Жаркото слънце печеше безмилостно повърхността на планетата. Липсата на облаци в небето само допринасяше за жаркия пек. Природата на Уизън[1] бе еднообразна. Преобладаваше изсъхналата и напукана почва, като тук-там на безводното парче скала се срещаха песъчливи равнини с някое растение, пригодило се да издържа десетилетия без вода. За разлика от флората, фауната бе по-процъфтяваща. Характерното за животните на Уизън е, че те са странна кръстоска между гущер и буболечка, като всички видове са хищници, хранещи се едни с други. Идилия царуваше на тази планета, нежелана от никоя цивилизация. И точно поради факта, че пионерите щом още зърнат повърхността - бягат, едно мистериозно същество бе избрало именно това забравено от Бога място за свой вечен дом.

                Малък гущер се препичаше на един камък близо до чакълеста площадка. Наоколо не се чуваха никакви звуци, сякаш цялата природа бе заспала следобеден сън. Но изведнъж, без никакво предизвестие, тишината бе нарушена от мощният вой на двата двигателя на десантна совалка. На пилота не му се наложи да предприема кой знае какви маневри, за да кацне на равният кръг, покрит с дребен чакъл. Той бе достатъчно голям за да побере туловището на совалката в пределите си. Крачката се впиха в камъчетата и компресираният въздух се изпусна от дюзите. Люкът се отвори, издавайки шум на добре смазан механизъм. Още не достигнал до земята, пред него в две редици стояха осем войника със заредени оръжия. Те носеха тъмносиви платнени униформи без ръкави. Вместо стандартните шлемове, те носеха лента където бяха инсталирани радиото и инфрачервените очила. Заради високата средна температура на планетата, капитан Гекидо2] бе избрал тази нетрадиционна за военните униформа. Фактът, че арханите предпочитаха сигурността, използвайки поляризирани адамантиневи[3] брони, донякъде оправдаваше нервното изражение на лицата на войниците. Но въпреки генетично предаваната параноя, присъща на всеки арханец или арханка, никой не очакваше да влиза в битка на безлюдна планета. Поне тактиците на „Лунар” така предполагаха...

                Чуха се леки стъпки и всички извърнаха поглед към рампата. От вътрешността на совалката се показа слаба, но добре оформена женска фигура. Жената бе на около тридесет години със снежнобяла коса, която бе захваната със златна шнола - символ на благородническото ѝ потекло. Лицето ѝ бе изпито и гладко. Очите ѝ - небесно сини, а устните й - тънки и напоени с кръв. Жената носеше бял кожен елек със синкави орнаменти, оформени като светкавици. Полата, която стигаше до колената ѝ, бе в същата окраска. От рамената й се спускаше бяло наметало, стигащо до кръста. На него бе изобразен силуетът на томое[4] - символът на Бог Хоукай. Двете вибраниеви[5] гривни, които красяха нежните ѝ ръце, завършваха изцяло образа на главната жрица от Храма на Гръмотевицата. В мига, в който жената стъпи на чакълестият килим, осемте войника я наобиколиха, създавайки защитен обръч около нея. Вълна на недоволство обзе Нефрета Кейхатсу[6]. Тя се обърна към ефрейтора, който водеше отряда:

- За последен път ви казвам да останете до совалката! - гласът ѝ звучеше властно и малко бяха тези, способни да й се противят.

                Ефрейторът, млада жена на не повече от двадесет и пет години, я изгледа с безизразно лице, след което отговори кратко и ясно:

- Имам заповед да ви осигуря постоянна защита. Всичко друго, освен вашата безопасност, е без значение - Нефрета понечи да протестира за пореден път, но ефрейторът я изгледа с леден поглед. - Аз винаги изпълнявам дадената ми заповед! - и след кратка пауза добави с неприязън, - Лейди.

                Нефрета най-накрая склони глава. Дори и да им кажеше, те пак нямаше да я послушат. Дори и да знаеха, че изпълняват последната си заповед, те пак щяха да маршируват до самият край, като отряд роботи. Групата тръгна по чакълестата пътека, която нечии тайнствени ръце предвидливо бяха съградили.

