23.02.2008 г., 8:17 ч.

Глава 16 - Третият Тунел 

  Проза » Фантастика и фентъзи
873 0 3
13 мин за четене
 

                         Глава шестнайсета - Третият тунел

 

В тунела на Закриус, Джу и Кориус се чуваха тежките стъпки на полу-орка и постоянното му ръмжене. Кориус окончателно беше решил да млъква и да пее наум, тъй като всеки път като запееше, Джу го изглеждаше накриво. Закриус ходеше най-отпред с много по-голяма предпазливост от другите двама. Полу-орка за пореден път недоволстваше:

- К'во казвате? Нямате храна? К'во ше ям, по дяволите. - Джу ръмжеше по-ядосано от обикновено. - Загубена работа, няма храна... Ся в няк'ви депресии ше зема да изпадна зар'ди вас двамата!

- Джу, стига, ти си виновен, че си изяде всичката храна още на първия ден. Ако мълчиш десет минути, ще измагьосам един печен глиган. - Закриус се усмихна на Джу. - Но нито звук, разбра ли?

Джу кимна в сългасие и през ума му започнаха да минават всякакви идеи как дя изяде глигана. Заркиус изгледа барда и го попита:

- Кориус, можеш ли да се биеш изобщо? Магии, оръжия, нещо можеш ли да изпозлваш, че да можеш да се биеш?

- Не. Магии и оръжия не мога да използвам, обаче мога да се бия горе-долу добре с голи ръце. Все пак това най-лесно се учи и се усвоява с най-малко тренировки. Макар че вие двамата сте достатъчно мощни, едва ли ще има нужда аз да се бия, най-много да убия един-двама от тия мъници с юмруци, но нищо повече.

- Е, значи не си напълно безполозен, Кориус. Добре, това е добре. Ей, Джу! Обърни се към мен де! Стига си си ровил в торбата, минаха вече десетте минути. Заслужи си глигана. Обаче почакай още малко, не смятам, че тук е безопасно да седнем и да ядем...

- Да яда! Аз ше ям, не вие! К'во толк'ва кат' е опасно? Много съм гладен и си чакам храната. - изръмжа още по-сърдито Джу.

- Добре, само да стигнем до някакво място, където можем да седнем и да починем, но мисля, че няма да има такова място тук. Аксаза е знаела, че аз ще мина по този тунел. Усещам присъствието й накрая. Добре, че знам какви капани създава тя и лесно мога да ги избягвам. Да, точно нейното присъствие е на края на тунела, усещам го. Хайде, побързайте, нямам търпение да се дуелирам с нея. Усещам я по-силна от всякога, ще бъде интересен дуел.

Кориус погледна Закриус сякаш той беше побъркан и го попита с типичното за него любопитство:

- Защо ще се биеш с нея, като е станало по-силна? Та тя може и да те убие, ако не внимаваш. Знам много примери за това как са умирали велики магьосници в дуели поради невнимание. Не мога да ви разбера вас некромантите. Постоянно се стремите към смърт и унищожение.

- Не е точно така, Кориус. Ние некромантите обикновено служим за равновесието между живота и смъртта, с други думи - не сме зли. Съвсем друго е това, което Каракорум прави. Той ламти за повече сила, другото за него не е важно. Съвсем е забравил задълженията си на некромант, но за едно нещо съм му малко благодарен - че ме направи мощем магьосник, а бях глуапово дете, което не знаеше как да използва магия. Е, Каракорум обучи всичките си шестима ученика само за да може по-лесно той самият да придобие огромна мощ. Едва ли е бил толкова добронамерен, че да ни обучи само за наше добро. Каракорум е жесток и не обръща внимание на чуждото щастие, а чуждото нещастие го превръща в забавление за себе си. Тежки наказания дава той на тези, които не успеят да изпълнят задачите му. Повече никога не бих се върнал в кулата му, освен може би за да се опитам да го убия. Мразя го! - Закриус удари с юмрук стената и после тихо изохка.

- Щом  Каракорум е такъв господар, тогава защо Аксаза му служи така сляпо? Не я разбирам изобщо. - Кориус се почеса по главата и се огледа. - Между другото, тунелът става доста тъмен, Закриус, може да измагьосаш светлини.

- Ей сега. - Закриус каза някакви думи и над главата на всеки от трита се появи по една тъмночервена светлина. - Светлини не мога да измагьосвам много добре, но това ни стига, мисля. А въпроса ти за Аксаза ми хареса и веднага мога да ти отговоря. Глупачката си мисли, че Каракорум ще я направи негова царица когато добие пълната си мощ едва ли не. Според мен той просто ще я убие, постоянно прави така със слабите си слуги. Освен това аз мразя Аксаза повече отколкото Каракорум. Искам да я убия. И тя ме мрази толкова. Чувствата ни са споделени поне. - Закриус се разсмя иронично.

