Когато влязохме, залата наподобяваше гигантски кошер и всеки търсеше своят номер с клетка. Безброй очи като скенери ни преценяваха, гласовете се кръстосваха, около нас, заплитаха ни и ни пропускаха между костюмите и роклите си. Очаквах Росен да срещне някой познат и така да добия повече информация за него, но това не се случи. Аз не изпусках ръката му. Вървях пред него и разчиствах пътя от зле ориентирани субекти. На първия ред, където вече повечето хора се бяха настанили, стояха двете ни празни места. Седнахме и малко преди залата да утихне, Росен ми целуна ръката и ме погледна с такъв поглед, че още няколко вълни ми заляха корема. Не се сдържах и го целунах, пламвайки от последните си мисли. Нямах ли поне малко милост? Какво правех? Момиче, дръж се прилично! – си казвах, - само че неутоления глад за него, така стържеше из мен, че вече чувах как рева на лъвицата притъпява усещането за реалност. Изгасиха осветлението и завесите бавно се вдигнаха.
Аплодисментите заваляха. Разбушува се к ...