Главният конструктор на Мерцедес Бенц

Бяхме в командировка в Щутгарт във връзка с преговори за покупка на 300 нови седлови влекача „Мерцедес Бенц“. С мен беше Бумбето (Александър Бумбаров) – юрисконсулт в ДАП – ММП (Държавно автомобилно предприятие за международни и междуградски превози|, сегашният СО МАТ, в което тогава бях главен инженер.

Бях се въоръжил до зъби за тези преговори – скучни за четене, но важни за преговорите неща. Ставаше  въпрос за огромна поръчка, поради което беше изключително важно  на какви влекачи   да се спрем като марка и модел. Основната марка при нас беше “Мерцедес”, но имахме влекачи и от други фирми, предоставени ни за пробна експлоатация, чиито показатели бяха също много добри. Затова бях приготвил подробна сравнителна справка по 32 показателя, включващи доставна  цена, срок на доставка, сервизна мрежа в страните от Близкия и Среден Изток, възможности  и условия  за доставка на резервни части, включително и създаване  на консигнационни складове, разход на гориво-смазочни материали, мощност и въртящ момент на двигателя, средния пробег при който основните възли трябва да се подменят или да им се извършва основен ремонт,  проблеми по двигателя, трансмисията, ходовата част и шасито, комфорт, осигурен от кабината, противокоризионна защита, обучение на наши кадри в чужбина и т. н. В анализа бяха включени “Мерцедес”, “МАН”, Волво”, “Скания”, “Берлие”, “Юник”, “Фиат”, “Лейланд” и “ДАФ”. Бяха мобилизирани всички технически кадри, които се потрудиха професионално и безрезервно, за да осигурят необходимите изходни данни, от които се получи прекрасен анализ.

Отделно от това, за “Мерцедес” разполагах с най-подробна информация за всички недостатъци  и проблеми, показани от основните модели при нас, както и частично за новите влекачи, които бяхме получили за пробна експлоатация. Освен подробната  дефиниция на тези дефекти и констатирани неизправности , бяха определени средният пробег и условията, при които те   се явяват, както времето и средствата, необходими за   отстраняването им.

Първия ден преговорите преминаха в “опипващи” разговори, на които от немска страна присъстваха господата Шмидт и Щанге, с които вече се познавахме . Бяхме затрупани от рекламни материали. И понеже проявих интерес и към леките им автомобили, след обяд разгледахме музея на “Мерцедес”, а след това полигона за изпитания, на който с очите си видяхме как два нови автомобила, току-що излезли от завода, движейки се един срещу друг, се удрят челно като кочове, как съвсем нов автомобил се удря челно в бетонна стена и т.н. Разбира се в автомобилите стояха изкуствени манекени, снабдени   със стотици датчици. След всеки  експеримент, резултатите се анализират детайлно. Това се прави във връзка с проверка надеждността на отделните възли, но най-вече за сигурността на возещите се в автомобила хора.

Попитах  къде и как провеждат пистовите изпитания на леките автомобили. Те се спогледаха и г-н Щанге откровено каза, че по принцип това не е разрешено, но за всеки случай ще попита дали ще ни позволят да посетим пистата и отиде където трябва. Не след дълго се върна и ни каза, че по изключение, можем не само да посетим полигона, но и да участваме в пробни изпитания на един от новите им модели. Аз бях толкова доволен, че веднага започнах да му благодаря.

“Не бързайте да ми благодарите, първо чуйте условията”, каза Щанге.

“Каквито и да са, съм съгласен.”, без много да му мисля, заявих аз.

“Тези изпитания са екстремни, както за автомобила и гумите, така и за хората, участващи в изпитанието. Автомобилът се шофира от наш инженер-изпитател и ако вие наистина искате да участвате при теста, трябва да подпишете официални декларации, че каквото и да сеслучи по време на изпитанието,  “Мерцедес” не носи каквато и да е отговорност.”