- Тунелът май свършва. К'во е т'ва напред? - Джу посочи напред и се почеса по главата.

- Просто тунелът свършва и там има друга стая. Там сигурно има... - Закриус беше прекъснат от ръмженето на Джу

- Ще мога ли най-накрая да ям там?

- Едва ли... - некроманта замлъкна, тъй като вече тримата бяха в стаята.

Стаята беше кръгла, с формата на голям купол. Беше около десет метра широка и толкова висока  във върха на тавана. В средата на стаята седеше и точеше огромната си брадва един гигант с кожа като на малките същества, обаче двойно по-едър от Джу. В долните краища на стените имаше дупки, които приличаха на малки затворени с решетки врати и през които тези същества можеха да преминат. В другия край на стаята нямаше врата, през която да продължат.

Гигантът стана и взе секирата си като видя Джу, който беше тръгнал към него. Врагът на Джу изръмжа яростно. Звучеше ядосан.

- Няма да ми ръмжиш, тук само аз ръмжа. Ти не си гладен, гледай колко много си ял, гадняр такъв. Аз не съм ял от два дни вече и съм толк'ва ядосан, че бих те изял жив. - Джу наистина звучеше доста ядосан и нямаше и за миг да се колебае дали да се бие с огромния си враг.

Гигантът отвърна с ръмжене и замахна към Джу със страшна сила. Полу-оркът парира мощния удар с двете си брадви едновременно и започна да бута брадвата на гиганта. Врагът на Джу замахна отново, но полу-оркът беше бърз и избягна удара. Джу заби с пълна сила двете си брадви в колената на гиганта едновременно. От краката на гиганта започна да шурти кръв, той изпусна брадвата си и падна на ръце. Джу отиде до огромните му сиви ръце му и направи дълбоки рани и на двете ръце с два замаха на брадвите си. Гигантът се строполи по лице; едва дишаше и се опитваше да ръмжи, но не можеше. Джу изръмжа мощно и с всичката злоба, която таеше в себе си, заби двете си брадви в черепа на гиганта, който вече лежеше мъртъв в огромна ловка от собствената си черна кръв.

Решетките, затварящи малките врати по стените, се вдигнаха и от вратите веднага започнаха да излизат скелет след скелет. Сред тях имаше по-големи и по-малки, въоражени с мечове, брадви, чукове и копия. Скоро почти цялото помещение се изпълни с немъртвите. Кориус остави мандолината си на земята и каза:

- Аз мога да се бия, ще ви покажа. - в очите на барда се вижда решителността на слабия да се докаже пред по-силните. След това той прошепна на себе си - Дано наистина да мога...

Един скелет замахна към Кориус, но той хвана крехката ръка, движена единствено от магия. Бардът изрита скелета в гръдния кош и костите на немъртвия се разпиляха по пода. В очите на Кориус се видя задоволство от трудната за него победа. Закриус отзад изкрещя:

- Кориус, глупак такъв, не можеш да ги победиш всичките, пази се, само ми пречиш! - Некромантът направи знак на Джу да поеме враговете отляво, но нямаше нужда от това, тъй като той вече сечеше яростно скелетите от лявата страна на стаята по няколко наведнъж. - Кориус, веднага се разкарай оттам, по дяволите!

Бардът се подчини; знаеше, че е безполезен. Той отиде зад Закриус и взе мандолината си, която беше решил да пази. Чустваше се като тегло; беше напълно безполезен за останалите. Знаеше, че Джу и Закриус можеха поотделно да се справят с враговете, той самият беше слаб, много слаб, не можеше да се защитава, трябваше другите да го пазят, а той да бъде само тегло за тях.

Докато Кориус изпадаше все повече в размишленията си, Закриус правеше заклинание след заклинание, а Джу ръмжеше при всеки замах с брадвите си като отнасяше по няколко скелета наведнъж, но въпреки общите им усилия, броят на враговете само се увеличаваше. Некромантът унищожаваше враговете с магията, която ги обвива в сенки и ги поглъща по няколко наведнъж като през това време изстрелваше сенчести и огнени вълни от ръцете си възможно най-бързо. Закриус изведнъж се сети нещо и изкрещя:

- Аз съм некромант, по дяволите, мога да контролирам тези скелети! ''Некрос Кауроме'' - извика с всичка сила некромантът и около половината от скелетите започнаха да се подчиняват на заповедите му. - Затрупайте вратите, от които излизат другите скелети. Замахвайте да ги унищожите, ако се изпречат на пътя ви.

