За него не беше трудно да проникне в апартамента. Сега се настани удобно в креслото, стаил дъх. Обгърна го мрак и тишина. Леко потрепери, защото тази обстановка му напомни за дома. Първото усещане, което помнеше изобщо в живота си, беше студ. Дали студа от дома или студа на онзи мразовит ден, когато Курвата го е изоставила в парка, не беше много ясно. Намерила го влюбена двойка, търсеща усамотение. Каква ирония! Дали не е било по –добре да остане там, затрупан от снега, скован от студа и толкоз. Без спомени. Но не, не било писано. Защо Курвата го е родила, а после захвърлила? Къде го беше родила? Кога го беше родила? Коя беше тя? Никой не разбра. Никой не разбра кога точно е роден. Намериха го на 20.01, лекарите решиха, че е на около два месеца и рожденият му ден беше определен за 20.11. Не знаеше дори какъв е – българин, циганин, арменец, евреин или мелез. Приеха, че е с ромски произход. Защо?  Ей така. Кръстиха го Найден Найденов Найденов. Намерен, намерен, намерен. Той не се бе раждал, той беше просто намерен. Но никой не се обръщаше към него по име, беше копелето от парка, изтърсака на Курвата или в най – добрия случай – Сопола. Лепнаха му този прякор още на пет години. Той беше най – дребният, най – хилавият, най – мръсният и най – сополивият от всички.

       Помнеше Екатерина, леля Ката. Тогава тя беше на 30 – 35 години. Висока и слаба, с дълга руса коса, силно гримирана и с дълги червени нокти. Помнеше още шамарите, обидите, крясъците. Помнеше, че не веднъж го беше наказвала да си ляга без вечеря, беше го оставяла отвън, само по – пижама, беше го обиждала пред всички и именно тя му лепна прякора Сопола. А тогава беше тих и кротък. По – големите му взимаха храната, завивките, дрехите. Когато се оплачеше на леля Ката, тя започваше да се гневи, да вика и не рядко получаваше шамар – два, в най – добрия случай. Свиваше се на топка в леглото и зъзнеше. Не искаше прегръдка, не искаше майчина ласка, не искаше бащина закрила, не искаше семейство. Как може да искаш нещо, което не познаваш? Нещо за което само си чувал, че било хубаво. То всички казваха, че халвата била много сладка, а когато си открадна установи, че не му харесва. Искаше само топла завивка. За нея знаеше, че е нещо хубаво. Но вместо завивка получаваше наказание. Научи се да не се оплаква и да не иска, а да си взима. Съжаляваше, че пусна куршум на леля Ката. О, изобщо не съжаляваше за смъртта й, съжаляваше, че прибърза. Нетърпението не е добър съветник. Когато преди месеци я причака до тъмния вход на блока й, изобщо не беше обмислил какво ще направи. Нямаше ясна цел. Когато тя се зададе му стана пак студено, черно перде се спусна пред очите му и той вече не мислеше, просто стреля. Видя я да се свлича на тротоара, без да издаде стон и толкоз. Свърши. Тя не почувства болката, не разбра какво е страх, не разбра какво е страдание.

       За Иванов първо си създаде план и после действа. Този нямаше да се отърве така лесно. Щеше да се моли да е мъртъв. Следи го цяла седмица. Знаеше графика му до секунда. Събота вечер ходеше да играе покер. Прибираше се пеша към полунощ. Това беше удобният момент. Стреля от засада. Улучи капачките на коленете му. И двете. Изчака да чуе първите писъци на ужас и болка и тогава потъна в нощта. Инвалид до края на жалкия си живот. Не беше достатъчно за свиня като него, но поне щеше да разбере какво е страдание. Извергът осакати душата му за цял живот.

       Беше на 12 – 13 години, когато Иванов стана нощен възпитател. Не викаше, не се караше, не ги биеше. Раздаваше им бонбони и сладкиши. За него беше доста странно, защо повечето момчета го избягваха. Иванов си говореше с него учтиво, дори приятелски. Когато една вечер го извика в стаята си, Найден отиде на бегом. Иванов го посрещна усмихнат. Покани го да седне, предложи му торта и натурален сок от праскови. Заключи вратата, защото нямало достатъчно за всички момчета, така че да не би някой да влезе и ставало неудобно.

       - Донесох една касета с филм. Искаш ли да гледаме?