При това допълнително пояснение, желанието на Бумбето да участва в теста почти се изпари и той каза, че по-добре да си продължим преговорите, а някой друг път може би.... Аз обаче казах да ни донесат декларациите, подписах едната, а другата подадох на Бумбето с думите:

“Може би си прав, ако се случи нещо, поне един от нас ще остане. Аз обаче просто не мога да изпусна такъв случай.”

Бумбето помисли, помисли и каза:

“Е, аз пък да не съм “накапан”, та не мога да дойда с теб?” и след като попълни декларацията, извъртя един огромен подпис.

Отидохме на полигона, където вече бе застанал на старт един току що излезнал от завода пробен “Мерцедес” 300 SEL, с двигател на бъдещия модел (след доста години) 600SЕL, снабден с всичко необходимо за теста.

Аз седнах отпред до изпитателя, а Бумбето отзад. Участъкът пред нас беше прав. Препасахме коланите, дадоха знак и ....гърбовете ни така залепнаха за седалките, че бе невъзможно да мръднем напред. Ускорението беше страхотно.

Километражът показваше 200 км/час, когато просто влетяхме в един специален завой. Казвам специален, защото това беше   вираж с бързо променящ се наклон. Този наклон продължаваше да се увеличава, докато не започнахме да се движим на 90 градуса спрямо земята. Нещо като братя Соколови, когато караха по панаирите мотоциклети в огромен цилиндър или стоманено яйце. Над нас имаше плавно заоблена стоманобетонна фуражка.Колата продължаваше да се ускорява. Цялата ми карантия се залепи за грабначния стълб. Малко преди излизане от виража, изпитателят отне малко газта и колата почна да “слиза” на хоризонталната част. Излязохме отново на прав участък, който скоро се разшири като плац.

Този плац обаче беше мокър и явно доста хлъзгав, но автомобилът се движеше без отклонение. В един момент изпитателят натисна спирачките, скоростта се намали значително (изпробваха първите ABS спирачни системи), но автомобилът продължи направо. След това отпусна педала на спирачките, но после ги натисна, при леко завъртане на волана. Автомобилът се завъртя на 360 градуса и пак продължи напред, без да се обърне. Като на филм. След това излязохме на сух участък, рязък завой наляво и колата продължи на двете десни  колела. Ние с Бумбето не се чувствахме кой знае колко комфортно и очаквахме всеки момент да се обърнем. Да, ама не.(Браво на Бочаров, който много години след този случай измисли такъв къс, но обясняващ много неща израз). Колата застана на четирите си колела, а ние - в началото на изпитателната писта. Всичко стана толкова бързо и съвършено, че просто нямах време да се изплаша, за разлика от Бумбето, който явно е реагирал много по- бързо от мен и му трябваше доста време, докато си откопчае колана.

След това ми обясни, че в началото на нашия “полет” се опитал да направи снимка(това, разбира се, не беше позволено), но поради голямото ускорение апаратът задействал чак когато сме излезли от тунела и снимката практически нямаше никаква стойност.

На другия ден в девет часа продължихме преговорите. Първо благодарих за оказаната ни предния ден чест да участваме в теста на лек автомобил и “без да искам “ се запитах как ли пък се изпробват товарните автомобили на “Мерцедес” на открито. Немците  разбраха веднага какво имам предвид и обясниха, че за товарни автомобили те имат огромна площ за пистови изпитания, но там  вече няма начин да ни допуснат

 “Жалко! За мен щеше да е много интересно да видя тези писти. Мисля, че при  тях има някакви пропуски, в резултат на които се явяват и сериозни дефекти по вашите машини”, заявих аз, без много да се съобразявам с протокола.

Отново споглеждане, телефонни разговори от съседната стая и накрая въпросът беше решен.

Отидохме на полигона им за изпитания на товарни автомобили, където в момента изпробваха своя “Унимог”, автомобил с висока проходимост. Той се движеше по пистите нон стоп, спирайки само за зареждане, смяна на изпитателите и гумите, или ако е показал такъв дефект, че по-нататъшното му движение ставаше опасно за изпитателя. По пътя му имаше ровове, големи камъни, наклони, водни препятствия, които той трябваше да преодолее.

