Прасетата ядяха. Хранеха се по техния своеобразен начин, съпроводен с щастливо грухтене, когато откъсваха с клокочещите си зурли парче от меката разложена плът. Въпреки че черният път бе обграден и от двете страни със свинарници, явно между тях имаше пролуки, от които извираха все повече и повече прасета. Подушили миризмата на полуразпадналия се труп, те се нахвърляха като че ли не яли от месеци.
Имаше всякакви прасета - чернобели “хемпшири”, нерези и женски прасета, болни от нещо, което беше направило кожата им на розов килим, боядисан тук-там от тъмни петна с нездрав цвят; малки грухчовци, които разкаляният черен път бе боядисал до самите им очи; имаше прасета с различен размер, измърсени най-вече по ушите и търбусите. Някои от тях бяха толкова мръсни, че изглеждаха естествено черни, други бяха чистички, розови и закръглени отвсякъде, сякаш приготвени за илюстрация към известна приказка. Едно се отдели от останалите и вдигна едновременно опашката и ушите си, все едно че се заслушва в ...