безотказно.

-Желаете ли нещо за пиене? Асортиментът е богат. От вода до дванадесетгодишен сингъл малц.

-Няма нужда, благодаря. Но вие не се стеснявайте да си сипете.

-Така и ще направя. Знаеш ли, днес е голям ден. Подписахме сделка, която не само ще ни донесе огромна печалба. Стъпихме на територия, за която никой от бранша не е и мечтал.

-Това е добре, предполагам. За какво искахте да говорим?

-Лиза... Нали може да минем на "ти"? Един вид си част от семейството.

-Щом така ви е по-удобно.

-Наричай ме Димитър.

-Димитър. С какво мога да ти бъда полезна?

-Виж сега, Лиза. В нашия свят няма място за сантименти. Всичките ни отношения се основават на взаимна изгода. Ако се намесят разните му там чувства и сълзливи лични драми, ставаме уязвими за конкуренцията. Враговете ни биха могли да използват онези, които са проявили непредпазливост като са се сближили с нас за да ни атакуват.

-Разбира се.

- От известно време съм свидетел на нещо, което се случва между теб и брат ми. Не съм учуден предвид факта, че е отявлен женкар. Обаче ме притеснява това, че заради връзката ви или както там би го нарекла е станал още по-разсеян и вече не се справя толкова добре със задълженията си както преди. Нито един от многообещаващите му проекти няма да бъде приключен в срок, а това ни струва доста. Затова, учтиво те моля да направиш онова, което зависи от теб, за да се се върне той към нормалното си състояние и да се заеме сериозно с делата си.

-Защо говориш с мен, а не с него? Той е достатъчно голям, за да знае кое е най-доброто за него, а и за компанията. Сигурна съм, че ще те разбере.

-Говоря с теб, защото би те послушал. А мен не.

-И какво да му кажа? Забрави за мен, защото нямаш право на личен живот и нормални човешки отношения? Заводите са по-важни от щастието ти?

-Стига с тези приказки! Всичко вървеше прекрасно, докато ти не се намеси в живота ни. Докато не започна да пръскаш наляво и надясно илюзии за светлина и любов! Пределно ясно е каква си, затова спри с този театър и поне веднъж направи каквото ти се казва!

-Мисля, че разговорът стигна до мъртва точка. Ще си вървя.

Станах от изключително удобния диван и се насочих към вратата, но Димитър ме сграбчи преди да стигна до нея и рязко ме обърна към себе си.

-Не сме приключили.

Ето го и истинското му лице. Гняв, настървение, жажда за кръв. Готов да нанесе удара си с единственото намерение да получи надмощие над жертвата си. Застинах на място. Сякаш пред мен стоеше смъртоносно отровна змия, която щеше да впие зъбите си в плътта ми при първия ми опит за движение.

-Пусни ме.

-А ако не го направя? Ще викаш ли? За твоя информация, кабинетът е напълно звукоизолиран заради естеството на работата ми.

-Какво искаш?

-Казах ти. Да зарежеш Атанас. И да изчезнеш от живота ни.

-Не.

-Ха! Ти трепериш. Страх ли те е? О, да! Ужасена си. Това е толкова....

Той се наведе и направи гримаса като че подушваше въздуха, издишан от мен.

-...приятно.

Хвана ме грубо и ме притисна към стената. Нямаше смисъл да се боря. Това само би го раздразнило още повече. Кой знае какво можеше да ми стори ако пожелаеше.

-О, не! Отвори си очите. Така... Значи знаеш. Е, тогава няма защо да се преструваме повече, нали?

Още миг и нямаше да има връщане назад. Но точно тогава на вратата се почука доста настоятелно.

-Да не си гъкнала!

Димитър отвори вратата и излезе навън. След като проведе кратък разговор се върна вътре и застана срещу мен със скръстени зад гърба си ръце.

-Съжалявам, че те оставям. Но имам важни дела, така че ще довършим започнатото някой друг път.

След което просто излезе, оставяйки ме насаме с паниката ми. Напуснах сградата по най-бързия начин.

Днес разбрах две неща. Първо, че Емилия Чакърова сериозно държи да ѝ стана пряка наследница, независимо от отношението ми към нея и семейството ѝ. И второ: Димитър Чакъров е най-слабото звено в това семейство, макар да всява най-много страх. Ако действително исках да постигна нещо, трябваше да насоча всичките си усилия към неговото пълно неутрализиране. В краен случай- към пълното му унищожение...