Заведоха ни и при рампите, с наклон от 45 градуса, по които трябваше да се качат натоварени автомобили и достигайки върха им, да се задържат там и да започнат да се връщат назад само след отпущане на спирачките. Показаха ни и други участъци, на които няма да се спирам, защото са интересни само за професионалисти.

За обяд ни донесоха сандвичи и някакви десерти, така че след по-малко от  час подновихме разговорите. Навлязохме в конкретни технически въпроси, които надхвърляха компетенциите на Шмидт и Щанге и се наложи да извикат един от конструкторите. Той беше сравнително млад, интелигентен мъж,  явно   спец по товарните автомобили и особено по седловите влекачи. Започна веднага и то с конкретни описания, данни и цифри да обяснява високите качества на седловите влекачи, които ни предлагаха. Държеше се определено високомерно, което , естествено, никак не ми харесваше.

Започнахме чисто професионален разговор. На останалите веднага им доскуча, седнаха на другия край на огромната заседателна маса и почнаха да разискват чисто търговски въпроси.

Заявих, че не мога да отрека достойнствата на техните влекачи, но има доста неща, които ме смущават.

“Какво имате предвид?”, попита ме конструкторът.

“Имам предвид дефектите, които тези влекачи показват при експлоатация при реални условия, както и някои конструктивни недостатъци.”, отговорих аз.

“Бихте ли били така любезен да кажете  какви са тези “дефекти и недостатъци”?, попита той, но в гласа му пролича  раздразнение.

“С удоволствие”, отговорих с готовност.

При тези думи забелязах как Бумбето се заслуша в нашия разговор. Аз му направих знак да дойде при нас, най-вече да ми помогне в превода, ако това се наложи, въпреки че когато двама професионалисти говорят за нещо, което и двамата разбират много добре, те лесно намират начин да се разберат. Дойдоха и другите двама при нас.

Без да гледам подготвените предварително данни, започнах да обяснявам за какво точно става въпрос. Немците най-старателно записваха всичко.

Но още в началото, инженерът помоли да го извиним и излезе. След десетина минути се върна и каза, че главният конструктор на товарните автомобили иска да говори с мен и ще дойде в залата след минути. Тази новина много учуди Шмидт и Щанге, които казаха, че това е прецедент в тяхната многогодишна практика.

В залата влезе атрактивен мъж на средна възраст и след като се запознахме, каза, че иска да говори с мен насаме и че другите са свободни до осем часа, когато трябва да се срещнем в ресторанта на хотела, където ни бяха настанили. Бумбето каза, че по техническите въпроси той само щял да ми е в тежест и побърза да се изниже от залата.

Главният конструктор се обади по телефона и нареди да донесат коняк, кафе, минерална вода, шоколадови бонбони и ядки. Когато момичето излезе той се обърна към мен:

“Разбрах, че немският Ви е напълно достатъчен, за да можем да се разберем по чисто техническите въпроси. Аз и без това говоря бавно и ясно и то само хох дойч, така че няма да Ви е трудно да ме разбирате. Ако някой от нас не разбере точно  някоя фраза или определение,  ще попита отново и все някак ще се разберем.  Нали не бързате? Съгласен ли сте с мен?”, попита той, наливайки от коняка.

“Напълно. И аз щях да предложа подобно нещо.”, съгласих се аз.

Той придърпа част от празните листове хартия, оставени на масата и продължи:

“Първо да пием за добре дошли при нас в “Мерцедес Бенц”. Наздраве!”

“Благодаря Ви. Наздраве”

“Моят човек ме информира за вашия къс разговор с него, но аз предпочетох лично да чуя всичко, което сте имали предвид. Не се стеснявайте да назовавате нещата с истинските им имена. Както сте разбрали, аз лично дадох разрешение да посетите нашия полигон за изпитания на товарни автомобили,  въпреки че по понятни причини, това не е практика при нас.

