Преследвах Атанас Чакъров, а увереността ми, че вършеното от мен е правилно ту се засилваше, ту отслабваше От една страна исках на всяка цена да поговоря с него. Все пак бе единственият осмелил се да възроптае срещу установения от родителите му ред в семейството. Или пък не беше?

От друга, той не се беше отказал от Чакърови. А към тях чувствата ми все повече наподобяваха онези, които изпитвах при влизането в дисекционна зала по анатомия. За да стигна до сърцевината се налагаше да режа кожа, подкожие, до бъркам в мазни и смрадливи места, докато намеря онова, което ми е нужно да науча, за да имам умения и знания за цял живот.

Атанас Чакъров не изневери на себе си. На път беше да влезе в едно ат казината в центъра, когато стигнах до него.

-Господин Чакъров! Чакайте!

Той се обърна към мен и ме погледна с учудване.

- Какво правиш тук? Да не ме следиш? Не ти ли казах да изчезваш докато е време?

-Искам да поговорим. Необходимо ми е да знам.

-А-а, станало ти е любопитно. Защо не попиташ работодателя си?

-Защото си мисля, че вие ще ми кажете повече.

-Тоест ще искам да ти кажа повече. Съжалянам, но не е така. Не ми е до това сега.

-Тогава защо избухнахте на вечерята? Можехте да си замълчите и да изтърпите, а после да си тръгнете мълчаливо като останалите.

-След като майка ми ги нареди, искаш да кажеш. Виж, проблемът си е твой и сама се оправяй. Аз не съм твоя човек. Честно. А в момента имам много силна нужда да вляза вътре и да пропилея малко пари.

-А ако бъда достатъчно настоятелна? И не ви оставя?

-Ще ми досаждаш, значи. Ъ-хъ-ъ... Добре, ще ти разкажа. Но първо, наистина имам нужда да поиграя. Ще влезеш ли с мен?

Какво да се прави, съгласих се. За пръв път бях в казино и със сигурност щеше да е за последен. Въздухът тук беше тежък. И не заради лошата вентилация на подземното помещение. С друго беше напоена атмосферата на игралната зала. Усещаще се прилив на желание, хъс, пълна липса на задръжки, на една неутолима жажда, мъчеща комарджиите. Миришеше на зависимост. Непреодолима.

-Не се наливайте с алкохол, няма да помогне.

-Знаеш, че е безплатен в казината, нали?

-Нищо не е безплатно. Би трябвало да го знаете по-добре от мен.

Стъкленосивите му очи се впиха в мен и ме фиксираха.

-Ако разсъждавах като теб преди десетина години, никога нямаше да стигна дотук.

-До казиното ли? Със сигурност! Даже нямаше да си помисляте да минете покрай него.

-Цяла вечер ли ще ме тормозиш?

-Не. Само докато се убедя, че ще се приберете невредим у дома.

-Дабре! Писна ми! Не мога да си позволя партньорите ми да ме виждат с теб! На лицето ти е изписано: "Бавачка". Да вървим!

-Къде?

-У дома. Там ще говорим. Спокойно, вкъщи няма никой. Жена ми вероятно пак мачка чаршафите с брат ми, който е заключил снаха ми у дома си след поредния порядъчен побой. Не бива да се случват такива неща, ще кажеш. Не бива хора като мен и брат ми, като баща ми да са на свобода. Още повече-да сме сред най-влиятелните. Но животът е несправедлив.

Вече пътувахме с личния му автомобил към дома му. Не се замислях какво правя. Къде и защо отивам. И най-вече- с кого. Возеше го личен шофьор, затова Атанас не се посвени да си налее алкохол и да пие докато пътувахме.

-Бързо се съгласихте. Явно все пак бремето на знанието ви тежи. Предполагам, семейството ви има достатъчно тайни, за да говорят хората за вас със години.

-Недей да предполагаш! Не те засягат семейните ни дела. Освен онези, от които ти си част. Така... Да започнем от началото.

Имахме сестра. Беше най-голямото дете в семейството. От малки с Димитър все слушаме да се шепне, че е извънбрачно дете на майка ни понеже е родена четири месеца след сватбата на родителите ни.

Може и да беше вярно. Мариана бе като светъл лъч в семейството ни. Мила, добра, винаги усмихната... Наивна. Всички я обичахме. Като че обичта ни към нея ни сплотяваше, макар помежду си да не се понасяхме. Защитавахме я от жестокостта на света, какъвто го познавахме. А тя вярваше, че всеки човек носи добро, че дори у най-жестокия има сърце, което може да се влюби и промени.