            Докато групата вървеше по пътеката, изведнъж бяха застигнати от мощен тътен. Всички се спряха и се заоглеждаха. Земята под тях започна да се тресе и миг по-късно първото същество се появи. То изскочи от пръстта, оставайки след себе си дълбока яма. Тялото на създанието бе с формата на гущер, но покрито с бежови хитинови плочки. По размери то се конкурираше с едър кон. Съществото ги гледаше с големите си жълти очи, които прескачаха от един войник на друг.

- Какво е това? - попита един от войниците.

- Зоолозите ни никога не са се интересували от същества на планети извън нашите територии - отговори Нефрета. - Радвайте се. Вие сте първите, които срещат подобни същества - добави жрицата с едва доловим сарказъм в гласа.

                Покритият с хитин гущер изтрака с челюсти и изсъска. Земята отново се разтресе и войниците видяха как се образуват множество улеи около тях.

- Обграждат ни! - изкрещя паникьосано един от тях, който едва сега се бе досетил какво ядат гигантските гущери.

- Защитен периметър! - изкомандува Ефрейтор Торай[7], след което приклекна и дръпна предпазителя на гаусовата си картечница. Останалите войници последваха примера ѝ и също приклекнаха, създавайки солиден обръч, в чиито център се намираше жрицата.

                Не се наложи да чакат дълго. Първият хитинов гущер, който срещнаха, явно лидерът на ордата, нададе високочестотен писък. В момента, в който най-близките го чуха, се хвърлиха срещу отряда с потекли лиги. Без заповед всички войници в синхрон откриха огън. Оръжията им нададоха боен крясък и започнаха да обсипват изчадията със смъртоносен метален дъжд. Екзоскелетът на съществата не се оказа проблем за арханската военна техника и бързо се разхвърча във въздуха, откривайки меката кожа на гущерите. Натрошените хитинови плочки бяха последвани от парчета плът и литри кръв. Съществата започнаха да падат върху белия пясък, създавайки обръч от тела около отряда. Телата на гущерите се множаха и войниците осъзнаха, че има реална опасност да бъдат затрупани.

- Вандън, разчисти път за оттегляне! - изкрещя Торай.

Един от войниците взе в ръка малка сплескана сфера. Активира я и я хвърли в купчината тела. Войниците инстинктивно прикриха главите си с ръце. Жрицата, която до сега стоеше безучастно и наблюдаваше касапницата, разпери ръце. Дланите и блеснаха в момента, в който гранатата се взриви. Мъртвите тела, разкъсани на хиляди парченца, полетяха във всички посоки. Войниците с облекчение видяха как острите хитинови парчета, превърнали с в смъртоносен шрапнел, се удряха в невидимия щит, създаден от Нефрета.

- Изтегляме се! - изкрещя ефрейтор Торай.

Всички в синхрон се изнизаха през създадената пролука. Но в момента, в който напуснаха ограждението от мъртви тела, те се сепнаха и на лицата им се изписа смъртен ужас. Хитиновите гущери се простираха до където им стигаше погледа. На заден план, в далечината, се мярката същества, чиито размери се конкурираха с тези на ниска планина. Експлозията на гранатата като че ли ги бе постреснала малко, та сега стояха на страна, гледайки странно закуската си...

Един от войниците едва доловимо промълви:

- Така ми се иска да носех броня клас „Сакуретцу”[8]...

- Все още ли мислите, че нямате нужда от защита? - попита саркастично Торай Нефрета.

- На моя страна имам силата на бог Хоукай - отговори Нефрета. - С негова помощ мога да се преборя с всеки враг.

- След вас тогава -  рече Торай и презареди гаусовата си картечница. Войниците последваха примера ѝ и на свой ред презаредиха своите.

                Гущероподобните създания, изгладнели и уморени да чакат, отново се хвърлиха в атака. Войниците по инстинкт откриха огън и отново се разхвърчаха животински вътрешности. Морето от хитинови гущери изглеждаше безкрайно, което само увеличаваше паниката в очите на шепата воини.