Сам разбирате, че конкуренцията в момента е много силна и не особено етична. Ние се съобразяваме с този факт и затова искаме да пуснем на пазара само най-доброто, което успешно е преминало суровите изпитания на безкомпромисния ни полигон. Мога да Ви доверя, че преди да се появят на пазара, новите модели минават и изпитания при реални условия в цяла Западна Европа, естествено, маскирани като стари модели.Слушам Ви.”, внезапно завърши той своето кратко встъпление.

“Първо искам сърдечно да Ви благодаря, че направихте изключение и двамата с моя колега бяхме допуснати да разгледаме Вашия изпитателен полигон, както и за честта да разговарям лично с Вас. Ще ми позволите ли да се възползвам от Вашето предложение да наричаме всичко с истинските им имена?”, започнах аз.

“Безусловно! Дори настоявам за това”, отговори той и се усмихна непринудено.

“Вярно е, че разполагате с отличен полигон и кадри за тестване на вашите автомобили, не  съм и изненадан, че под капаците на вече известни ваши модели работят двигатели и трансмисии, ходова част и т.н., които ще се появят на пазара след години. Но това, което съвсем откровено ще си позволя да Ви кажа е, че вашият полигон и изпитанията по пътищата на Западна Европа, не могат да се сравнят с нашия полигон.”, казах аз, очаквайки неговата реакция.

“Нима вие имате собствен полигон и то такъв, че е по-добър от нашия?”, с почуда ме попита той.

“Да, имаме. И нашите писти са стотици пъти по- дълги от вашата. Вземете например Глазгоу-Карачи, Стокхолм- Техеран, Копенхаген – Багдад, Осло- Кувейт, Хамбург-Кабул и т.н. и т.н. “Нашите”, закупени от вас автомобили се движат само в реални условия и зиме и лете, при температури от минус 40 до плюс 50 градуса по Целзий, преодолявайки и пътища, които имат много малко, а нерядко и почти нищо общо с магистралите в Западна Европа. Затова и смея да твърдя, че резултатите от нашите анализи и констатации заслужават много повече внимание от страна на производителите на автомобили и полуремаркета, отколкото досега.”

Той ме слушаше много внимателно, без да ме прекъсва и си записваше нещо.

“Сега разбирам какво сте имали предвид и колко всъщност сте прав. Може ли нещо по-конкретно?.”, помоли той.

“Естествено, и то за всеки ваш модел поотделно, като се почне от тези, които вече от години са при нас и стигнем до последните пробни автомобили. Дори, ако желаете, мога понякога и да направя сравнение с автомобили на вашите конкуренти.”, отговорих без колебание.

Той ме изгледа с нескрито любопитство, наля отново от коняка и каза:

“Точно това исках да чуя. Всъщност за това и дойдох лично. Моля Ви да не избягвате никакви подробности, даже да ви се струва, че те са  излишни, или пък биха ме подразнили.”

“Добре, тогава да започваме. Ако имате някои допълнителни въпроси, моля спокойно да ме прекъснете и да ги зададете.”

Така започна един разговор, продължил повече от два часа. Като се започнеше от двигатели, трансмисии, ходова част, рами, кабини, окачване и се стигне до брони и калници.

Той ме слушаше най-внимателно, като от време на време придърпваше нови листа за писане.

Рядко задаваше уточняващи въпроси. Когато свърших, той ме гледаше изумен.

“И вие сте разполагали с цялата тази безценна информация! И защо досега не сте ни информирали?”, с искрено съжаление и почуда ме попита той.

“Сега започвам втора година в ДАП – ММП. Трябваше ми време да се създаде система за проследяване поведението на автомобилите, да се пресее цялата информация относно недостатъци и дефекти, показани от влекачите, включително и данните от архивите на нашите сервизи. Трябваше да се определят причините, поради които са настъпили  съответните неизправности и разбира се, да се обработят и обобщят цели купища  от събраната информация.  Сега вече сме готови и затова съм тук. Особено   съм доволен, че имах рядката възможност да се срещна лично с главния конструктор на концерна. Сигурен съм, че даже и да Ви стане неприятно от някои наши констатации, ако те са достатъчно обосновани, Вие няма да ги подминете, без да предприемете нужните мерки. Сигурен съм, че ще ни разберете правилно. Ние просто не искаме да купуваме автомобили, при които да се повтарят вече констатирани недостатъци, слаби места и дефекти.