Никога не беше гледал видео и гореше от любопитство. Преместиха се на дивана срещу телевизора, Иванов пусна касетата. Какво беше изумлението му, когато се показаха голи мъже и момчета. За мъже и жени беше чувал, но за мъже и мъже….. Изпитваше любопитство относно секса, защото всичко, което знаеше беше от приказките на по – големите момчета. Никога до сега не беше виждал гола жена. Искаше да види, но голи мъже….за него беше странно и гледката не го привличаше. Изпита неудобство, срам, страх и притеснение. Иванов се попипваше и ръмжеше от удоволствие. Започна де се притиска към него. Изпита болка. Не, физическата болка не беше нищо, болката, срама и унижението в душата му го изгаряха. Почувства се толкова омърсен, угнетен и самотен в нещастието си, че си помисли, че ще умре. Сега разбра, защо другите момчета го избягваха. Никой не говореше за това. Мълчеше и той. От срам. И колкото по – дълго мълчеше, толкова повече ярост събираше. Изля я онази вечер.

       Знаеше, че трябва да бяга. Две нападения над служители на дома, като нищо биха довели полицията по следите му. Ще бяга, може би през граница, но не и преди да се срещне с Петров. Именно него чакаше тази вечер. Петров му отне най – ценното, което притежаваше – способността да обича. Осакати и без това бедната му душа и я обрече на самота.

       Беше на 17 години, а Петров директор на дома. По това време се беше запалил по рисуването. Рисуваше всяка свободна минута. Усамотяваше се някъде, вадеше скицника и молива и започваше. Това бяха моменти в които забравяше за миналото и настоящето, не го беше грижа за бъдещето. Нямаше болка, нямаше страх, нямаше унижение. Той и листа.Всички скици пазеше само за себе си. Не му трябваше още присмех. Знаеше, че няма да го разберат.

       Беше през пролетта. Слънцето се усмихваше нежно, миришеше на зюмбюл, мушиците летяха безгрижно. Той седеше на една пейка в дъното на парка и рисуваше пробуждането на природата.

       - Здравей. Много е красива скицата. Мога ли да я видя по отблизо?

До него се беше приближила красива девойка и с интерес гледаше листа. Първата му реакция беше да я отпрати, но после реши да й покаже. Все пак нито я познаваше, нито тя го познаваше. Не беше и от дома. Какво правеше в парка на дома, не го интересуваше. Подаде я. Момичето взе скицата и внимателно я разгледа.

       - Ти знаеш ли, че си изключително талантлив? Придал си живот на картината. Много хора могат да рисуват хубаво, но малко успяват да вдъхнат живот.

       Така се запозна с Мария. Първият човек в света, който не се интересуваше от неговото минало, който не се вълнуваше от произхода му, който не се смути от факта, че не знае дори точната си рождена дата. За нея той беше Найден, който рисува добре, държи се възпитано и има доста висока обща култура. С нея беше интересно да си говорят за художници, картини, Ренесанс, история, музика и далечни страни, които и двамата бяха видели само в атласите. Тя го караше да се чувства пълноценен, полезен, интелигентен, да се чувства Човек. Липсваше му. Всеки миг, в който тя отсъстваше беше празен и пропилян. Даде си сметка, че може би това е любовта. Хареса му това чувство. Срещите им ставаха все по – чести. Нарисува й няколко портрета. Вечер, в студената и тъмна стая, тези няколко сгънати листа в джоба му го топлеха, огряваха го както слънцето земята. Тези няколко месеца бяха най – щастливите в живота му. Повече никога не изпита това щастие, не го и потърси.

       Седяха прегърнати на пейката и гледаха залеза. Гледаха как жълтото преминава в оранжево, после в червено. Просто седяха и гледаха, дори не си говореха. Близостта на другия беше достатъчна. Тогава се появи Петров, бащата на Мария. Смаза го от бой. Риташе го, забиваше юмруци в корема му, разби носа му, разцепи устните му. Найден усещаше топлината на собствената си кръв, да се пропива в дрехите му. Мария пищеше и молеше баща си да спре. Получи няколко шамара. После дойде тъмнината.

       Събуди се в болница. Остана там две седмици, а после го закараха в полицията. Петров беше подал жалба, че го хванал в опит да изнасили дъщеря му. Поради нанесената тежка психическа травма, Мария нямало да свидетелства. Била заминала далеч от тук, при роднини. Отиде в трудово – възпитателно училище. Петров по недвусмислен начин му показа мястото му. Копелета като него нямаха място в живота на останалите. Те бяха издънки, които завинаги трябваше да останат в блатото. Никога повече не чу за Мария. Никога повече не изпита онова блажено чувство, наречено любов. Никога повече не беше обичан, не беше дори уважаван.

       Сега седеше в тъмната стая и очакваше завръщането на собствения си палач. Напипа малкото листче в джоба си. Знаеше отлично какво пише на него. Намери го в джоба си когато се събуди в болницата:

„Прости за неизживяната любов. С обич Мария“