                Пълнителят в оръжието на Торай се изпразни и тя понечи да презареди. Един хитинов гущер използва пролуката и се хвърли срещу нея. Видът на летящото към нея създание парализира ефрейтора и тя изпусна пълнителя. С всяка секунда, чудовището съкращаваше разстоянието с метри. Очите на Торай се изцъклиха от ужас. За пръв път тя не бе способна да възпроизведе в главата си стотиците тренировки, които я бяха научили преди всичко да бъде вярно кученце, служещо на империята. Ефрейторът гледаше как гущерът се уголемява. Ако не ѝ отхапеше главата, то със сигурност, когато се стовареше върху нея, щеше да потроши всяка една костица в тялото ѝ. Гущерът отвори устата си, напълно готов за крехката хапка. Торай усети зловонния му дъх и инстинктивно си прикри носа с ръката, и си стисна силно очите. Тя бе готова да посрещне смъртта в битка, дори тя да дойдеше в резултат на сдъвкване, вместо куршум. Но така и нищо не се случи. Изведнъж Торай усети, че вече не долавя дъха на чудовището, при което се престраши и отвори очи. Хитиновият гущер лежеше в локва мазна кръв на два метра от нея, а долната му челюст бе захвърлена на метър от него.

- Време е да приключваме с партито - каза Нефрета, а устата ѝ се изкриви в дяволска усмивка.

                Торай избърса потта от челото си с платнената ръкавица, на която бе завързана бойна кама. Лицето й изразяваше почуда от това, което жрицата бе казала преди малко.

                Нефрета скръсти ръце пред гърдите си и тялото ѝ засвети с мека светлина. В един миг тя светкавично разпери ръцете си, което освободи светлината под формата на блестяща сфера. Тя започна да се уголемява, като първо мина през войниците. Всички те усетиха изтръпване в крайниците си и леко главоболие, но това бе всичко. Но когато сферата премина през първата редица от хитинови гущери, те започнаха да пищят и да се превиват на земята. Освободената от Нефрета енергия започна да се разраства все по-бързо и по-бързо. Покосените зверове, след кратка агония обръщаха в бягство. След десетина минути от съществата нямаше и следа.

- Какво беше това? - полюбопитства Торай.

- Полезен трик, научен от ранните ми години като сестра в ордена - отговори Нефрета.

- Не знаех, че последователите на Хоукай се обучават на техники за мъчения. - Торай не пропусна да жегне Нефрета.

- Това далеч не е техника за мъчение, ефрейтор. Ако сте запозната с историята, предполагам знаете, че по време на гражданската война, последователите на боговете са запазили своя неутралитет. За да демонстрират своят пацифизъм и да избегнат насилствената мобилизация, последователите на Хоукай решили да избягат в гората Сълва.

- Това не го знаех. Но Сълва не е ли забранена заради множеството генетични мутанти?

- Именно заради тези създания последователите на Хоукай са създали тази техника. Принципът ѝ е прост. Изпращаш силна емоция на страх в съзнанието на съществото и то бяга панически.

- И защо не я направихте по-рано, лейди Нефрета? - попита един от войниците.

- Защото гущерите бяха хиляди. Не знаех колко енергия трябваше да отдам, за да засегна всички. Беше ми необходимо време за концентрация.

- Разбирам... - отвърна от името на всички ефрейтор Торай и намести картечницата си на закопчалката на гърба си.

                След като си починаха, те продължиха по пътеката, която бе дълга няколко километра. По залез слънце те достигнаха до отвесна скала. В основата ѝ, там, където пътеката се разширяваше и свършваше, имаше арка, образувана от издълбани в скалата символи. В най-горната част на арката имаше синкав кристал. Войниците избързаха и се доближиха до кристала, който засвети в блестяща синя светлина. Нефрета, останала по-назад, отвори широко очи и пое дъх, опитвайки се да каже нещо, но девет мощни лъча се изстреляха от лазурита, поразявайки всеки един от новодошлите. Нефрета стисна очи, създавайки мигновено защитно поле. Когато ги отвори, тя се огледа. Беше станало точно така, както бе предполагала. Войниците, които се намираха твърде далеч, за да бъдат прикрити от щита ѝ, лежаха мъртви, а на лицата им бе изписана почуда. Тя погледна кристала и в този миг земята отново се разтресе. Парчета скала започнаха да се отчупват и сгромолясват на земята. Жрицата инстинктивно прикри лицето си. След минута грохотът секна и тя вдигна глава. Пред нея се издигаше стена от прах, и когато се разнесе, пред Нефрета се откри входа на легендарната пещера на Гръмотевицата.