Между другото, аз също бих могъл да попитам, защо пък Вашите хора не са поискали тази информация? Според мен, подобни срещи на чисто професионално ниво могат да имат само един ефект - създаване на все по-качествени автомобили, които най-добре да отговарят на специфичните условия, при които се използват.”, отговорих аз.

“Абсолютно точно. И ако някой трябва  да благодари, това по-скоро съм аз, което и правя сега. А какъв според Вас трябва да бъде следващият модел.?”, попита, гледайки ме в очите.

“Първо, трябва да бъде по-мощен, но и икономичен, с отговарящи на мощността му трансмисия, рама и т.н.. Мощност от 180-200 конски сили вече не ни устройват. Двигателят трябва по моему да има 280-350 конски сили, специфичният му разход на конска сила да е по-нисък от досегашните модели, пробегът в километри по-голям, а въртящия момент да не се изменя рязко при промяна на оборотите. Що се отнася до другите възли, освен че трябва да са съобразени с повишената мощност, но при всички случаи трябва да се отстранят недостатъците, за които говорихме преди малко. Знам, че не Ви казвам нищо ново, но просто отговарям на въпроса Ви. А сега ще си позволя да отбележа нещо, за което предварително Ви моля да ме извините.” отговорих набързо

“Договорката ни е в сила и спокойно можете да кажете мнението си.”

“Сигурен съм, че по вашите стендове се въртят по-мощни двигатели и отговарящи на тях трансмисии и др. агрегати и възли, но колкото по-бързо те напуснат лабораториите и излязат на пазара толкова, по-добре.

Известно е,  дори и в учебниците пише, че качването на всеки нов модел в серийно производство е свързан с големи разходи и фирмите продължават да произвеждат старите модели, докато за тях все още има пазар и производството е рентабилно,но според  мен времето вече е дошло. Поне с едни гърди ще бъдете пред другите.” изразих моето откровено мнение.

“Сега вече може и да се ядоса от тези очевидни неща”, помислих си аз и също го погледнах в очите.

Той обаче отново се усмихна и каза:

“Значи така, по-мощен, здрав и икономичен влекач? Сега ние с Вас ще отидем в “Светая Светих” на “Мерцедес Бенц”, където достъп имат много малко хора и то само от фирмата. Моля само за честната Ви дума, че поне две години няма да разказвате какво сте видели там.”

Направо бях шашардисан от неговия жест. Такова нещо въобще никога не ми бе минавало през главата. То просто беше немислимо.

“Имате думата ми и можете да бъдете сигурен, че ще я изпълня.”, обещах аз.

Той ме заведе в един огромен сутерен, в който от двете страни в отделни клетки бяха наредени стендове за изпитания на двигатели. Гледах тези буботещи метални сърца и още не вярвах на очите си. На стендовете, освен двигатели на “Мерцедес”, се въртяха и двигатели на всички конкурентни фирми. Навсякъде датчици, диаграми, манометри, автоматични устройства за натоварване, оборотомери и какво ли още не.

Той ми показа четири нови двигателя на “Мерцедес Бенц”, включително един десет и един дванайсет цилиндров, показващи фантастични данни.

“Ето ги Вашите по-мощни мотори. От 280 до 500 конски сили, а при нужда и повече. Вече завършваме лабораторните изпитания, а и пистовите и шосейните са в действие. Имаме готовност в кратко време да ги пуснем в серийно производство”, обясни той.

Показа ми и новите мотори за леки коли, някои от които се появиха на пазара след много години, разбира се вече съобразени с последните постижения на моторостроенето.