Нестихващият и оптимизъм и сляпа вяра в доброто струваха скъпо на всички ни. Малко преди да навърши шестнайсет, тя забременя от някакъв напълно неизвестен тип. Кълнеше се, че е любовта на живота и, че ще се оженят и ще заживеят заедно в някоя комуна и ще възпитат детето си да живее в хармония с природата. Нямам обяснение как в семейство на безскрупулни лицемери-прагматици може да израстне непоправима мечтателка, за която важната черта у някого е искреността му. Но предполагам, че силата на характера и е била именно в упоритото отричане на низостите, на които е била свидетел. Възпитали са я по парадоксален начин. Да бъде точно обратното на моделите си за подражание.

Както и да е. Бременността и не се прие добре, а вятърничавите и планове бяха напълно игнорирани от мама и татко. Защото като част от Чакърови, неин дълг беше да се омъжи удачно и да допринесе за умножаването на състоянието ни.

Мама уреди да и се направи аборт, замъкна я против волята и в една провинциална болница и на следващия ден всичко трябваше да си бъде постарому. Само че не се получи. Сестра ми изкърви, приеха я в болница и докато се усетим отново беше на операционната маса и изрязваха детеродните и органи. Спасиха я, но отвътре тя умря. Вече я нямаше усмивката и, вярата в доброто и красивото. Тя спря да говори. Превърна се в сянка. След няколко месеца я намериха обесена в спалнята и.

Никой нищо не каза. Дори майка не пророни едничка сълза. Сякаш беше очаквала този момент. Като че смъртта и елиминира пречките пред семейството ни.

Забраниха да се споменава името и. Животът продължи. Годините се нижеха, ние порастнахме, оженихме се по сметка както се очакваше от нас, отдадохме се на пороците си...

А мама започна да губи разсъдъка си. Заедно с него и жестокостта си. В моментите, когато изпадаше в умопомрачение, тя ставаше мила и блага. Точно каквато беше Мариана. И я търсеше. Плачеше неутешимо. Не вярваше, че я няма.

На баща ми му хрумна идеята да намери заместничка, която майка ни да възприема като загиналата си дъщеря. Откачено, нали? Съгласен съм. Още от началото бях против. Но татко настоя. Изпитваше някаква необяснима вина към майка ни. Когато си мислеше, че е сам, си говореше. Извиняваше се на мама, че не е могъл да я направи щастлива. А когато тя беше в някое от онези състояния и се кълнеше, че ще върне Мариана.

Така се започна. Уж личните асистентки трябваше да се явяват сурогати на дъщеря и в пристъпните и периоди. Много се смениха. Тръгваха си щом разбираха за какво са наети. Някои бяха разочаровани, че не могат да постигнат повече от това да се намъкнат в леглото на мен или на брат ми. Други бяха ядосани, че трябва да изпълняват капризите на оглупяваща свадлива богаташка в замяна на някакви подаяния. И напускаха. Докато не се появи ти.

Ти издържа най-дълго от всички. И с теб е различно. Мама те нарича със собственото ти име, а не с нейното. Искаш ли да знаеш защо? Честно да ти кажа, аз също. Нещо се е променило. Сама видя как се държа мама на масата. Беше напълно разумна. Беше откровено жестока.

Не знам за теб, но аз усещам надвисваща опасност. Ако можех, бих стоял далеч от нея. Но, сама разбираш...Ти, обаче, можеш. Все още имаш шанса да се спасиш от неминуемото. Каквото и да е то.

Е, май пристигнахме у дома, а аз ти разказах всичко. Искаш ли да влезеш да пиеш едно с мен? Пие ми се още, а не ми се ще да се чувствам като алкохолик.

Ето, че дилемата ми напомни за себе си. Съжалявам ли го или го презирам? Гнус ли ме е или се страхувам? Има ли поне едно позитивно чувство, което да изпитам към окаяния богаташ срещу ми?

Нуждаех се от промяна. Жадувах да изгоня горчилката в устата си точно, както той жадуваше да заложи преди малко. Май щях да приема поканата да се напием.

Утре ще си подам молбата за напускане. Вече със сигурност нямам място в това семейство.

Или пък точно тук трябва да бъда? Не мога да спася целия свят, но ако успея да помогна поне на един човек... Не е много, но понякога е достатъчно за изкупление.

Само трябва да внимавам да не изгубя себе си. Ако вече не съм го направила.

Кого да спася? Не, определено трябва да се напия днес. Майната му на утре!