Закриус започна да губи контрол над скелетите, които спираха да се бият помежду си. Толкова по-силна ли беше станала Аксаза? Некромантът се реши сам да затвори дупките в стената, през които идваха още и още скелети. Пред всяка дупка създаде магическа бариера от сенки, през която скелетите не можеха да минат. В стаята останаха много малко от враговете. Джу много бързо посече всичките, защото Закриус беше решил да пази силите си за дуела си с Аксаза.

- Пукната пара не давам, че трябва да продължаваме! Ам сядам и ям тоя големия, ако трябва, ама няма да тръгна без да ям! - Джу беше абсолютно сериозен.

- Добре, добре и без това ти обещах глиган. Ето ти го. - Закриус измагьоса изпечен глиган на кол, който много бързо се озова в ръцете на Джу. - Вече доволен ли си, Джу?

Полу-оркът късаше огромни парчета от месото със зъбите си и ги поглъщаше цели; нямаше време да дъвче. Джу кимна в отговор на въпроса на Закриус. Храната му се услади наистина много след дългия и болезнен глад. След няколко минути не беше останло нищо от глигана, а Джу сияеше от щастие. Закриус мислеше как да се измъкнат от стаята, а Кориус седеше тихо на земята; изглеждаше и се чустваше много пренебрегнат от другите двама. По едно време некромантът каза замислено, но без особена надежда:

- Да имате идея как да се измъкнем от тук? Опиташ всякакви разкриващи заклинания, но нищо не помогна. Джу, Кориус, някакви идеи да имате? - Закриус изглеждаше много разтревожен.

- Не можем ли просто да изблъскаме тая стена и да минем през нея? - за Джу тази идея се струваше велика.

- Джу, намираме се в подземие на крепост. Няма как, дори и ти да изблъскаш стената. Аз обаче имам идея, която може да свърши някаква работа. Може да не помагам в битките, но поне мога да свиря добре. - Кориус погали нежно мандолината си, стана от земята и отиде до Закриус.

- Какво очакваш, с музика да ни измъкнеш от тук ли? Не вярвам нещо да се получи, да знаеш. - некромантът не беше особено уверен в успеха на музиканта.

- Точно това смятам да правя. Ще изпея на стаята песен и тя ще ни пусне да продължим, толкова е просто. - усмихна се Кориус.

- Не можеш ли да мислиш? Как така ще пееш на стая? Какъв е смисълът в това? Нищо няма да се получи, сигурен съм.

- Нищо не се получи с магиите ти, така че ме остави да се пробвам и аз, не може ли, Закриус?

- Добре, давай, но няма особено значение дали ще свириш или не, наистина е все едно. - некромантът не беше щастлив, че сложните му магии не вършеха никаква работа, а бардът се надяваше с музика да отвори пътя им.

- Абе на мен ми харесва тая идея, няк'во по-добро ми се струва от магиите. Ама т'ва си го мисля аз, зат'ва че не се обиждай, Закриус. - Джу беше в много по-добро настроение сега, когато се беше наял.

Кориус започна да свири на мандолината си и запя една нежна песен, която съчиняваше в момента и в която молеше най-нежно стаята да покаже изохода си и да ги пусне да продължат. Около една минута след като бардът започна да свири, в другия край на стаята започна да се очертава кръгла врата, през която и Джу можеше да мине. След още две минути вратата се беше появила напълно и тримата минаха през нея.

Тримата тичаха мълчаливо по тъмния тунел, вече няколко минути, когато изведнъж Закриус се спря, хвана се за главата сякаш много силно го болеше и тихо промълви:

- Усещам присъствието на Аксаза, вече сме много близо до края. Дано и другите да отидат там заедно с нас, не искам да я убия без никой да види. Няма да бъде толкова голямо удоволстивето, не си струва да го правя. - в очите на Закриус ясно се виждаше ожесоченост и стремеж да убива. - Още малко, още малко...

- Закриус! Виждам края на тунела! - каза силно Кориус.

- Най-накрая дойде момента, най-накрая! Аксаза, приготви се да те убия. - Пламъците в очите на младия некромант запламтяха още по-буйно.

- Абе вижте т'ва тука, забравете Аксаза, нещо има на пътя тука. - Джу се загледа в земята и се почеса по главата.

- Джу, млъквай, почти стигнахме, няма нищо на пътя, ето там е краят, виждам го, най-добре да побързаме! - Некромантът се затича напред с всички сили.

- Е, щом казваш. - Джу вдигна рамене и двама с Кориус последваха Закриус към края на тунела.

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Е, правописните грешки поприцнип ги оправям, а тази глава просто не съм я поправял все още. И с поправката ще намаля повторенията, че не се търпят ^^
    Рени, заслужи си бисквитката *подава бисквитка*
  • Пу за мен...ама по-късно ще го прочета..обещавам
  • Който се престраши да пусне коментар, получава бисквитка.
Предложения
: ??:??