Обикалях тези многобройни работещи двигатели, възхищавах се на техните характеристики и ги гледах като чалдисан. Просто исках да ги прегърна.Това явно му достави огромно удоволствие, защото ми довери още нещо:

“Сега вече и сам разбирате колко ценен за мен беше нашият разговор. Ще го използвам най-рационално при доводите ми, че наистина е дошло времето да пуснем на пазара по-мощни влекачи и то час по-скоро.”

“А къде е осемнайсет цилиндровият двигател?”, попитах смело.

“Хм-м. Щом веднъж сме почнали, да вървим нататък, само че за него срокът не е две, а пет години. Съгласен ли сте?”, попита той сериозно.

”Съгласен.”, потвърдих аз.

“Двигателят   е готов и вече е на стенд, но в изолирано помещение. Имаме и двайсет и четири цилиндров, но той е за други цели.”, завърши той.

Явно ставаше въпрос за военно производство, но нямаше защо да зачеквам тази тема. То и 18 цилиндровият беше за тях.

За двигателите от чуждите фирми, естествено, не можех, а и не исках да питам как са попаднали тук. Той само се усмихна и не каза нищо. Посетихме и съседно помещение, където се тестваха други агрегати и възли.

След това се върнахме отново в заседателната зала и той ми разказа как в продължение на три години са разработвали нов вид диференциал. Когато всички изпитания и отстраняване на констатираните недостатъци били окончателно приключени и решили да го патентоват, разбрали, че японците пущат в серийно производство същия този диференциал.

Браво на жълтоликите. Навремето те гледаха да се докопат до нещо модерно и много перспективно, та ако ще  да е само в идейна фаза и без много да   умуват, го пущаха в производство.Главното беше да е авангардно и да се радва на добър пазар. Ако се явяха някакви кусури, те се оправяха “в крачка”.

Към шест и нещо, главният конструктор нареди да ми се осигури кола до хотела и ми каза, че на вечерята ще присъства и той. Прибрах се в хотела, но от Бумбето нямаше и следа. Дойде в седем и нещо. Оказа се, че за втори път е гледал забранения по непонятни за мен причини в соцлагера  филм “Доктор Живаго”.

Взехме по един душ, наконтихме се с новите ризи, които бяхме си купили предния ден и отидохме в ресторанта.

Шмидт и Щанге вече бяха там. Точно в осем пристигна и главният конструктор. Вечерята беше много изискана, почти протоколна. Когато приключихме, той ме попита дали обичам бира. Тогава аз не бях голям фен на бирата, но да кажеш на един немец, не дай боже пък да е баварец, че не обичаш бира, това значи да си сринеш “рейтинга” до дъно. Казах, че много обичам немска бира, но все пак да бъде „по-авторитетно“, добавих и едно „по стари рецепти“. Не че съм някакъв познавач на бирите, просто го бях чул някъде. Тогава той се сбогува с останалите, казвайки на Шмидт и Щанге, че имат карт бланш относно нашия престой в Щутгарт. След това ме  хвана  под ръка и ме изведе навън, където ни чакаше страхотен автомобил.

Отидохме в “Стара Дюселдорфска Бира”, една кръчма от столетия, с груби дървени маси и столове. Щом ни видя, собственикът едва ли не тичешком дойде при нас и ни настани в едно съвсем отделено помещение. Не попита какво ще желаем, а бързо изчезна.

След малко се появи някакво видение - една изключително красива млада жена в местна носия, с голямо деколте и умопомрачителен бюст. Носеше две халби бира и някакъв поднос. Поздрави   ни усмихната и когато се наведе да остави бирата, аз направо станах разноглед. Като че ли очите ми бяха от желязо, а в деколтето на таза красавица имаше мощен магнит. Вече ме бяха изучили по тънкостите на протокола, но точно в този момент  знанията  не ми помагаха особено. Скоро обаче, някъде в подсъзнанието си съм видял знака “внимание” и успях да укротя очите си. А красавицата на всичко отгоре продължаваше да се усмихва с чаровната си усмивка.

“Това е Илзе, дъщерята на собственика”, поясни главният конструктор.

“Много хубаво име, но тя е още по-хубава”, изтърсих аз, зарязал всякакви знаци, подавани от „контролния център“.

“Благодаря.”, каза Илзе с лек, очарователен, поне на мен ми се стори така, поклон и излезе.

Едва тогава видях, че на масата освен халбите с бира има прозрачно тънко нарязани меса и плетеници солени хлебчета.

“Наздраве! За нас и за новия мощен, икономичен и здрав седлови влекач.”, каза моят домакин и ние преполовихме халбите.

Дали съм бил толкова жаден, дали бирата наистина е била толкова вкусна, но първите глътки ми доставиха огромно удоволствие. Може пък да съм си мислел и за нещо друго. Оказа се обаче, че не е било така, или не е било само това. С всяка глътка бирата ми харесваше все повече и повече и ние пиехме халбите една след друга. По-късно оня пройдоха Бумбето измисли, че съм пиел толкова бързо, за да идва Илзе по- често. Умен човек, близък приятел, а понякога говореше и глупости.

Пиехме с удоволствие от чудесната бира и си говорехме предимно за любимия ни влекач, като не забравяхме да сменяме   двигатели , скоростни  кутии и т.н. Не мога да кажа колко сме изпили, но и двамата бяхме много доволни. Когато излязохме на улицата, шофьорът ни чакаше с колата   пред заведението. Оставиха ме  пред хотела, а те продължиха за къщата на главния конструктор.

На следващия ден се забихме в условията и срока на доставка но вече на нови, по-мощни влекачи. Присъстваше и младият конструктор, от чието предишно високомерие вече нямаше и следа. След разкошен обяд се върнахме и продължихме. По едно време дойде някаква секретарка и извика Шмидт навън. Върна се след около половин час и продължихме преговорите. Ние с Бумбето останахме силно изненадани, когато той ни каза, че срокът за доставка ще бъде увеличен с месец. Бумбето веднага реагира остро и поиска да научи причината за това забавяне, мислейки, че то се дължи на срочни доставки за други транспортьори, възможно и наши конкуренти..

“За причините попитайте него.”, отговори Шмидт, сочейки ме с пръст.

Бумбето се ококори и ме погледна въпросително. Обясних му, че навярно са предприели спешни мерки за отстраняване на констатираните от нас слаби места по  влекачите.

“По-добре месец закъснение, отколкото скъпи ремонти и престои.”, казах му аз.

Бумбето беше умен човек и веднага вдяна каква е работата, като естествено не пропусна да каже, че по този случай съм глобен с каса бира.

Понеже Шмидт и Щанге бяха получили “карт бланш”, вечеряхме в някакъв много известен, но и безбожно скъп ресторант, предлагащ невероятни специалитети. Когато трябваше да решим какво да пием, съвсем “случайно” ги попитах дали познават  кръчмата “Стара Дюселдофска Бира”.

“Аха, където навярно бяхте снощи ли?”, попита Щанге.

“Разбира се, че я познаваме. Тя работи, докато има хора.“, добави Шмидт.

„Какво щи кажете тук да пийнем само по един аперитив, да хапнем до насита и след това да се изнесем в “Стара Дюселдофска Бира”?

„Няма какво да казваме. След като се нахраним, без повече да се мотаем, веднага  тръгваме.”, развеселен допълни Шмидт.

Пристигнахме в кръчмата и веднага при нас изникна собственикът, предлагайки ни помещението, в което бяхме предната вечер с главния конструктор. Аз обаче казах, че предпочитаме да сме на бара. Не защото Илзе беше застанала там, а просто да поседим в голямата зала и да огледам как немците се веселят.

Илзе ни посрещна с очарователната си усмивка и свойски се ръкува с мен. На Бумбето за малко щяха да му паднат  очилата. Момичето донесе чашите с бира, поставяйки ги на предварително сложените пред всеки от нас неизменни кръгли картонени поставки със знака на заведението. Както е прието в Германия, при всяка донесена бира, тя слагаше по една чертичка върху картончетата, за да се знае кой колко е изпил.

Разговори, преговори, надлъгвания и други служебни неща бяха изхвърлени още при сядането ни на бара. Започнахме нескончаеми майтапи и разкази за интересни преживявания. Още от началото жълтата фланелка бе отсъдена на Бумбето и докрая остана при него. Ние пиехме, шегувахме се, замезвахме и пак пиехме. От време навреме, но “доволно” често,  всеки от нас отиваше до “онова “ място и пак от начало.

Посетителите в заведението вече бяха силно оредели и Илзе, облегнала се на бара, с неподправено удоволствие се наслаждаваше на безкрайните ни лакърдии. При това положение, естествено, щеше да е крайно невъзпитано да си обръщаме главите, все едно, че безкрайно ни интересува вече полупразната зала. Решихме, че ще бъде най-изискано, ако преди всичко гледаме човека пред нас, отколкото да се въртим насам-натам. Това и правехме. Просто бяхме възпитани.

По едно време реших да преброя чертичките, отбелязани на моето картонче. Преброих ги пет пъти и все не вярвах на полученото число, но то се повтаряше при всяко броене. Бях изпил 15 бири. Даже не бяха чифт, за да помисля, че съм ги видял двойно. Ако някой ми беше казал, че някога мога да изпия такова количество бира, щях да го помисля за откачалка. Е, не ставаше въпрос за за еднолитровите им халби, а за нормални високи чаши за „пилс“, но така или иначе 15 си беше огромна цифра. А за грешка при немците не може и да се помисли, още по-малко за надписване. Преброих и на другите, но и те бяха от същия порядък. Само Бумбето се излагаше с неговите 12 бройки.Просто се срамувах за него и му го  казах. Той се смути силно и тъкмо да се изчерви, каза, че спешно трябва да уреди един много важен, не търпящ отлагане въпрос и се отправи към важното място. След като и останалите направихме същото решихме, че не можем ей така да си тръгнем без последна чаша. Изпихме и нея и след като Шмидт плати щедро на Илзе, тя излезе при нас, за да се сбогуваме. Бумбето, следвайки възпитанието, получено от баба му, елегантно пое подадената му ръка и целуна края на пръстите й. Немците направиха същото. Аз тъкмо да последвам примера им, тази чаровна млада жена внезапно ме прегърна силно и ме разцелува. И то три пъти, защото както самата тя  каза “Alle gute Sachen sind drei”(всички хубави неща са три). И досега още се чудя на акъла на немеца, който е измислил това за трите пъти и най-вече защо се е задоволил с тази малка цифричка и му се е досвидяло да прибави някоя и друга нула. Язък!

Когато излязохме, Щанге, който вървеше по сравнително тясната улица изписвайки най-чудновати фигури, ограничени от стените на къщите от двете й страни, каза да се качваме в колата - лъскава черна лимузина. На мен ми се досвидя за колата, а и за нашите кокали и казах, че ще бъде по-добре да извикаме такси, или пък   да карам аз. Това предложение обаче имаше ефект на сипване на бензин в запален огън. Качихме си и по немски си сложихме коланите, но още на първия ъгъл спряхме. По-скоро ни спря един досаден стълб, застанал точно на пътя ни. Предницата на колата беше обезобразена. Вместо да се обезпокои от това, Щанге отиде до близкия телефон и се обади някъде – тогава още нямаше мобилни телефони. След малко пристигна друга черна лимузина, а след нея дойде и аварийна кола на “Мерцедес”, която се зае с товаренето на ударената от нахалния стълб кола. Всичко беше почистено, даже и парченцата от счупените фарове бяха пометени, според мен за да не се разбере, че удареният автомобил е бил “Мерцедес”. Остана само леко килнатият електрически стълб. Дано да го е заболяло. Така му се пада щом се изпречва пред колата на тези, толкова почтени мъже.